Определение № 1946 от 24.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 2072/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „МД КОРЕКТ КОНСУЛТ“ЕООД против решение № 3554/14.06.2024 г. по в.гр.д.№ 4745/2023 г. на Софийски градски съд за потвъждаване на решение 10.01.2023 г., постановено по гр.д. №64295/2021 г. по описа на СРС, 45 състав, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу „Електроразпределителни мрежи Запад“ АД /със старо наименование„ЧЕЗ Разпределение България“ АД/ и „Електрохолд продажби“ АД /със старо наименование „ЧЕЗ Електро България“ АД/ искове с правно основание чл.422 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ответниците дължат солидарно на „МД КОРЕКТ КОНСУЛТ“ЕООД сумата в размер на 25 000 лв., представляваща обезщетение за неизпълнен договор за продажба на ел. енергия за стопанска и обществена дейност №90478/24.08.2006 г. и споразумение №1/24.08.2006 г. за периода от 02.08.2016 г. до 19.04.2018 г., изразяващо се в претърпени от ищеца имуществени и неимуществени вреди, поради неправомерно преустановяване на ел. захранване на 02.08.2016 г. в имот, представляващ ателие-офис, находящ се в [населено място], ведно със законната лихва, считано от 29.06.2020 г. /датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК/ до окончателното изплащане на сумата, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д. №27718/2020 г. по описа на СРС, 45 състав и в частта на разноските. В касационната жалба се излагат твърдения за неправилност на обжалваното въззивно решение. Изтъкват се аргументи за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В писмените си отговори „Електроразпределителни мрежи Запад“ АД и „Електрохолд продажби“ АД оспорват основателността на касационната жалба и допускането на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че касаторът е претендирал установяване на дължимост на процесната сума, предсавляваща неустойка поради неправомерно преустановяване на ел. захранване за периода 02.08.2016 г. -19.04.2018 г. Констатирал е, че касторът е сключил договор за продажба на ел.енергия с „Електроразпределение Столично“ АД,както и че по силата на чл.1 ал.3 ОУ на „ЧЕЗ Електро България“ АД /преименувано на „Електрохолд продажби“ АД в хода на процеса/, продавачът осигурява снабдяването с електрическа енергия на потребителите, присъединени към разпределителната мрежа на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД /преименувано на„Електроразпределителни мрежи Запад“ АД/ с предишно наименование „Електроразпределение – Столично“ АД. Заключил е, че по силата на преобразуването и като правоприемник на „Електроразпределение Столично“ АД ответникът „Електрохолд Продажби“ АД е обвързан от сключения договор за продажба на ел. енергия от 24.08.2006 г. Съгласно решение №Р-048 от 24.11.2006 г. на ДКЕВР, „Електроразпределение столично“ АД е преобразувано по реда на чл.262в ал.1 и ал.2 ТЗ чрез отделяне с придобиване като е прекратена и издадената му лицензия за обществено снабдяване с електрическа енергия. Със същото решение е издадена лицензия за същата тази дейност по обществено снабдяване на „ЧЕЗ Електро България“ АД /преименувано на „Електрохолд продажби“ АД в хода на процеса/ като правоприемник на „Електроразпределение Столично“ АД. Установил е, че с решения №№Л-135/13.08.2004 г., р-048/29.11.2006 г., р-067/15.10.2007 г. и И1-Л-135/06.06.2011 г. на ДКЕВР на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД е издадена лицензия за разпределяне на ел. енергия. „ЧЕЗ Разпределение България“ АД /преименувано на „Електроразпределителни мрежи Запад“ АД в хода на процеса/ е дружеството, което отговаря за поддържането на мрежата и осигуряването на непрекъсната доставка на електрическа енергия до потребителите. Разяснил е, че разпределителното предприятие управлява електроразпределителната мрежа /пар.1 т.22 ЗЕ / и през нея осъществява разпределение на електрическа енергия /пар.1 т.49 ЗЕ / на съответната обособена територия въз основа на издадена лицензия, като срещу заплащане на цена и при определени условия предоставя достъп /т.е. правото за използване на тази мрежа – пар.1 т.15 ЗЕ / на ползватели на мрежата по смисъла на пар.1 т.41а ЗЕ доставчици и потребители на ел. енергия. Съдът е изложил съображения, че отношенията между ЕРП и ползвателите се уреждат в договори за използване на електроразпределителната мрежа при общи условия, утвърдени от ДКЕВР. Съгласно чл.4 ОУ на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД /преименувано на „Електроразпределителни мрежи Запад“ АД в хода на процеса/, всяко лице, чийто обект е присъединен към електроразпределителната мрежа, съгласно действащото законодателство и е приело общите условия за продажба на крайния снабдител, може да използва електроразпределителната мрежа за снабдяването на обекта с ел. енергия при тези ОУ /ал.1/, като потребителите на ел. енергия използват електроразпределителната мрежа при условията и параметрите, при които съответният обект е присъединен към мрежата /ал.2/. Ето защо е приел, че крайният клиент се намира в облигационни правоотношения, както с крайния снабдител, който му продава електрическа енергия при публично известни общи условия /чл.98а ЗЕ /, така и с оператора на съответната електроразпределителна мрежа, към която клиентът е присъединен и я използва също при публично известни общи условия /чл.104а ЗЕ /. Въззивната инстанция е посочила, че в чл.44, ал.1 ОУ на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД /преименувано на „Електроразпределителни мрежи Запад“ АД в хода на процеса/ е предвидена отговорност на ЕРП при продължително нерегламентирано прекъсване на електроснабдяването – в случай, че потребителите останат без ел. енергия по вина на ЕРП повече от 24 ч. след получаване на уведомление от потребителя, ЕРП заплаща неустойка в размер на 30,00 лв. и по 20,00 лв. за всеки следващ период от 12 ч. без осигурена ел. енергия. Констатирала е, че в чл.30, ал.1 ОУ на „ЧЕЗ Електро България“ АД /преименувано на „Електрохолд продажби“ АД в хода на процеса/ е предвидена отговорност на продавача при продължително нерегламентирано прекъсване на електроснабдяването – в случай, че потребителите останат без ел. енергия по вина на продавача повече от 24 ч. след получаване на уведомление от потребителя, ЕРП заплаща неустойка в размер на 30,00 лв. и по 20,00 лв. за всеки следващ период от 12 ч. без осигурена ел. енергия. Също така съдът е установил че съгласно чл.15, т.4 ОУ на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД /преименувано на „Електроразпределителни мрежи Запад“ АД в хода на процеса/, потребителят се задължава да не използва електрическа енергия, без тя да се отчита от средства за търговско измерване, монтирани и пломбирани от електроразпределителното предприятие. В тази връзка е обсъдил констатациите в представения КП за проверка на неточно измерване и/или неизмерване на ел. енергия №1015329 от 02.08.2016 г., че електромерът в процесния имот е бил неузаконен в масива на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД, като по този начин консумираната в момента на проверката ел. енергия се е отчитала от неузаконено СТИ, но е била заплащана. Според съда протоколът е бил подписан от служител на МВР и има характер на официален документ по смисъла на чл.179, ал.1 ГПК за удостоверените с него обстоятелства, в т.ч. относно монтирания на адреса и проверен електромер, неговия фабричен номер, година на монтиране и състояние при проверката. От приетото във въззивното производство заключение на СТЕ, което съдът е кредитирал напълно, се е установило, че в електронния масив на „Електрохолд Продажби“ ЕАД /предишно наименование „ЧЕЗ Електро България“ АД/ не се били налични данни за посочения в описаното по-горе споразумение от 2006 г. фабричен номер на електромера, но в електронния масив на „Електроразпределителни мрежи Запад“ АД /предишно наименование „ЧЕЗ Разпределение България“ АД/ има такива данни, както и че за процесния обект преди 2019 г. е съществувал абонатен номер и са извършвани отчети на електромера през 2010 г., 2011 г. и на 01.08.2016 г. Съгласно ТР №4/2012 г. на ОСГТК на ВКС, прекъсването на снабдяването с електроенергия в нарушение на предпоставките, предвидени в закона /чл.122 / и в ОУ е неизпълнение на договора /снабдяването с електроенергия е определено в закона като услуга в обществен интерес и доставката се осъществява по силата на договор/.- 124 ЗЕ По въпроса кой следва да носи отговорност въззивният съд се е позовал на практика на ВКС, обобщена в решение №50176 от 19.04.2023 г. по гр.д. № 4349/2021 г., III ГО, доколкото законът разграничава функциите и отговорностите на разпределителното предприятие от тези на доставчика на електрическа енергия. Подробно е било изяснено, че преустановяване на ел. захранването е допустимо в хипотезите, изчерпателно изброени в ЗЕ. Първата група хипотези са тези, при които ЕРП може по свой почин да преустанови присъединяването или преноса на ел. енергия /чл.73 и чл.122 ЗЕ /, в които случаи доставчикът, в т.ч. крайният снабдител, не носи отговорност за вредите, причинени от преустановяване на снабдяването - чл.122 ал.4 ЗЕ. Втората група са тези, при които доставчикът може да преустанови снабдяването към определени потребители /чл.123 ал.1 ЗЕ /, като поиска от ЕРП да преустанови преноса към тях, което искане ЕРП е длъжно да изпълни, поради което самото ЕРП не носи отговорност за вредите, причинени от това преустановяване – чл.123 ал.4 ЗЕ /в действащата през процесния период редакция/. При неправомерно преустановяване имуществена отговорност носи това предприятие, което е разпоредило то да бъде извършено. Съдът е заключил, че „ЧЕЗ Разпределение“ АД /преименувано на „Електроразпределителни мрежи Запад“ АД в хода на процеса/ може да отговаря, ако само е инициирало преустановяване на снабдяването, без да са налице основанията на чл.73 и чл.122 ЗЕ, а „ЧЕЗ Електро България“ АД /преименувано на „Електрохолд продажби“ АД в хода на процеса/ може да отговаря, ако не са налице основанията по чл.123 ал.1 ЗЕ и е поискал от ЕРП да преустанови преноса до определен потребител, но двете дружества не отговарят солидарно, тъй като основанията за тяхната отговорност са различни. Ето защо, е приел, че в случаи като процесния евентуално отговорност може да носи само електроразпределителното предприятие, доколкото се установява, че преустановяването на ел. снабдяването в обекта на ищеца е извършено от „Електроразпределителни мрежи Запад“ АД /предишно наименование „ЧЕЗ Разпределение България“ АД/ след демонтаж на електромера в обекта, видно от описания по-горе констативен протокол. Поради изложеното, е намерил за неоснователен предявеният иск срещу ответника „Електрохолд продажби“ ЕАД. В хипотезата на нерегламентирано присъединяване към електроразпределителната мрежа или консумиране на електрическа енергия без да се измерва или ако неправилно се измерва със средства за търговско измерване, преносното предприятие или разпределителните предприятия имат право да преустановят присъединяването с електрическа енергия /чл.122 ал.2 т.3 ЗЕ/ без предизвестие, като възстановяването на снабдяването и/или присъединяването на потребителите се извършва от енергийното предприятие след отстраняване на причините, довели до преустановяването им /чл.124 ЗЕ/. По делотосъдът не е установил процесният електромер и съответно начинът на присъединяване към датата на описания по-горе констативен протокол да съответства на установените за това правила по Наредба №6/24.06.2014 г. за присъединяване на производители и клиенти на електрическа енергия към преносната и разпределителните електрически мрежи, т.е. дори да се приеме, че такъв съществува, той не се явява годно измервателно средство в посочения вече смисъл. Въззивният съд е посочил, че не е било установено процесният електромер и начинът на присъединяване да са били съгласувани предварително с ответното дружество и да са били спазени установените за това правила, т.е. налице е хипотезата по чл.122, ал.2, т.3 ЗЕ за преустановяването на преноса на електрическа енергия от разпределителното предприятие. В този смисъл е заключил, че е било правомерно преустановен преносът на електрическа енергия от разпределителното предприятие, когато се установи ползване на електрическа енергия, когато измерването не почива на установените правила. С оглед на гореизложеното, решаващият състав е приел, че преустановяването на електрозахранването в процесния имот не представлява нерегламентирано прекъсване от страна на ответника „Електроразпределителни мрежи Запад“ АД /предишно наименование „ЧЕЗ Разпределение България“ АД/, поради което и не се дължи предвидената в ОУ неустойка за неизпълнение на това задължение. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът въвежда следните правни въпроси: 1/ Уговореното в договора за покупко-проджба на електрическа енергия от 24.08.2006 г. с „Електроразпределние столично“АД има ли сила за двете дужества правоприемници по издадените им лицензии?; 2/ Преустановеното ел. захранване на обет на ищеца и неизпълнението на присъединяването към електроразпределителната мрежа на ответника в противоречие ли е с изискването за добросъвестност, с оглед чл.3, пар. 1 и 3, т. „б“ от Директива № 93/19 на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори и в тази връзка задължен ли е националния съд– при прилагане и тълкуване на съоветната норма – да я тълкува според целите и смисъла на Директивата, така че да бъде постигнат целения резултат?; 3/ Разпоредбата на неустойката по чл.30 ОУ е дължима винаги, когато клиент остане без електрическа енергия по вина на енергийния доставчик за повече от 24 часа след уведомлението. Това са всички случаи, когато клиентът уведоми дружеството за прекъсване на електрозахранването и в продължение на 24 часа съответната повреда не е отстранена и електрозахранването възстановено. В този смисъл обжалваното решение противоречи ли на решение №234/12.10.2017 г. по гр.д. № 4348/2016 г. на ВКС, IV г.о? Въвежда като допълнително основание за допускане на касационно обжалване – противоречие със задължителна практика на ВКС / ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/ по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Позовава се и на хипотеза по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос трябва да е включен в предмета на произнасяне на въззивния съд и да се отнася до обуславящия крайното му решение по правния спор извод. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл.290, ал.1 ГПК/. Нито един от трите въпроса не отговаря на изискването към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Първи и трети въпрос предполагат преценка на доказателства по делото – проверка на конкретни клаузи по конкретен договор, респ. на осъществяване на факти, предвидени в съдържанието на клаузи от ОУ или проверка на писмени доказателства относно условията на преобразуване на дружество-съконтрахент по процесен договор и предоставените лицензии. Трети въпрос не е бил обсъждан от СГС, тъй като спорните правоотношения са се сложили между търговски дружества, като ищецът не притежава качеството „потребител“, за да може да се позовава на потребителска защита по Директива № 93/19 на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Съгласно чл. 2, б“б“ от Директивата „потребител“ означава всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на настоящата директива, участва поради интереси, кото са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Не е налице и хипотезата на „очевидна неправилност“ по см. на чл.28, ал.2, пр.3 ГПК. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за правилност на въззивното решение. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Оплакванията на касатора касаят касационни основания по смисъла на чл.281, т.3 ГПК и не разкриват някоя от горните характеристики на соченото основание за допускане на касационно обжалване. Налагат обсъждане на доказателства и не позволяват изводи единствено въз основа на изложеното в мотивите на съдебния акт. Предвид гореизложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. В полза на ответника, който е поискал присъждане на разноски – „Електрохолд продажби“ АД, следва да му се присъди сумата от 200 лв. за юрисконсултско възнаграждение, на осн. чл.78, ал.3 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение