Определение № 8159 от 17.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6954/2026 г.

Производството е по чл. 229, ал. 1, т. 2 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба от Л. М. от гр. Плевен срещу Определение № 1868 от 08.06.2026 г. на Административен съд – Плевен по административно дело № 479/2026 г. С обжалваното определение съдът оставя без разглеждане искането на Л. М. от гр. Плевен за спиране на допуснато предварително изпълнение на Заповед №8121К-8040 от 13.05.2026 г. на Министъра на вътрешните работи; оставя без разглеждане жалбата на Л. М. от гр. Плевен срещу Заповед №8121К-8040 от 13.05.2026 г. на Министъра на вътрешните работи и прекратява производството по делото. Частният жалбоподател счита обжалваното определение за неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, материалния закон и необоснованост. Обосновава, че в случая съдът неправилно е приел, че жалбата му и съответно искането му за спиране на изпълнението на Заповед №8121К-8040 от 13.05.2026 г. на Министъра на вътрешните работи са недопустими като сочи, че съгласно чл. 120, ал.2 от Конституцията на Република България (КРБ) подлежат на обжалване всички административни актове освен изрично посочените от закона, а в случая в Закона за Министерство на вътрешните работи (ЗМВР) няма правна норма, която да изключва от съдебен контрол заповедите, издадени на основание чл. 214,, ал.1, т.3, поради което обжалваното определение в всичките му части е неправилно. Иска обжалваното определение да бъде отменено, а делото върнато за продължаване на съдопроизводствените действия от друг състав на съда. Частният жалбоподател се представлява от адв. Г. Грозев от Адвокатска колегия - София. Върховният административен съд счита частната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Административен съд – Плевен е бил сезиран с жалба на Л. М. от гр. Плевен срещу Заповед №8121К-8040 от 13.05.2026 г. на Министъра на вътрешните работи, с която същата е била отстранена от длъжност инсперктор, специалист IV степен в сектор „Психологическа лаборатория – Плевен, към отдел „Оперативна психология“ при Институт по психология – МВР, считано от датата на връчването на заповедта до окончателното приключване на производството по евентуално оспорване на Отказ за достъп до класифицирана информация № 1 от 13.05.2026 г. или до уреждане на служебното правоотношение по реда на ЗМВР; за времето на временното отстранявана от длъжността на служителя да не се изплаща месечно възнаграждение на основание чл. 214, ал.5 ЗМВР; допуска предварително изпълнение на заповедта; да бъде връчена заповедта срещу подпис и вписване на дата и час; при връчването лицето да предаде незабавно зачислената ѝ служебна карта. С жалбата е било направено и искане за спиране на предварително изпълнение на административния акт. Съдът приема, че оспорената заповед е издадена на основание чл. 214, ал.1, т.3 ЗМВР, а съгласно чл. 211 от с.з „заповедта за временно отстраняване от длъжност по чл. 214, ал. 1, т. 1 и 2а и ал. 4 и за налагане на дисциплинарно наказание може да се обжалва пред съответния административен съд по реда на Административнопроцесуалния кодекс. Обжалването не спира изпълнението“, поради което приема че заповедта, срещу която разглежданата от него жалба е изключена от съдебен контрол по аргумент от чл. 211 ЗМВР, а след като жалбата е недопустима за разглеждане, такова е и искането за спиране на предварителното изпълнение на заповедта, предвид че същото е акцесорно. По изложените съображения, съдът оставя без разглеждане както жалбата, с която е сезиран, така и искането за спиране на изпълнението на акта. Определението е валидно и допустимо, но неправилно. Основателен е доводът от частната жалба, че чл. 120, ал.2 КБР изисква изричен законов текст, който да изключва определена категория административни актове от съдебен контрол. Съгласно чл. 120, ал.2 КРБ „гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат освен изрично посочените със закон“. Правилно съдът е установил, че оспорената пред него заповед е издадена на основание чл. 214, ал.1, т.3 ЗМВР, както и че чл. 211 от с.з определя режима за обжалване на определена категория административни актове, издавани по този закон. Съгласно чл. 211 ЗМВР „Заповедта за временно отстраняване от длъжност по чл. 214, ал. 1, т. 1 и 2а и ал. 4 и за налагане на дисциплинарно наказание може да се обжалва пред съответния административен съд по реда на Административнопроцесуалния кодекс. Обжалването не спира изпълнението. Решението на административния съд по спорове за налагане на дисциплинарни наказания по чл. 197, ал. 1, т. 1, 2, 3, 4, 5 не подлежи на касационно оспорване“. Следователно разпоредбата се отнася до конкретно изброените заповеди за временно отстраняване от длъжност по чл. 214, ал. 1, т. 1 и 2а и ал. 4, като и тези за налага на дисциплинарно наказание, за които се определя ред за оспорване и се уточнява, че обжалването не спира изпълнението. Между изброените основания не е посочено това по чл. 214, ал.1, т.3 ЗМВР, поради което заповедта издадена на това основание, каквато е процесната, не попада в приложното поле на чл. 211 ЗМВР, а разпоредбата не може да бъде тълкувана разширително. Няма друга разпоредба в ЗМВР, която да изключва съдебния контрол върху заповеди, издадени на основание чл. чл. 214, ал.1, т.3 ЗМВР, каквото е изричното изискване на чл. 120, ал.2 КРБ. С оглед посоченото неправилен е изводът на съда, че е сезиран с жалба срещу заповед, за която нормативно е изключен съдебния контрол. Съответно неправилен е и изводът му, че е недопустимо и искането за спиране на изпълнението на оспорената заповед. Обжалваното определение е постановено при неправилно приложение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено, а делото върнато на същия състава на съда за продължаване на съдопроизводствените действия. Неоснователно е искането на частния жалбоподателя делото да бъде върнато на друг състав на първоинстнациония съд, тъй като съдията докладчик се определят на случаен принцип и определянето на друг състав е възможно само, ако вече определеният се е произнесъл по съществото на спора или има основния за отвод, нито една от двете хипотези не е налице, поради което делото следва да бъде върната на същия състав за продължаване на съдопроизводствените действия. Водим от горното и на основание чл. 236 вр. чл. 221, ал. 2, предл. второ АПК Върховният административен съд,