Определение № 60736 от 28.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1997/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Апелативна прокуратура – Бургас и на А. С. Ш., чрез адв. Д. срещу решение № 104 от 17.12.2020 г. по гр. д. № 409/2020 г. на Апелативен съд – Бургас. От ответниците по жалби А. С. Ш., чрез адв. Д. е подала писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изложила съображения за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба на насрещната страна. Касационните жалби са постъпили в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното: Жалбите имат за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 248/19.08.2020 г. по гр. д. № 272/2020 г. на Окръжен съд - Бургас в уважената част на предявения от А. С. Ш. против Прокуратура на Република България (ПРБ) иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 7 500 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 310, ал. 1 във вр. с чл. 309, ал. 1 НК, по което лицето е оправдано с присъда по НОХД № 1092/2018 г. на Районен съд – Бургас (по касационната жалба на ответната ПРБ) и в частта, в която така предявеният иск е отхвърлен за разликата над присъдените 7 500 лв. до претендираните 100 000 лв. (по касационната жалба на ищцата). Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел наличието на елементите от фактическия състав на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират. Те се изразяват в повдигнато спрямо ищцата обвинение в извършване на престъпление по чл. 310, ал. 1 вр. чл. 309, ал. 1 НК, за което тя е оправдана с присъдата по НОХД № 1092/2018 г. по описа на РС – Бургас, влязла в сила с потвърждаването й с решението от 09.12.2019 г. по ВНОХД № 920/2019 г. на Окръжен съд - Бургас. Отчетена е формалната продължителност на воденото наказателно производство по процесното незаконно обвинение – по – малко от 3 години, като е направен извод, че то не надвишава разумния срок, а също и че повдигнатото незаконно обвинение не е за тежко престъпление, както и обстоятелството, че срещу незаконно обвиненото лице е била взета най – леката мярка за процесуална принуда – „подписка“, чийто интензитет е нисък. Установено е, че в резултат на незаконното обвинение ищцата е понесла негативни емоционални изживявания – страх и тревога, нервни пристъпи и в крайна сметка обостряне на психичното състояние, което е довело до двукратно стационарно лечение – с поставена диагноза „шизоидно личностно разстройство декомпенсативен период“. Съобразено е наличието и на друго водено срещу пострадалата наказателно производство в същия времеви период, в който е проведено процесното обвинение, което е било за престъпление по чл. 182, ал. 2 НК. Посочено е, че това обстоятелство се е отразило на обема от вреди, които са в пряка причинна връзка с наказателното дело по процесното производство и е направен извод, че общо установените вреди за релевантния период са настъпили под въздействието на два равностойни фактора. В обжалваното решение е прието, че от второто наказателно производство ищцата също е търпяла неимуществени вреди - тревоги, свързани с възможността й да отглежда детето си и да упражнява самостоятелно родителските права върху него. С оглед на горните обстоятелства и при приложение на правилото на чл. 52 ЗЗД втората инстанция е намерила, че сумата от 7 500 лв. е достатъчна, адекватна и справедлива обезвреда на засегнатите нематериални блага от процесното незаконно обвинение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът - ищец сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация по въпроса за критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, вкл. и дали е необходимо да се отчита действителното увреждане на здравето на пострадалия при определяне размера на обезвредата за засегнати морални блага (въпросът е уточнен и конкретизиран от касационния съд съобразно правомощията, очертани с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Поддържа се, че въпросът е релевантен, тъй като е обусловил правната воля на въззивния съд, изразена в обжалваното решение, а даденото по него разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, обективирана в ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и в решение № 34/19.02.2013 г. по гр. д. № 642/2012 г. на ВКС III г. о. Ответната прокуратура в касационната си жалба се позовава също на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения, че поставеният правен въпрос е обуславящ изхода по делото и е разрешен в отклонение с практиката на ВКС. И тук питането на страната е по въпроса за определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди по критерия за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД въз основа на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства по делото. Искането се основава на сочено противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВС и ВКС, намерила израз в т. 11 и раздел II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и с практиката на касационния съд, обективирана в решение № 172/12.07.2017 г. по гр. д. № 4357/2016г. на ВКС, IV г. о.; решение № 25/11.02.2014 г. по гр. д. № 5302/2013 г. на ВКС, III г. о.; решение № 251/21.12.2015 г. по гр. д. № 812/2015 г. на ВКС, III г. о.; решение № 70/29.03.2016 г. по гр. д. № 5257/2015 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012г. на ВКС, IV г. о. и решение № 256/04.11.2015 г. по гр. д. № 1277/2015 г. на ВКС, III г. о. Касационното обжалване не следва да се допуска. Поставеният от касатора - ищец въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивния съд по конкретното дело и формира общо основание за допускане на касационен контрол. Той е относим към съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД, изведено в принцип при обезщетяване на неимуществените вреди от непозволено увреждане. Питането обаче не удовлетворява допълнителната предпоставка от основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради отсъствие на твърдяното отклонение с практиката на ВКС. Следва да се изтъкне, че създадената по приложението на чл. 52 ЗЗД съдебна практика е последователна и еднопосочна. Тя е основана на разясненията, дадени с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., с които се определят критериите за понятието „справедливост“. Според там даденото обвързващо тълкуване това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд е съобразил тези правни разрешения в обжалваната част на решението му, вкл. застъпени и в решението на ВКС, на което този жалбоподател се позовава относно обезщетяването на неимуществени вреди от непозволено увреждане при незаконно обвинение в престъпление, за което лицето е оправдано. В обжалвания съдебен акт са обсъдени обстоятелствата, на които се основава претенцията за обезвреда на засегнатите нематериални блага, взети са предвид всички релевантни факти и обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението и въз основа на тях са обосновани изводите за дължимия и присъден негов размер. Ето защо, по този въпрос касационен контрол не може да се допусне. Повдигнатият от ПРБ идентичен с питането на ищеца въпрос е релевантен, защото е обусловил изхода по делото и е в основата на правните изводи на въззивния съд. По него обаче и тук отсъства поддържаното противоречие с практиката на ВКС и ВС – както задължителната, така и тази, постановена по реда на чл. 290 ГПК, на която страната се позовава в обосноваване наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Аргументите за липса на допълнителната предпоставка на разглежданото основание се припокриват с вече изложените по – горе, касаещи питането на другата страна – касатора Ш.. Затова настоящият състав на ВКС не намира за необходимо да излага отново подобни съображения. Въззивното решение в обжалваната му от ответника (осъдителна) част е постановено изцяло в съгласие с установената съдебна практика. В случая не е реализирана специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което искането на тази страна за допускане на касационно обжалване е неоснователно. В обобщение, не е обосновано приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,