Определение № 3062 от 17.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4568/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 68474 от 19.07.2023 г., подадена от името на Т. Л. Х. чрез упълномощения от нея адв. Х. Н. от САК, срещу решение № 1113 от 06.03.2023 г. по в.гр.д. № 7353/2021г. по описа на СГС, с което е потвърдено решение № 20238525 от 29.10.2020 г., постановено по гр. дело № 16008/2014 г. по описа на СРС, за осъждането й да предаде на П. М. М., починал и заместен от наследниците си Т. И. М. и М. П. М., собствения му недвижим имот в [населено място]. В касационните жалби се излагат съображения за наличие на всички основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Твърди се погрешност на изводите на въззивния съд, че по делото не били установени процесуални нарушения при уведомяване на пълномощника на ответницата, както и че съдът повторил доводите на първоинстанционния съд, без да формира собствени фактически и правни изводи във връзка със спора. Моли се решението да бъде отменено. В изложението по чл. 284, ал.1, т.3 ГПК се твърди противоречие с цитирана практика на ВКС, без да са формулирани правни въпроси. Ответниците по касация оспорват жалбата и излагат съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол независимо от цената на иска - чл. 280, ал.3, т.1 ГПК. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение съобрази следното: Делото е образувано по искова молба на П. М. М. срещу Т. Л. Х. за признаване на установено правото на собственост на ищеца и осъждането на ответницата да предаде владението върху недвижим имот, съставляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място]. Софийският районен съд уважил исковата претенция като приел за безспорно установени всички факти, обосноваващи основателност на ревандикационния иск. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивния съд приел, че изложените във въззивната жалба доводи за допуснати процесуални нарушения и ограничаване правото на защита на ответницата са неоснователни. Производството по делото е било спряно до приключване на предявения от касаторката насрещен иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД. С решение от 28.06.2017 г. по описа на СГС, влязло в сила на 26.11.2018 г., искът е бил отхвърлен. По оплакванията във въззивната жалба за нарушено право на участие и защита въззивният съд констатирал, че процесуалните права на ответницата по иска са били надлежно обезпечени с връчване на препис от исковата молба, по която тя е подала отговор; със спиране на производството до приключване на спора по чл.19, ал.3 ЗЗД; с редовното й призоваване за проведеното съдебно заседание. Във въззивната жалба не били изложени други конкретни доводи срещу правилността на решението, поради което и с оглед липсата на нарушение на императивни норми на материалния закон то не може да бъде отменено и следва да се потвърди в съответствие с разпоредбата на чл.272 ГПК. Предметът на въззивното производство при условията на ограничен въззив е очертан само от посоченото в жалбата и приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми. Тъй като подадената въззивна жалба била бланкетна, в решаващата си дейност въззивният съд изходил от фактическите положения, установени от първоинстанционния съд като препратил към тях. Въззивният съд съобразил, че при бланкетна жалба е длъжен да се произнесе по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, както и неговата неправилност поради неправилно приложение на императивна материалноправна норма. За пълнота въззивният съд посочил, че от представените писмени доказателства безспорно се установявало, че ищците Т.И. М. и М. П. М., в качеството си на наследници на първоначалния ищец П. М., са собственици на процесния имот. Не било спорно, че имотът се владее от ответницата на основание сключен между нея и първоначалния ищец предварителен договор, който обаче е развален поради неизпълнение през 2013 г., а предявеният иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД е отхвърлен с влязло в сила решение. При тези данни касационният съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Посочените в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК актове на ВКС и общото позоваване на задължителна практика на върховната съдебна инстанция принципно могат да обосноват допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, ако са свързани с формулиран правен въпрос. Правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК не може да бъде нито изведен, нито уточнен и от доводите в касационната жалба и допълнението. По тези съображения и предвид задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, че посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби, както и че обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен такъв въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата, настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да се допуска. Ответниците са сторили разходи за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева, които касаторката следва да бъде осъдена да заплати на основание чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение