Определение № 50479 от 17.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1677/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от Й. Г. М., чрез адв. Р. И., против решение от 27. 01. 2022 г. по в. гр. д. № 608/2021 г. на ОС – Велико Търново, с която е отменено решение № 781 от 28. 06. 2021 г. по гр. д. № 432/2021 г. на РС – Велико Търново в осъдителната част и в частта за разноските, вместо което е постановено решение, с което е отхвърлен предявеният от Й. Г. М. против И. Й. Б. иск по чл. 50 ЗЗД, за присъждане на сумата 7000 лв. обезщетение за неимуществени вреди – физически и психически страдания, причинени на ищеца на 15. 05. 2020 г., от ухапвания от куче собственост на ответника, ведно със законната лихва върху тази сума считано от 15. 05. 2020 г. до окончателното й изплащане. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на същото, както и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – поради противоречие с решение №_ 459 от 06. 12. 2012 г. по гр. д. № 1548/2011 г., 4 г.о. и т. 3 ГПК. Подаден е отговор на касационната жалба от ответника по иска И. Й. Б., чрез пълномощника му адв. В. К., с който се изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, правилност на същото и неоснователност на касационната жалба. Настоящият състав, за да се произнесе, съобрази следното: Исковото производство е било образувано по предявен от Й. Г. М. против И. Й. Б. иск с правно основание чл. 50 ЗЗД. Твърди се, че на 15. 05. 2020 г. Й. М. е бил на работа на строителен обект в [населено място], м. „К.“, собственост на ответника И. Б., заедно с колегата си Й. Й. П.. В 8,00 ч. видял, че кучето, което охранява обекта, порода „Каракачанска овчарка“, се е развързало и се разхожда свободно. Решил да го завърже, тъй като собственикът на обекта и на животното не бил там. Кучето се дръпнало и при втория му опит го нападнало, съборило го на земята и започнало да го хапе по лицето, тялото и крайниците. Получил множество рани: v-образна рана на брадата – 6 см., на лявата гърда – 2 см., 8 рани на лява предмишница между 3 и 6 см., оток на предмишницата и лакътя, 3 разкъсноконтузни рани на дясно бедро над коляното, между 3 и 7 см., оток на околните тъкани и хематом на лявото коляно отпред и странично, 4 рани между 3 и 6 см. с наслоена инфекция. Вечерта на 16. 05. 2020 г. бил приет на стационарно лечение за 4 дни и на 17. 05. 2020 г. била извършена инцизия на флегмонозния участък около раните по бедрото, дренаж и превръзка. След оперативното лечение е бил изписан с назначена терапия. Поради влошаване на състоянието му отново бил хоспитализиран за 5 дни, считано от 01. 06. 2020 г., при което било установена увреда на левия срединен нерв и на десния срединен нерв и преднокоренчова увреда на С6 и С7, вдясно. На 10. 06. 2020 г. отново бил хоспитализиран за 7 дни, по повод оплаквания, свързани с левия горен крайник. Твърди, че в продължение на месеци след инцидента продължавал да изпитва силни болки, безсъние, тревожност, както и че случилото се оставило травмиращ отпечатък върху психиката му, заради силната уплаха и първоначално преживения шок. Нямал апетит, бил раздразнителен и нервен, пиел лекарства и успокоителни, преживяното нарушило нормалния му ритъм на живот и функциониране. Претендира присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума считано от 15. 05. 2020 г. до окончателното й изплащане. Ответникът е направил възражение за неоснователност на иска по съображения, че реакцията на кучето е била провокирана единствено заради поведението на ищеца, т.е. инцидентът е предизвикан по изключителна вина на пострадалия. Твърди, че грижата за кучето била поверена на Й. Й. П.. На 15. 05. 2020 г. сутринта кучето било вързано с метален синджир на метално въже, както обикновено. Ищецът по своя инициатива го отвързал от обичайното му място, преместил го навътре в обекта и го завързал на метален стълб. След преместването, кучето се развързало и започнало да тича свободно. Въпреки, че бил посъветван от свидетелите П. и Н. да не се занимава с кучето, решил да го хване и да го завърже отново. Настигнал го, рязко го дръпнал за каишката, то се обърнало към него, ищецът го ритнал с крак, след което кучето започнало да го хапе. При условията на евентуалност прави възражение за съпричиняване. По делото е установено, от показанията на свидетелите Й. Й. П., Д. Х. Н., Т. П. М., заключението на вещото лице д-р Н. В. Г. по допуснатата съдебномедицинска експертиза и представените писмени доказателства, че от 4 години кучето е на обекта. Вързано било на синджир на метална тел, по която се движило. На 15. 05. 2020 г., в 8, 00 ч., ищецът бил на работа на обекта на ответника в [населено място], м. „К.“. Отвързал кучето на ответника и го завързал на друго място (на металния стълб до къщичката му), тъй като на обекта били дошли работници, които трябвало да направят кофраж и които казали, че се страхуват от кучето. Около двадесет минути след това кучето се отвързало. Свидетелите Д. Н. и Й. П. казали на ищеца да го остави да се натича и то само ще се върне. Въпреки това, ищецът решил да го хване и да го завърже отново. Настигнал го, хванал го за синджира, но кучето тичало бързо и се отскубнало. Ищецът отново го настигнал, хванал го за синджира и го ударил, кучето се обърнало и започнало да ръмжи, ищецът посегнал инстинктивно с крак да го ритне, но кучето го съборило и започнало да го хапе. Кучето било без намордник. В разпита си по реда на чл. 176 ГПК ищецът заявил, че бил предупреждаван от ответника да внимава с кучето, тъй като е своенравно. Преди инцидента ищецът по свое желание се е занимавал с кучето – разхождал го е, хранил го е, играел е с него всеки ден, кучето му се радвало. В резултат на нападението ищецът получил около 15 разкъсно-контузни рани: v-образна рана на брадата – 6 см., на лявата гърда – 2 см., 8 рани на лява предмишница между 3 и 6 см., оток на предмишницата и лакътя, 3 разкъсно-контузни рани на дясно бедро над коляното, между 3 и 7 см., оток на околните тъкани и хематом на лявото коляно отпред и странично, 4 рани между 3 и 6 см. с насложена инфекция. Раните са били зашити. На 16. 05. 2020 г. бил приет на стационарно лечение за 4 дни и на 17. 05. 2020 г., поради развила се остра гнойна инфекция на бедрото била извършена инцизия на флегмонозния участък около раните по бедрото, дренаж и превръзка. След оперативното лечение е бил изписан с назначена терапия. Поради влошаване на състоянието – болки, изтръпване и слабост в лявата ръка, бил хоспитализиран отново на 01. 06. 2020 г., за 5 дни, при което било установена увреда на левия срединен нерв и на десния срединен нерв и преднокоренчова увреда на прешлени С6 и С7, вдясно. На 10. 06. 2020 г. отново бил хоспитализиран за 7 дни, по повод оплаквания, свързани с левия горен крайник. През първите 20 дни болките и страданията били интензивни. Възстановяването на ищеца продължило един месец. Ищецът получил посттравматично стресово разстройство. След преживения стрес се чувствал постоянно напрегнат, неспокоен, депресиран, не спял добре, изпитвал чувство на тревожност. Състоянието му наложило посещение на психиатър, при което му била поставена диагнозата и изписани лекарства Ессобел и Ксанакс. Районният съд е уважил иска за 7000 лв. и е отхвърлил същия над тази сума до пълния предявен размер от 10000 лв. Приел е, че е налице основанието по чл. 50, и чл. 52 ЗЗД за уважаване на иска в посочения размер. За неоснователно е прието възражението за настъпване на вредите по изключителна вина на пострадалия. Преместването на кучето е било наложително, за да не се пречи на работата на кофражистите, които се страхували от животното. Ищецът блъснал и ритнал кучето като защитна реакция. Ответникът, с оглед породата на кучето, е следвало да вземе такива мерки, че то да не създава опасност и риск от увреждане на хора. За неоснователно е прието и евентуалното възражение за съпричиняване, доколкото липсва причинна връзка между поведението на ищеца и вредоносния резултат. Приел е, че сумата 7000 лв. би обезщетила ищеца за претърпените болки, страдания и психични изживявания. Окръжният съд е отменил първоинстанционното решение в осъдителната част и е отхвърлил иска. Приел е, че инцидентът е настъпил по изключителна вина на ищеца, който вместо да изостави животното, е направил опити да го хване, за да го върне и да го върже отново. Прието е, че ищецът е следвало да предпочете своята сигурност пред угрозата да бъде наранен, още повече че е бил предупреден от ответника, че кучето е своенравно. Прието е, че в случая отсъства причинна връзка между въздействието вещта и вредите. Поведението на ответника, като собственик на кучето, е без значение и не следва да се обсъжда, тъй като искът е основан не на неправомерното поведение на собственика – чл. 45 ЗЗД, а на основание чл. 50 ЗЗД, както и по съображения, е единствената причина за настъпване на увреждането е поведението на ищеца. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с въпрос, касаещ основанието на отговорността за вреди, причинени от животни (конкретизиран от настоящия състав във връзка с указанията по приложението на чл. 280 ГПК, дадени с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, точка 1), с твърдения за решаването му в противоречие с решение № 459 от 06. 12. 2012 г. по гр. д. № 1548/2011 г. на ВКС, 4 г.о. Твърди се и очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради очевидна необоснованост на извода на съда, че единствена причина за настъпване на вредите е поведението на ищеца. Налице е основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение по поставения въпрос. В цитираното по-горе решение на ВКС е прието, че в хипотезата на чл. 50 ЗЗД основанието на обективната отговорност на собственика за вреди, причинени от животни, е наличието на повишен риск, който се създава при притежаването и отглеждането на животно, а поемането на този риск спрямо трети лица води до носене на отговорност при нанесена от животното вреда, освен ако вредата не е настъпила като резултат от непреодолима сила, изключителна вина на пострадалия или на трето лице, случайно събитие. Отговорността не отпада и в случаите, когато животното е избягало. Изводите на въззивния съд не съответстват на това становище. Налице е и очевидна необоснованост по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК на извода на въззивния съд, че липсва причинна връзка между вредоносното действие на животното и причинените на ищеца вреди. По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,