Определение № 2739 от 28.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 813/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба вх. № 88/05.01.2023 г. от Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Апелативна прокуратура Велико Търново С. Ц. срещу решение № 174/01.12.2022 г. по в.гр.дело № 324/2022 г. на Апелативен съд Велико Търново в частта, с която е потвърдено решение № 203/14.06.2022 г. по гр.дело № 784/2021 г. на Окръжен съд Русе в уважената част на предявения иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за сумата 25000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 11.11.2021 г. до окончателното изплащане на сумата. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се отмени въззивното решение в обжалваната част и предявеният иск се отхвърли, евентуално да се намали по размер обезщетението за претърпени неимуществени вреди. В изложението са формулирани въпросите, които съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: 1. Относно наличието на пряка причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените неимуществени вреди. Въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС. 2. Относно определяне от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за присъждане на обезщетение за такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение. Въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВС. Ответникът по касационната жалба М. Р. И., чрез адв.Б. Д. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното решение, намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна в срока за обжалване по чл. 283 ГПК, срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. В обжалваната част на решението въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди. В частта на въззивното решение от 01.12.2022 г. по в.гр.дело № 324/2022 г. на ВтАС, с която е потвърдено решението от 14.06.2022 г. по гр.дело № 784/2021 г. на Окръжен съд Русе в уважената част на предявения иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за сумата 3000 лв. обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва от 11.11.2021 г. до окончателното изплащане не е обжалвано с подадената касационна жалба и същото е влязло в сила. В обжалваната част от въззивното решение е прието, че първоинстанционният съд е изяснил детайлно и правилно фактическата обстановка по делото при съобразяване на събраните в хода на производството писмени и гласни доказателства и, че страните не правят оплаквания срещу формирания от него извод за осъществяване на елементите от фактическия състав на чл.2 ал.1 т.З ЗОДОВ, обуславящ ангажирането на отговорността на Прокуратурата като субституент на Държавата за вреди. Посочено е, че ищецът е бил привлечен като обвиняем и му е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление, за което впоследствие е признат за невинен и оправдан. Прието е, че правопораждащият вземането за обезвреда факт е влизането в сила на постановена спрямо него оправдателна присъда, която дава на повдигнатото му и поддържано в рамките на наказателното производство обвинение характеристика на незаконно. Съдът е приел, че държавата дължи репариране на неимуществените и имуществени вреди, настъпили за оправданото лице като пряка последица от незаконното обвинение. Посочено е, че спорът пред въззивната инстанция е сведен до справедливия размер на дължимото обезщетение с оглед претърпените от пострадалия неимуществени вреди. Съдът е приел, че неимуществените вреди обхващат всички, намиращи се в причинно-следствена връзка с конкретен факт, физически и психически увреждания на пострадалия, претърпяните от него в определен период от време болки, страдания и социален дискомфорт, които в своята съвкупност формират цялостните му негативни емоционални изживявания. Преценено е за неоснователно оплакването на Прокуратурата, че по делото ищецът не е доказал конкретно претърпените от него неимуществени вреди. Посочено е, че според трайната практика на ВКС при преценката на вредите съдът не е ограничен от формалните доказателства за наличието им, защото настъпването на редица вреди е закономерна последица от упражнената наказателна репресия и те са нормално присъщи в подобни случаи. Според съда е нормално да се приеме, че привличането на едно лице към наказателна отговорност и поддържането на обвинение по отношение на него е такова събитие, което по естеството си създава сериозен психически дискомфорт и поставя лицето в състояние на стрес за целия период от започване на разследването и повдигане на обвинението до влизане в сила на оправдателната присъда. Поради това е прието, че пострадалият не следва да доказва негативните си изживявания на страх и притеснения от неоснователно осъждане и търпене на наказание, чувството за несигурност, неудобство, унижение, засегнатите самооценка, чест и достойнство, чувствителност към негативното отношението на обществото. Приел е, че само при твърдени вреди, различни от обичайно присъщите, настъпили в резултат на специфични за случая обстоятелства, ищецът е длъжен да ги докаже, за да бъдат съобразени от съда при преценка на обема и интензитета на вредите и съответно - размера на дължимото обезщетение. Съдът е приел, че в случая ищецът се позова както на неимуществени вреди, които са обичайните за житейската ситуация, в която е попаднал, така и на специфични вреди: влошаване на здравословното му състояние и вреди, свързани с обществената му позиция - уронване на доброто му име в работата и честта и достойнството му в обществото чрез разгласяване на случая със средствата за масово осведомяване. Въззивният съд е посочил, че при определяне размера на дължимото обезщетение в съответствие с чл. 52 ЗЗД са взети предвид следните обстоятелства: Ищецът е неосъждано съгласно чл.86 НК лице, на което е повдигнато обвинение в извършването на квалифициран състав на престъплението подкуп, предвид качеството му на длъжностно лице - орган на полицията - престъпление по чл.302 т. 1 вр. чл.301 ал.1 НК, което е тежко по смисъла на чл.93 т.7 НК, тъй като предвижда за извършителя наказание лишаване от свобода от 3 г. до 10 г.. Прието е, че именно защото обвинението е свързано със заеманата от него длъжност по служба, търпените от него негативни последици в емоционалната и психическа сфера са много по-тежки, защото от органите на полицията обществото оправдано очаква и изисква изключителна почтеност, отговорност и съблюдаване на закона и незаконното обвинение рефлектира пряко не само върху имиджа на лицето, но и върху доверието към цялата система, представител на която е то. Приел е, че наказателното производство срещу ищеца не се е развило в разумен срок по смисъла на чл. 6 КЗПЧОС. Прието е, че наказателното преследване спрямо него е започнало през 2011 г. и е приключило с решението на ВКС от 17.01.2020 г., т.е. в двете фази производството е продължило близо 9 г., като продължителността му не може да бъде оправдана с броя на разследваните и привлечени като обвиняеми лица, защото обвинението спрямо ищеца още от 2014 г. е за извършване на престъпление в съучастие само с още едно лице и липсва връзка с евентуална престъпна дейност на другите обвиняеми, за да е обусловено развитието на производството спрямо него от производството спрямо другите лица. Посочено е, че според данните от приложените актове на Прокуратурата и съда, продължителността на производството е резултат от процесуалното поведение на Прокуратурата, която непрецизно е квалифицирала установените от нея деяния, при което се е наложило многократно да прави корекции и да повдига нови обвинения и през 2015 г., когато за първи път е сезирала съда, внесеният от нея обвинителен акт е страдал от недостатъци, обосновали връщането му. Приел е, че отстраняването на недостатъците е отнело на Прокуратурата повече от 2 г. Посочил е, че в съдебната фаза, развита пред три съдебни инстанции, производството е приключило в разумен срок от 2 г. и 6 м. и според съда напълно несъстоятелно Прокуратурата акцентира върху процесуалното поведение на съдилищата, което поначало не е годно да доведе до намаляване на отговорността, защото Прокуратурата се явява само субституент на Държавата, чиято отговорност е обективна и, че в закона не е посочено кои конкретни длъжностни лица са действали виновно и са причинили увреждането. Според съда продължителността на производството има пряко отношение към продължителността на търпене на вредите, но в конкретния казус още на първа инстанция ищецът е бил оправдан и впоследствие оправдателната присъда е потвърдена и от въззивния съд, което, житейски логично, не може да не се отрази позитивно на цялостното емоционално състояние на ищеца и увереността му, че не е извършил деянието, за което е обвинен. Съдът е приел, че не е доказано търпените вреди от наказателното производство да са завишени вследствие интензивността на процесуалните действия срещу него, че по делото не са ангажирани никакви доказателства какви като вид действия са извършвани за периода на производството в досъдебната му фаза, колко често и с каква продължителност. Посочил е, че в рамките на производството на ищеца е наложена мярка на процесуална принуда парична гаранция, т.е. не са били ограничени личната му свобода и правото му на придвижване, като вредата от тази мярка е в имуществената сфера на ищеца, а не в неимуществената такава. Въззивният съд е приел, че незаконно повдигнатото обвинение е обусловило лишаване на ищеца от правото на труд, прокламирано в чл.48 от Конституцията, тъй като съгласно чл.100 ал.2 ЗДСл в релевантната за казуса редакция към 2012 г. във всички случаи, когато срещу държавен служител е образувано наказателно производство за престъпления, извършени от него в качеството му на длъжностно лице по смисъла на чл.93 т. 1 б."а" НК органът по назначаването го отстранява временно от работа /през 2016 г. тази норма е обявена за противоконституционна/. Прието е, че ищецът е бил отстранен от работа и впоследствие уволнен дисциплинарно, което неминуемо му се е отразило негативно в личен и финансов план и е засегнало както професионалния му, така и социалния му живот. Преценено е за неоснователно становището на Прокуратурата, че не следва да носи отговорност за тази вреда, която била резултат от действията на трето лице - работодателят на ищеца. Приел е, че с оглед цитираната разпоредба, органът по назначаването не разполага с оперативна самостоятелност, а е длъжен да спази предписаното в закона при предпоставките, настъпили именно в резултат от действията на Прокуратурата. Прието е, че засягането на правото на труд е продължило до отмяната на уволнението с решение на ВАС от 17.12.2013 г. - повече от 2 г., след което ищецът е бил възстановен на работа. Не са прието твърденията на ищеца, че повдигането и поддържането на обвиненията спрямо него се е отразило негативно върху мнението на колегите му за него и отношението им. Изводът е обоснован с обстоятелството, че той продължава и към настоящия момент да работи в системата на МВР. Приел е, че разпитаните свидетели са негови колеги и от показанията им се формира извод, че те възприемат случилото се с ищеца като една несправедливост, като „скалъпена” и „изфабрикувана” история, която неоснователно е засегнала живота му. Посочено е, че ищецът не е бил единственият, спрямо когото е предприето наказателно преследване, а напротив - видно от приложените доказателства, вкл. и публикациите в медиите, и показанията на св. В. П., освен срещу ищеца досъдебно производство за извършено същото престъпление по чл.302, т. 1 вр. чл.301 ал.1 НК е образувано срещу още деветима негови колеги от ОД на МВР - Р., всеки един от които е бил също отстранен от работа, впоследствие уволнен и съответно възстановен по съдебен ред, че всички са призовавани и разпитвани от органите на дознанието, като от публикациите в печата става ясно, че спрямо шестима от тях са внесени обвинителни актове и се е развило съдебно производство. Според съда на фона на провеждано разследване и повдигнати обвинения срещу толкова голяма част от състава на полицията в [населено място], на казуса с ищеца не е гледано от колегите му като на нещо изключително и засягащо единствено него. Посочено е, че не така стои въпросът с обществения имидж на ищеца. Съдът е приел, че към датата на привличането му като обвиняем И. е имал трудов стаж в системата на МВР като полицай, младши автоконтрольор в сектор „Пътна полиция”, около 7 г., като липсват данни да е бил наказван за нарушения по служба. Прието е за установено е, че след започване на разследването към случая има засилен медиен интерес и местният печат постоянно информира обществеността за развитието му. Посичил е, че според приетите като доказателства статии, ищецът и неговите колеги са определяни като „корумпирани служители“, „подкупни катаджии“, „престъпници с униформи“, „група рекетьори на държавна служба“, като в някои от статиите - в-к „Утро“ от 26.02.2015 г. - са посочени и двете им имена, вкл. това на ищеца. Според съда тези публикации, достигнали до неограничен кръг хора, в това число и лично познати на ищеца и неговото семейство, несъмнено са крайно злепоставящи и накърняващи обществения му имидж, честта и достойнството му. Посочено е, че медиите са информирали обществото и за оиевиняването на ищеца с оправдателни присъди на две инстанции. По отношение на здравословното състояние на ищеца въззивният съд е приел, че по делото не са ангажирани доказателства за настъпила неблагоприятна промяна в здравния му статус, при това такава, която да се намира в причинна връзка с проведената спрямо него наказателна репресия. Съобразявайки гореизложените обстоятелства, въззивният съд е формирал извод, че обезщетение в размер на 25 000 лв. справедливо репарира претърпените от ищеца неимуществени вреди. Преценено е за неоснователно оплакването му, че този размер не държи сметка за ценовата конюнктура в страната и е занижено, съотнесено към минималната работна заплата в РБ за периода от 8 г. Приел е, че законът не предвижда размерът па обезщетението за неимуществени вреди да се изчислява на база на минималната работна заплата, която заедно със средната такава по данни на НСИ се преценява единствено като ориентир за стандарта на живот и икономическата обстановка към конкретен времеви момент. Посочил е, че паричният еквивалент на неимущественото увреждане се определя към датата на деликта, изхождайки от общественоикономическите условия в страната към него момент, като дължимата от този момент лихва за забава има компенсаторен характер. Приел е, че в случая деликтът е извършен преди повече от 10 г., при коренно различна ценова конюнктура, което въззивният съд е съобразил при определяне на размера. Посочил е, че съобразява и присъжданите обезщетения при сходни казуси, вкл. и присъдените на колеги на ищеца - пострадали във връзка със същото досъдебно производство. При съвпадане изцяло на правните изводи на въззивния съд по иска за обезщетение на неимуществени вреди с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение е потвърдено. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението. С т. 3 от т. решение № 3/22.04.2005 г. по тълк. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС е прието, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането – чл. 4 ЗОДОВ, че отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Прието е, че елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган – т. е. ако изобщо не са регламентирани в закона или ако противоречат на материално правно и процесуални норми. Според същото тълкувателно решение държавата не отговаря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия, че в този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Прието е, че ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговаря, а ако само е допринесъл, обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай. С т. 11 от същото тълкувателно решение е прието, че държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Застъпено е становището, че в случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички обстоятелства – броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, за които е осъден деецът, съпоставени с тези, за които е оправдан, причинната връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невиновен, и причинените вреди – болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. Като е обсъдил всички събрани по делото доказателства, съответно установените релевантни за спора факти и обстоятелства, съдът е формирал решаващите изводи, че в настоящия случай е налице фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата, чрез Прокуратурата на РБългария. Прието е за установено, че е налице пряка причинна връзка между понесените неимуществени вреди и действията на органите на Прокуратурата на РБългария, които са повдигнали и поддържали обвинението по чл. 302, т.1,вр.чл.301,ал.1,вр.чл.20,ал.2 НК, производството по което е приключило с влязла в сила оправдателна присъда. С оглед на това съдът преценява за неустановена предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Велико Търново по този правен въпрос. Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория правен въпрос от изложението. С т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост; че понятието справедливост не е абстрактно понятие; че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Прието е, че такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в противоречие с тази задължителна практика на ВС. Поради това следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос в обжалваната част на въззивното решение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение