Определение № 1969 от 04.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 23/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Й. Б., К. В. В. и Й. В. В. чрез пълномощника им адвокат Д. К. против решение № 119 от 11.07.2022 г., постановено по гр. д. № 37 по описа за 2022 г. на Окръжен съд - Кюстендил, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 260332 от 22.11.2021 г. по гр. д. № 475/2021 г. на Районен съд - Дупница е признато за установено по отношение на В. Й. Б. (лично и като наследник на починалата на 1.02.2022 г. в хода на делото В. Й. Б.), К. В. В. и Й. В. В., че Г. Й. М., Д. Й. М., Г. С. И. и И. С. С. са собственици на по 1/24 ид. ч., а Н. С. М., И. С. М., К. С. М. и В. С. М. на по 1/48 ид. ч. от следните земеделски имоти:

• ливада с площ от 1.334 дка, четвърта категория, находяща се в местността "Ж. ", имот № * в землището на [населено място] при граници и съседи: имот № *, имот № *, имот № *, имот № * и имот № *;

• нива с площ от 0.615 дка, пета категория, находяща се в местността "С.", съставляваща имот № * в землището на [населено място] при граници и съседи: имот № *, имот № *, имот № * и имот № *;

• нива с площ от 5.410 дка, седма категория, находяща се в местността "Б.", имот № *, в землището на [населено място], при граници и съседи: имот № *, имот № *, имот № *, имот № *, имот № * и имот № * и

• нива с площ от 1.998 дка, пета категория, находяща се в местността „Г. н.", имот № *, в землището на [населено място] при граници и съседи: имот № *, имот № *, имот № * и имот № *, като е отменен констативен нотариален акт № 192, том І, рег. № 3309, дело № 171/2011 г. на нотариус Е. К., в полза на В. Й. Б. и В. Й. Б. за собственост върху горните имоти в размер над 3/12 ид. части и предявените искове за собственост за отхвърлени за разликата от 1/24 ид. ч. до 1/16 ид. ч. за Г. Й. М., Д. Й. М., Г. С. И. и И. С. С. и от 1/48 ид. ч. до 1/32 ид. ч. за Н. С. М., И. С. М., К. С. М. и В. С. М..

Г. Й. М., Д. Й. М., Г. С. И., И. С. С., Н. С. М., И. С. М., К. С. М. и В. С. М. са подали чрез пълномощника си адвокат Е. Б. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Предявените искове са основани на твърденията, че ищците, ответниците В. Б. и В. Б. и други лица са наследници по закон на С. З. Б. и в това им качество са им възстановени процесните имоти с влязло в сила на 29.11.1998 г. решение № 4010 от 13.08.1997 г. на ПК-гр. Кочериново. От 2016 г. имотите се отдават под аренда от ищците. През 2021 г. същите узнали, че В. Б. и В. Б. са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост по наследство и давност през 2011 г. и през 2017 г. са ги дарили на К. В. и Й. В.. В отговора на исковата молба ответниците са оспорили исковете, като са заявили, че са придобили по давност правата на ищците, тъй като след възстановяването на собствеността през 1997 и 1998 г. имотите се владеят и ползват само от В. Б. и В. Б. поне до 2014 г., като в обработването на нивите в този период е участвал като наследник и техния баща Й. Б., починал 2009 г., а останалите наследници не само не са се интересували от четирите имота, но не са се противопоставяли по никакъв начин на владението им по начин, недвусмислено да демонтстрират увереността им, че са собственици на имотите. Всяка от насрещните страни е поискала да й се допуснат до разпит по двамата свидетели. Първоинстанционният съд е допуснал до разпит по един свидетел и е постановил решението си, посочвайки само крайния си извод, че от показанията на свидетелите давност не се установява, без да изложи мотиви за този си извод.

С оглед доводите във въззивната жалба, окръжният съд е допуснал по още един свидетел на страните и е събрал показанията на свидетелите в открито съдебно заседание.

Приел е за установено, че ищците са законни наследници на С. З. Б., починал на 19.10.1952 г., като наследници на дъщерята на общия наследодател А. - Н. С. М., И. С. М., К. С. М. и В. С. М. са преживяла съпруга и синове на С. Г. М. починал на 03.01.2016 г. -след своята майка А.; И. С. С. и Г. С. И. деца на С. Г. С., починала на 27.11.2013 г. след своята майка А.; Д. Й. М. и Г. Й. М. са деца Й. Г. М., починал след своята майка А. Освен изброените наследници на А. нейни наследници са и низходящи на починалата след нея дъщеря В., като същите не участват в настоящото производство. Ответниците В. Й. Б. и В. Й. Б. са наследници по закон (дъщери) на сина на общия наследодател – Й., починал на 30.04.2009 г., т. е.след своя баща. С. Б. е имал още една дъщеря Д., която е починала преди своя баща през 1933 г.

Посочил е, че в първоинстанционното производство е прието като писмено доказателство и удостоверение за наследници на преживялата съпруга на общия наследодател С. Б. – починала след него – на 02.05.1966 г., в което от страните фигурират като наследници само ответниците В. Й. Б. и В. Й. Б. – дъщери на сина Й. С. Б., т.е. без наследниците на дъщерята на общия наследодател – А.

С Решение № 4010 от 13.08.1997 г. на ПК гр. Кочериново, постановено на основание чл. 27 ППЗСПЗЗ, на наследници на С. З. Б. е възстановено правото на собственост върху нивата в м. "Г. н." от 1.998 дка, а с решение № 4015 от 30.06.1998 г. на ПК гр. Кочериново, постановено на основание чл. 18ж, ал. 1 и собствеността върху останалите процесни земеделски имоти.

С договор № 178 от 13.07.2016 г., един от ищците Г. Й. М. е отдал под аренда на Ц. Д. М. два от процесните имоти – нива от 1.998 дка в м. “Г. н.“ и ливада от 1.334 дка в м. “Ж.“.

За процесните имоти, находящи се в. “Б.“, „Ж.“, “С.“ и „Г. н.“ е издаден констативен нотариален акт за собственост № 192, т. І, рег. № 3309, д. № 171/2011 г. от 31.10.2011 г. на Нотариус Е. К., с който нотариален акт на основание наследство и давностно владение за собственици са признати В. Й. Б. и В. Й. Б..

Ответниците по иска Й. В. В. и К. В. В. (синове В. Й. Б. и племенници на В. Б.), са придобили правото на собственост върху процесните имоти с нотариален акт за дарение на недвижими имоти № 88, том ІІІ, рег. № 6402, дело № 378 от 06.11.2017 г. на нотариус Л. С., дарители по който са В. и В. Б..

Въззивният съд е отчел и събраните гласни доказателства, като е приел, че от:

• показанията на Ц. М. се установява, че след възстановяване собствеността върху имотите по отношение ливадата, находяща се в м. “Ж.“ фактическа власт е упражнявал С. М. – баща на ищците И., К. и В. М.; респ.син на А., дъщеря на наследодателя С. Б.. Имотът в „Г. н.“ е обработван от кооперацията и според свидетелката е пустеел дълго време, преди тя като арендатор да започне да го обработва, заедно с имота в „Ж.“. Първоначално, предвид арендния договор, е давала жито на С., а след това на сина му Г.. Същата свидетелка поддържа, че останалите два имота са пустеещи – в м. “С.“ и „Б.“ и не е виждала там ответниците В. и В. Б., като е разбрала през 2020 г., че двете са се снабдили с нотариален акт.

• показанията на М. К., братовчедка на В. и В. Б., установяват, че на техния баща Й., който е брат на майката на свидетелката, е помагал бащата на свидетелката за облагородяване на имотите, които и тя е посещавала преди около 20 години. Не е виждала лично ответниците да обработват процесните имоти, но е виждала „продукция от тях“. Визира конкретно имота в м.“Б.“, където са садели картофи, боб и тикви, а впечатленията й са от 2016-2017г. Счита, че дават под аренда имотите, в т.ч. в м. “Г. н.“.

• показанията на В. установяват владение върху имотите от страна на бащата на ответниците В. и В. Б. – Й. е упражнявано от 1997 г. до 2011 г., когато са се снабдили с нотариален акт. Свидетелят сочи, че 2-3 пъти в годината е карал продукция, конкретно от имота в м.“Б.“ и „Г. нива“, като е правил услуга на ответниците В. и В. да ги откара до имотите, които са далече от К. и да ги прибере, като сочи, че двете са работели имотите до 2015 г., когато В. е получила инсулт, конкретизирайки, че е извършвал тези услуги в периода 2009 г.-2014 г. Сочи още, че ливадата в м. “Ж.“ е ползвана от техни роднини. След 2015 г. имотите са обработвани от арендатори според свидетеля. Уточнява още, че синовете на В. - Й. и К. са в чужбина.

• показанията на С. В. установяват, че имотът в м. “Б.“ е обрасъл в храсти, не се обработва, като не се обработва и имотът в м. “С.“. Свидетелката, която е земеделски производител заедно със съпруга си и ползва имоти в близост до спорния имот в м. “Ж.“ и поддържа в показанията си, че този имот е ползван от С. М. в периода от 1997 г. до 2011 г., след което бил сключен аренден договор с Ц. М., а към края на 2020 г. В. я помолила да развали този аренден договор и тогава Ц. уведомила „другите собственици“. Имотът в м. “Г. н.“ първоначално се ползвал от кооперацията – от 1997 г.-1998 г. - за около 2 години, след това било пустеещо мястото, преди да почне да го ползва арендаторката М., която имала и постройка там. Същата е имала договор за наем първоначално със С. М. някъде от 2011 г., а след това - от 2016 г.- е сключила аренден договор с ищеца Г. М. – каквито договори се изисквали от посочената 2011 г., а преди това можело това да става и с устна уговорка. Тези имоти, откакто съпругът на свидетелката е земеделски производител, т.е. около 30 години, според нея не са били обработвани от ответниците В. и В.. Същевременно, за този период имотът в м. “С.“, представляващ сега ливада, също не е обработван от някого, в т. ч. и от ответниците В. и В. и техния баща Й.. Свид. В. поддържа, че бащата на ищците Г., И. и В. – С. М., е ползвал ливадата в м. „Ж.“ и имота в м. „Г. н.“.

При така установените факти и съдържание на свидетелските показания, въззивният съд е направил извод, че наследодателката на ищците А., наследява само С. Б., но не и преживялата го съпруга С. Б.. Собственик на земеделските земи е би С. Б. и същите са възстановени на неговите наследници, съответно дъщеря му А. е наследила 1/3 ид. част на осн. чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН. На осн. чл. 5, ал. 1 ЗН тази 1/3 идеална част е наследена при равни права от низходящите от първа степен (децата ) на А. – С. Г. М., С. Г. С., Й. Г. М. и В. Г. С., т. е. по 1/12 ид. част, съответно ищците, които са законни наследници на С. М. (преживяла съпруга Н. М. и синове И., К. и В. М.) притежават по 1/48 ид. ч., ищците, които са законни наследници на С. (И. С. и Г. И.) притежават по 1/24 ид. част, съответно ищците, които са наследници на Й. Г. М. (Д. Й. М. и Г. Й. М.) притежават също по 1/24 ид. част.

Приел е за недоказано придобиването по давност на правата на ищците. Посочил е, че от събраните гласни доказателства не може да се обоснове извод досежно момента, в който наследодателят на ответниците по иска В. и В. - Й., да е установил самостоятелна фактическа власт върху имотите по отношение правата на ищците, респ. на техните наследодатели. Въпреки твърденията на свидетеля В., че е било установено владение от бащата на В. и В. от 1997/98 г., неговите преки впечатления за ползване на имотите са за периода 2009 г. - 2014 г., когато е правил услуги по превозването на същите, като сочи, че след тази година арендатори ползват имотите, а данни за такива правоотношения касаят наследници на А. – в лицето на част от ищците, и то още от 2011 г. по отношение на два от имотите – видно от показанията на свид. В., която сочи че другите два имота са били запустели. Аналогични са и съображенията по отношение показанията на свид. К., чиито преки впечатления също са откъслечни и по конкретни в един по-късен момент (2016-2017 г.), т. е. очевидно е, че имотите са ползвани от различни групи наследници на общия наследодател С. Б. в различни моменти, без това явно да бъде манифестирано по отношение останалите, по начин, по който би могъл да бъде констатиран и субективният елемент на владението.

Съдът е посочил, че индивидуалният административен акт, респ. съдебното решение, с което правото на собственост е възстановено, ползва всички наследници на общия наследодател, който е притежавал правото на собственост върху имота към момента на одържавяването, респ. внасянето на имота в ТКЗС. От момента на влизането в сила на реституционния акт всеки сънаследник може да установи върху имота самостоятелна фактическа власт, но по делото категорични данни за отблъскване владението на останалите сънаследници и за манифестиране спрямо тях намерение да владее имота само за себе си и да противопостави на останалите възражение за изтекла придобивна давност, от страна на наследодателя на ответниците В. и В. Б. или от тях самите спрямо ищците не са събрани. За да постави начало на давностно владение, сънаследникът следва да манифестира по отношение на останалите сънаследници намерение да владее имотите за себе си след влизане в сила на решението на ОСЗ, с което имотите са надлежно индивидуализирани по местонахождение, граници и площ, и след като по делото не е установено подобно намерение да е било демонстрирано и противопоставено на останалите сънаследници, то правото на собственост е възстановено по реда на ЗСПЗЗ общо на всички наследници на общия наследодател С. Б., поради което следва да се приеме, че решенията на ОСЗ легитимират всички негови наследници като съсобственици при посочените в чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН права.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторите се позовават на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК.

Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК е свързано с довода, че и при незадълбочен прочит на решението е видно, че то е очевидно неправилно, особено в частта, с която са анализирани свидетелските показания, т.е. по същество се твърди очевидна необоснованост на изводите на съда.

При условията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторите поставят следните въпроси:

1) представлява ли съществено процесуално нарушение необсъждането в решението на доказателство (констативен нотариален акт), което съдържа данни, че свидетели са дали сведения за релевантни факти и обстоятелства пред нотариуса в процедурата по издаване на констативния нотариален акт;

2) изявлението в констативен нотариален акт, че актът е издаден въз основа на „гласни доказателства“, доказателство ли е в гражданския процес за това, че свидетелите в нотариалното производство, които са починали преди решаване на спора по същество от съда, са изложили факти и обстоятелства в полза на молителите;

3) когато свидетелите, участвали в нотариалното производство по издаване на констативен нотариален акт са починали, а нотариалното дело е унищожено, възможно ли е да се приемат за опровергани констатациите на нотариуса относно принадлежността на правото на собственост, при положение, че фактите и обстоятелствата, въз основа на които са направени тези констатации, липсват изцяло при разглеждане на делото

Касационният съдебен състав не констатира наличие на основание за допускане на касационно обжалване.

В обосновка на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторите са развили следната теза: съгласно Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012 г., ОСГК на ВКС констативния нотариален акт не се ползва с обвързваща материална доказателствена сила относно констатацията за принадлежност на правото на собственост, но същевременно е посочено, че като официален документ се ползва с доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК досежно извършените от нотариуса действия: че е издаден от посочения нотариус, на посоченото в него време и място, че са представени описаните в него документи, че е издадено от нотариуса постановлението за признаване на собствеността. Тази материална доказателствена сила е спрямо всички и може да се бъде оборвана чрез оспорване истинността на нотариалния акт като писмено доказателство, т. е. по реда на чл. 193 ГПК. От това е видно, че констативният нотариален акт само по себе си е доказателство, че при издаването му са били разпитани трима свидетели и нотариусът издава постановление, с което признава молителите за собственици. Нещо повече – констативния нотариален акт е доказателство, че изложените от свидетелите факти и обстоятелства са подкрепили тезата на молителите за придобиване по давност на останалите идеални части от имотите. Действително, поради обективни причини, вече няма как да се разбере какви са били тези факти и обстоятелства, но това, че същите са били в полза на молителите е безспорно, в противен случай нотариусът нямаше да състави постановление, въз основа на което е издаден констативен нотариален акт, признаващ правото на собственост. Въпреки наличието на това доказателство по делото и въпреки изричните доводи на ответниците в тази насока, нито констативния нотариален акт като доказателствено средство, нито доводите, че разпита на свидетелите пред нотариуса следва да се вземе предвид при анализа на доказателствата, въззивният съд не ги е разгледал при постановяване на решението си. Ако свидетелските показания бяха анализирани в съдебното решение в контекста на обстоятелството, че още трима души са изложили пред нотариуса факти и данни, подкрепящи тезата на молителите (ответници по делото), то изводите на съда щяха да са други, защото за преценката на гласните доказателства е от съществено значение дали се подкрепят и от други доказателства. Затова и показанията на К. и В. следва да се кредитират с много по-висока степен на достоверност от тези на останалите свидетели, защото са подкрепени от факта, че още трима души са заявили аналогични данни пред нотариуса в нотариалното производство.

Липсата на основание за допускане на касационно обжалване следва пряко от посочената теза. Хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК изисква поставеният въпрос да е от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото. Съдържанието на употребения в закона израз е изяснено в т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/ 2009 т., ОСГТК на ВКС - правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

В случая така формулираната теза, а съответно и поставените въз основа на нея въпроси, не могат да бъдат съотнесени към така изясненото съдържание на понятията „от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото“, доколкото същата се основава на смесване на правни понятия (доказване при спор на придобивно основание, удостоверено с констативен нотариален акт и доказателствена сила на самия констативен нотариален акт) и пряко пренебрегване и с претенция да не се прилагат императивни процесуалноправни норми, касаещи, основните принципи на гражданския процес, процеса на доказване и формиране волята на съда (чл. 8, ал. 2 чл. 12, чл. 171, чл. 172, чл. 174, чл. 235, ал. 2 ГПК). Изложеното следва от обстоятелството, че по същество касаторите се опитват да се домогнат при разрешаване на спор за собственост на права, удостоверени с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка (за който в Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012 г., ОСГК на ВКС е разяснено, че се разрешава без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК, като тежестта на доказване се носи от оспорващата страна, освен в случая, в който и двете страни разполагат с документ за собственост, в който всяка от тях следва да докаже собственото си придобивно основание) съдът да обсъжда и показанията на разпитаните от нотариуса свидетели, дори те да не са събрани по реда на ГПК в исковото производство, респ. да формира изводи от факта, че са налице такива показания, дори и тяхното съдържание да не е установено в исковото производство, което е в пряко противоречие с нормите на чл. 8, ал. 2 чл. 12, чл. 171, чл. 172, чл. 174, чл. 235, ал. 2 ГПК.

Не се констатира и основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка дали някой от изводите на съда не е очевидно неправилен. Доводите на касаторите са насочени към начина по който съдът е възприел и кредитирал свидетелските показания и извода, че не е установено В. и В. Б., респ. техния баща да са упражнявали самостоятелна фактическа власт върху процесните имоти в изискуемия за придобиването им по давност срок. Липсват доводи относими към извода на съда, направен в съответствие с разясненията в Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г., ОСГК на ВКС), че за завладяване на идеална част от съсобствен имот е необходимо демонстриране на промяна в намерението на позоваващият се на придобивната давност, чрез действия, установяващи отричане на правата на останалите съсобственици, които да са станали тяхно достояния, като именно от момента на това манифестиране започва да тече срока на придобивната давност. В случая ищците не са твърдели да не са знаели за наличието на други съсобственици, нито, че са извършили действия по отричане на правата им (твърденията им са, че са упражнявали фактическа власт върху имотите, а останалите сънаследници не са се интересували и не са превявали претенция за собственост, а тези твърдения отричат възможността за тях изобщо да е започнал да тече давностен срок).

С оглед изхода на настоящото производство В. Й. Б., К. В. В. и Й. В. В. следва да възстановят на Г. Й. М., Д. Й. М., Г. С. И., И. С. С., Н. С. М., И. С. М., К. С. М. и В. С. М. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 700.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Е. Б.

С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение