Определение № 467 от 04.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3248/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. П. С., подадена чрез процесуален представител адв. А. Т. против решение № 2144/11.04.2024г., постановено по в.гр.д. № 9950/2023г. по описа на Софийски градски съд. С обжалваното въззивно решение след ревизия на първоинстанционно решение № 20092888 от 05.06.2023г. постановено по гр.д. 23899/2019г. по описа на Районен съд – София, по предявения от Изпълнителна агенция „Военни клубове и военно почивно дело“, [населено място] срещу С. П. С. с ЕГН [ЕГН] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 236, ал. 2 от ЗЗД е прието за установено в отношенията между страните, че С. П. С. дължи на ИА „Военни клубове и военно почивно дело“ сумата 7735 лева, представляваща обезщетение за продължило ползване на нает имот от жилищния фонд на Министерство на отбраната по прекратен договор за наем № 231/14.05.2010г. за недвижим имот в [населено място],[жк], ...................... в периода м. 05.2016г. - м. 10.2018г., ведно със законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК на 20.11.2018г. до окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение от 28.11.2018г. по ч.гр.д. № 73582/2018г. по описа на СРС и на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД е отхвърлен предявеният от С. П. С. с ЕГН [ЕГН] срещу Изпълнителна агенция „Военни клубове и военно почивно дело“, [населено място] насрещен иск за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 1950 лева, представляваща платена без основание наемна цена за същия имот в размер на 65 лева месечно за периода от м. 05.2016г. до м. 10.2018г., ведно със законната лихва върху сумата считано от датата на предявяване на насрещната искова молба – 13.08.2019г. до окончателното плащане. В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се отправя искане същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявената искова претенция да бъде уважена. Касационният жалбоподател поддържа, че неправилно в обжалвания акт въззивният съд не е съобразил, че задължението е изцяло погасено преди образуване на делото като е събрано по принудителен ред в изпълнителното производство, образувано въз основа на издадената заповед за незабавно изпълнение и вземането, предмет на установяване не съществува. Съдът неправилно е приел също, че в рамките на исковия период ответницата дължи както наемна цена, която ежемесечно е плащала чрез направени удръжки /общо 1950 лв./, така и претендираното обезщетение, уговорено като наемна цена умножена по 4. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация ИА „ВКВПД“, чрез процесуален представител главен юрисконсулт Т. К. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално недопустима като насочена срещу неподлежащо на касационно обжалване решение по въззивно дело, постановено по насрещен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от СК с цена на иска в размер на търсената сума от 1950 лева. На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК касационната жалба насочена против тази част на въззивното решение следва да се остави без разглеждане. В частта, насочена против въззивното решение, постановено по установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. В изложението е отправено искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в специалните хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд е приел за установени следните факти: предявените установителни искове имат за предмет вземане произтичащо от сключен между страните договор за наем № 231/14.05.2010г., с който Министерство на отбраната на Република България предоставило на С. П. С. временното и възмездно ползване на ведомствено жилище, частна държавна собственост, находящо се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] срещу задължението на наемателя да плаща месечна наемна цена от 65 лв. С едностранно предизвестие от 05.07.2011г. на наемодателя, връчено на 11.07.2011г. лично на наемателя и заповед № ЗС-23/27.10.2017г. на наемодателя за изземване на жилището, наемното правоотношение е прекратено поради декларирани от наемателя неверни данни /разпореждане с жилищен имот в [населено място], [улица], който не е деклариран/. След прекратяване на договора и през исковия период м. 05.2016г. - м. 10.2018г., наемателят продължил ползването на имота. Съгласно клаузата на чл. 18, ал. 2 от договора, при прекратяване и продължаващо ползване на отпаднало правно основание, наемателят дължи обезщетение в четирикратния размер на наемната цена, т.е. по 260 лв. месечно /65 лв. х 4/. През същия период от ответницата е удържана сумата от 2080 лева, или по 65 лева месечно от финансовата служба при Командване на военновъздушните сили. Вземането предмет на установяване е погасено чрез принудително събиране по образуваното от взискателя ИА „Военни клубове и военно почивно дело“ изп.д. 20188390400864 по описа на ЧСИ И. М.-К. въз основа на заповедта за изпълнение на парично задължение, издадена по ч.гр.д. 73582/2018г. на СРС, приключено с разпореждане от 07.01.2019г. От заключение на приета по делото ССчЕ, приел за установено, че обезщетението за продължило ползване в рамките на заявения период възлиза на 9750 лв., от които са погасени 2015 лв., а остатъкът от задължението се равнява по размер на процесното задължение от 7735 лв. Плащанията на С. С. през този период служат за погасяване на задълженията по реда на тяхното възникване, от най-старите към най-новите и са приспаднати от просрочените задължения. След дата 21.11.2018г., когато е подадено заявлението, не са извършвани доброволни плащания за дълга от процесния период, а с удържаните суми от заплата, които не са извършени чрез принудителното изпълнение, са погасявани текущите задължения за периода м. 11.2018г. – м. 03.2020г. в общ размер от 4030 лв. При тези факти, от правна страна въззивният съд е приел за установено, че вземането съществува към момента на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК, както и към момента на издаване на заповедта за изпълнение, послужила като основание за принудително удовлетворяване на кредитора. Съобразил, че исковата сума, представляваща остатък от задължението за обезщетение е изцяло погасена в хода на исковото производство пред първата инстанция, ведно с лихви и разноски, единствено чрез принудително изпълнение и въз основа на издадената заповед за изпълнение от 14.05.2010г. Отбелязал в тази връзка, че сумите, събрани по принудителен ред в изпълнителното производство, са на основание на издадения съдебен акт – разпореждане за незабавно изпълнение, което не подлежи на проверка в исковия процес. Ето защо приел, че предявеният иск за признаване съществуването на вземането е основателен, в който смисъл постановил и крайния си акт. Касаторът С. П. С. обосновава наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК поставяйки, следните правни въпроси: 1/ Следва ли съдът да зачете направените от ответника по предявен иск по чл. 422 от ГПК правоизключващи възражения относно задължението му включително възражението за изтекла погасителна давност? 2/ Длъжен ли е съдът служебно да следи за пълното съвпадение между искането в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, диспозитива на издадената заповед за изпълнение, изпълнителния лист, петитума на исковата молба по чл. 422, ал. 1 от ГПК и диспозитива на съдебното решение? 3/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички релевантни доказателства по делото, да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически констатации и правни изводи, които водят до противоречие с константното съвпадение на исканото в заповедта за изпълнение на парично задължение, петитума на исковата молба и диспозитива на постановеното съдебно решение? Твърди, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както и че отговорите по тях биха били от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Очевидната неправилност обосновава с твърдение за явна необоснованост на въззивното решение и обсъждане на експертното заключение в разрез с нормалната логика. По поставените въпроси, за да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата пот. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: Въпросът следва ли съдът да зачете направено от ответника по специалния установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК възражение за погасителна давност не е включен в предмета на делото, не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил постановения от него правен резултат. Ето защо по него не е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1 от ГПК общо основание за допускане на касационно обжалване. Възражение за изтекла погасителна давност ответникът по делото не е заявил в отговора на исковата молба, нито в депозираното от него възражение по чл. 414 от ГПК в заповедното производство, а за първи път в хода на устните състезания пред първата инстанция. В практиката си ВКС приема, че правото на ответника да направи възражение за погасяване по давност на вземането – предмет на иска, се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК. Ако длъжникът в заповедното производство и ответник по установителния иск по чл. 415, ал. 1 от ГПК се е позовал изрично на погасяване на вземането по давност във възражението по чл. 414, ал. 1 от ГПК и това възражение е приобщено към исковото производство, то съдът следва да се произнесе относно давността, дори и ответникът да не е подал писмен отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 2 от ГПК. Преклузията по чл. 133 от ГПК на правото да се иска от съда да зачете последиците на изтеклия давностен срок не настъпва само ако възражението на длъжника в заповедното производство по чл. 414 от ГПК е приложено по делото, образувано по иск с правно основание чл. 415 от ГПК. В този смисъл са решения на ВКС № 111 от 8.10.2010г. по т.д. № 1068/2009г., I ТО; решение № 177 от 26.10.2010г. по т.д. № 46/2010г., II ТО; решение № 85 от 17.06.2011г. по т.д. № 682/2010г., II ТО и др. Вторият въпрос – дали съдът следва да съблюдава наличие на идентичност в съдържанието на заявлението, на заповедта за изпълнение, на изпълнителния лист, на исковата молба и съответно на решението по установителния иск след заповедно производство – не е част от мотивите на въззивното решение, не е разрешен от въззивния съд и този въпрос няма отношение към решаващата правна воля и резултата от делото. В хода на делото не е повдиган въпрос за разминаване между заявено и присъдено вземане в заповедното производство, нито между вземането по заповедта и установителния иск. Такива оплаквания не се съдържат и в касационната жалба, а от данните по делото е видно, че в конкретния случай е налице идентичност по основание, период и размер на вземането по заявлението, по заповедта за незабавно изпълнение, по исковата молба и по въззивното решение. Ето защо въпросът не е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК и не е основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно мотивите на въззивния съд е установено по делото и няма спор между страните, че исковата сума е събрана от длъжника в хода на делото единствено чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Т.е., вземането на кредитора е съществувало към момента на осъщественото принудително изпълнение. Предвид изричното разпореждане в нормата на чл. 422, ал. 3 от ГПК за издаване на обратен изпълнителен лист при отхвърляне на иска, то съдът не следва да съобразява по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Мотивите на въззивния съд в този смисъл са в съответствие с разрешението по т. 9 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което в производството по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 от ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 от ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания Третият въпрос е продължение на втория, но е неясно формулиран и объркан, поради което също не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Позоваването на очевидна неправилност на решението в изложението на касатора се извежда с твърдение за явна необоснованост на въззивното решение и обсъждане на експертното заключение в разрез с нормалната логика. Явна необоснованост на решението настоящият състав не констатира директно и единствено от прочита му, а обсъждането на събрано доказателство по делото има отношение към обосноваността на решението. Обосноваността и законосъобразността на изводите на въззивния съд по конкретното дело не са част от предмета на касационното производство в неговата селективна фаза. Във фазата по чл. 288 от ГПК касационната инстанция не може да извършва преценка на доказателства и да променя фактическите изводи на въззивния съд по оплаквания на касатора, които насочват към необоснованост на обжалваното решение. Изложените от касатора доводи за очевидна неправилност следва да се подведат изцяло под хипотезата на чл. 281, т. 3 от ГПК и представляват касационни основания за отмяна на обжалваното решение, извън приложното поле на производството по чл. 288 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на „Военни клубове и военно почивно дело“, [населено място] разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата пред касационната инстанция – в минималния размер по чл. 25, ал. 1 от НЗПП от 100 лв. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение