Определение № 850 от 24.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2760/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България против решение № 70/26.03.2024 г., постановено по гр.д.№ 515/2023 г., постановено от състав на АС – Велико Търново. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. Касационната жалба е допустима, като с нея се обжалва решението на въззивния съд само в частта, с която същия се е произнесъл по претенцията за неимуществени вреди, като в тази част решението подлежи на касационно обжалване. С решението си, въззивният съд е приел, че искът с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е основателен за сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение. Съдът е приел, че с постановление от 4.11.2019 година по досъдебно производство № 124/2018 година на ОД на МВР Л. ищецът е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 219, ал. 1, предложение пето, във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК. Производството е приключило с Решение № 66/1.06.2022 година по касационно дело № 186/2022 година на Върховния касационен съд на Република България е оставено в сила Решение № 157/23.12.2021 година по ВНОХД № 127/2021 година на Апелативен съд Велико Т., с което е потвърдено оправдателната присъда на Окръжен съд – Ловеч по повдигнатото обвинение. Не е спорно, че наказателното производство спрямо ищеца от привличането му като обвиняем до влизане в сила на оправдателната присъда е продължило две години и седем месеца. Въз основа на приетите по делото експертизи, съдът е приел за установено, че процесуалните действия с участието на ищеца са го поставили в условията на продължителен психоемоционален стрес, предразполагащ за нов съдов инцидент при документираното състояние на увреда на сърдечно-съдовата система. Той е под системно диспансерно наблюдение от кардиолог за провежданото лечение и хигиенен режим, като са налице психологични проблеми вследствие воденото спрямо него наказателно производство. Повдигнатото обвинение рефлектира върху неговите психика, съзнание и поведение като тежка психотравма, която е останала непреработена и е отключила посттравматично стресово разстройство. При ищеца са били налице и все още има повишен страх, тревожност, непълноценен сън, безпокойство от изхода на воденото спрямо него производство. След 2018 година и последващите събития във връзка с воденото спрямо него наказателно производство здравословното му състояние се влошава – налага се първоначално корекция в соматичната терапия, появяват се симптоми и в психичната сфера. Симптомите са били с различен интензитет в зависимост от етапа на наказателното производство. След образуване на досъдебното производство водеща е тревожната симптоматика с повишено кръвно налягане, панически пристъпи, напрежение, опресия в гърдите, раздразнителност, намален апетит, неспособност за концентрация. Самоизолацията, емоционалната лабилност, нарушенията на съня, натрапчивите спомени са симптоми на посттравматично стресово разстройство. След постановяване на оправдателната присъда и напредването на хода на постравматичното стресово разстройство водещи са депресивните симптоми със самоизолация, потиснатост, емоционална лабилност, липса на мотивация, трудна концентрация. При ищеца се наблюдава чувство на накърнено достойнство, което е в основата на отключения посттравматичен стрес. През периода 2018 година – 2022 година той е страдал от посттравматично стресово разстройство, което е в пряка причинно-следствена връзка с воденото спрямо него наказателно производство. Посочено е, че ищецът страда от диабет, но същият е с добра компенсация, контролира се с терапия, като всеки стрес, особено продължителен и с неясен произход, каквото е воденото наказателно производство, се отразява негативно. Отключеното посттравматично стресово разстройство е довело до тежки проблеми, свързани с неговата концентрация, които първоначално са били интензивни, напоследък са с намалена интензитет, но основна е тревожно-депресивната симптоматика. Към момента не са преодолени последиците от психологичната травма – той се изолирал и капсулирал в това състояние. Касае се за по-високо диференцирана личност, при която има накърнено усещане за професионално достойнство, необходимо му е психотерапевтично лечение. Съдът е приел, че от данните по делото е видно, че обвиненията спрямо ищеца са разгласени чрез средствата за масова информация. Самият факт на обвинението в извършване на престъпление, за което лицето е оправдано, ангажира отговорността на Прокуратурата на Република България. Журналистическите статии по същността си разпространяват и пресъздават воденото от Прокуратурата на Република България наказателно преследване, поради което не е и необходимо пряко изявление на представител на Прокуратурата на Република България, за да се ангажира отговорността на последната за огласяване на наказателното производство. Разгласяването е последица от официалното повдигане на обвинение, поради което Прокуратурата на Република България носи отговорност за последиците от публикациите, свързани с повдигнатите обвинения, рефлектирали негативно върху честта и достойнството на ищеца. Като е обсъдил подробно горните обстоятелства и ги е съобразил предвид разпоредбата на чл.52 ЗЗД, съдът е изложил подробни мотиви защо според него сумата от 20 000 лева следва да се присъди като обезщетение за неимуществените вреди на ищеца по делото. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, като по делото липсват данни за заплатено от ответника по касационната жалба адвокатско възнаграждение, заплатено от страната, поради което разноски не следва да се присъждат, въпреки направеното в тази насока искане с отговора на касационната жалба. Водим от горното, състав на ВКС