Определение № 90 от 07.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 992/2018 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 526 от 11.01.2018 г. на В. С. Б. от [населено място], чрез пълномощниците си адв. А. Г.-А. от АК-С. и адв. Н. Л. от АК-С., против въззивно решение № 2486 от 30.11.2017 г., постановено по в.гр.д. № 286/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГК, 4 с-в, с което е отменено решение № 6023 от 08.07.2016 г., постановено по гр.д. № 4128/2014 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, 1 с-в и са отхвърлени предявените искове от В. С. Б. против С. В. Г., Е. Н. Г., А. В. Г. и К. А. Г., всички от [населено място], с правно основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, за заплащане на сумата 61 000 евро, представляваща удвоен размер на задатъка и на другите авансово платени суми по предварителен договор от 03.06.2011 г. за покупко-продажба на недвижим имот, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 25.03.2014 г. до окончателното плащане и в тежест на касаторката са определени разноски. Касаторката В. Б. поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон – основания за касационно обжалване по чл. 281,т.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се навеждат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване по следните правни въпроси от процесуално и материално естество, с твърдението, че са от значение за изхода на делото, конкретизирани и обобщени от настоящата инстанция с оглед разрешението, дадено в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, както следва: за задължението на въззивния съд да определи правната квалификация на предявения иск, както за задължението на съда при тълкуване на договора да установи действителната воля на страните, съобразно чл. 20 ЗЗД. Позовава се на противоречивото им разрешаване от въззивния съд с посочена съдебна практика – постановени решения на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, както и на задължителна съдебна практика – ТР № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № /04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Касаторът В. С. Б. в искането за допускане на решението до касационно обжалване се е позовала на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. С определение № 200 от 22.06.2018 г. на настоящия състав, производството по делото е спряно, поради образувано конст.д. № 10/2018 г. на Конституционния съд на РБ по допуснатото до разглеждане искане на тричленен състав на ВКС за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от Гражданския процесуален кодекс (обн. – ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г., посл. изм. и доп. – ДВ, бр. 65 от 07.08.2018 г.) в частта: „...както и при очевидна неправилност.“ (чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК). С решение № 15/ 06.11.2018 г. по конст. д. № 10/ 2018 г. КС на РБ е отхвърлил искането. Привременната пречка е отпаднала и производството по настоящото дело следва да бъде възобновено. Ответниците по касационната жалба К. А. Г. от [населено място], чрез пълномощника си адв. А. Т. от АК-С., както и С. В. Г., Е. Н. Г., А. В. Г. и К. А. Г., всички от [населено място], чрез пълномощника си адв. А. М., в писмени отговори по чл. 287, ал. 1 ГПК, излагат становище за отсъствието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените правни въпроси, съответно за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноските в касационното производство. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяеми искове по чл. 93, ал. 2 и чл. 92 ЗЗД, с цена над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е редовна. С обжалваното решение, въззивният съд е отменил първоинстанционното решение, с което са уважени предявените искове с правно основание чл. 93, ал. 2, пр. 2, вр. с чл. 79 ЗЗД, за сумата от 61 000 евро и предявените искове, квалифицирани от въззивния съд по чл. 93, ал. 2 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, за същата сума, са отхвърлени като неоснователни. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че ищцата като купувач по предварителния договор е неизправна в задължението си да избере нотариус и да плати остатъка от цената. Освен това не е информирала продавачите за непълнота на документите за собственост, което ги освобождава от последиците на забавата по обещаното от тях да сключат окончателния договор. Въззивният съд е добавил, че с учредената договорна ипотека продавачите не са нарушили своите задължения, тъй като извършеното реално обезпечение не е пречка за прехвърляне на собствеността и е възможно преди окончателния договор имотът да се освободи от вещната тежест. Освен това въззивният съд е приел, че неизправната страна по договора е единствено купувачът. Обобщил е, че неизправната страна не разполага както с правото на разваляне на договора, така и че това поведение изключва притезанието за двоен размер на задатъка и с правото на неустойката, уговорена в чл. 5, т. 3 от договора - двойният размер на платеното над задатъка. При тази специфика на предмета на делото и при тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение намира и двата обсъждани въпроса, повдигнати от касаторката, са обуславящи обжалваното решение, като по тях е осъществено и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Константна е практиката на Върховния касационен съд, че определянето на правната квалификация е задължение на сезирания съд. Провеждат я не само решенията, на които касаторката се е позовала, а и много други (напр. решение № 369/ 17.12.2014 г. по гр.д. № 1833/ 2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 226 от 03.08.2011 г. по гр. д. № 1470/2011 г. на ІІІ г.о.; решение № 329 от 20.12.2011 г. по гр. д. № 1789/2010 г. на ІІІ г.о.; решение № 138 от 25.03.2011 г. по гр. д. № 1127/2010 г. на ІV г.о.; решение № 375 от 26.10.2011 г. по гр. д. № 931/2009 г. на ІV г.о;; решение № 673 от 29.09.2009 г. по гр. д. № 2868/2008 г. на ІІІ г.о.; решение № 439 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 476/2009 г. на ІV г.о.; решение № 398 от 25.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ІV г.о.; решение № 45 от 20.04.2010 г. по т.д. № 516/2009 г. на ІІ т.о. и решение № 75 от 28.05.2010 г. по т.д. № 923/2009 г. на ІІ т.о.). Разрешението, което въззивният съд е дал, противоречи на приетото в тези решения. Той е приел, че няма предявен иск за връщане на платеното над задатъка по предварителния договор, а претенцията е включена в иска за неустойка. Въззивният съд се е обосновал с молбата в изпълнение на указанията по чл. 129, ал. 4, вр. ал. 2 ГПК, без да съобрази конкретните твърдения в исковата молба, а и извършената с нея препратка към уговореното в чл. 5, т. 3 от предварителния договор. При тълкуването на този договор въззивният съд е пренебрегнал не само изразената от страните воля в чл. 5, т. 3 от предварителния договор, но е игнорирал изцяло текста на чл. 3, т. 3, а и уговореното в анекса. В чл. 3, т. 3 от предварителния договор е задължението на продавачите да не ипотекират имота, а анексът изразява съгласие остатъкът от 77 000 евро купувачът да дължи към момента на сключване на окончателния договор. Разрешението, което въззивният съд е дал по повдигнатия материално-правен въпрос противоречи и на практиката на Върховния касационен съд в приложението на чл. 20 ЗЗД. Тя приема за недопустимо при тълкуване съдът да игнорира част от текста на договора (решение № 129/12.07.2013 г. по т.д. № 558/2012 г. на ІІ т.о., решение № 482/11/30.05.2012 г. по гр. д. № 1421/2010 г. на І г.о., решение № 453/03.11.2011 г. по гр. д. № 634/2010 г. на ІV г.о., решение № 121/27.09.2013 г. по т.д. № 621/2012 г. на І т.о., решение № 170/15.10.2013 г. по т.д. № 595/2012 г. на ІІ т.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК). Въззивният съд е игнорирал и волята на страните, изразена в анекса към договора. В него задължението на купувача да плати остатъка от 77 000 евро е към момента на сключване на окончателния договор. По останалите въпроси, повдигнати от касаторката, съдът ще се произнесе с разглеждане по същество на касационната жалба. Установените предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване изключват задължението на състава да разгледа и заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК/очевидна неправилност/. На касаторката следва да се укаже в едноседмичен срок от съобщението, да внесе по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 2 386,12 лв., съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, като в противен случай производството по касационната жалба ще бъде прекратено. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,