Определение № 4825 от 24.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3190/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Касаторът С. И. З., чрез адвокат С. С. от АК – Р., обжалва въззивно Определение № 724 от 20.06.2025 г. по възз.ч.гр.д.№ 491/2025 г. по описа на ОС - Русе, ІІ гр.състав, с което е потвърдено Определение № 2308 от 19.05.2025 г. по гр.д.№ 2091/2025 г. на Районен съд – Русе.

Моли да се допусне касационно обжалване на въззивния акт, който да бъде отменен и делото да бъде върнато на РС – Русе за продължаване на съдопроизводствените действия.

Предвид разпоредбата на чл. 129, ал. 3, изр. 2 ГПК не се дължи връчването на препис от жалбата.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване на атакуваното определение, ВКС взе предвид следното:

С потвърденото от въззивния съд първоинстанционно определение е върната исковата молба на С. И. З. с вх.№ 11630 от 07.04.2025 г. на основание чл. 129, ал. 3 ГПК и е прекратено производството по гр.д.№ 2091/2025 по описа на РС - Русе.

Въззивният съд е съобразил, че в исковата молба С. И. З. е заявил следните твърдения: родителите му И. З. З., починал на 09.03.1998 г. и Н. Й. З., починала на 08.04.2024 г., са придобили дворно място с площ 286 кв.м. в [населено място], [улица], представляващо парцел *-*, кв. 143 по тогавашния план, ведно с построена в него двуетажна масивна къща по реда на ЗРПВПННИ (НА № 93, т. II, д.№ 548 от 10.03.1970 г.); имотът е придобит в съсобственост с К. Г. С. при равни права; при промяна на регулацията дворното място е увеличено с 68 кв.м., видно от НА № 73, т. IV, д.№ 1700 от 05.06.1970 г.; в периода 1972-1973 г. и 1976-1979 г. баща му работел на частно като извършвал строителна работа, за което декларирал доходите си. През 1980 г Българската държава чрез Общината и Окръжна прокуратура - Русе предявила иск по чл. 31, т. 2 ЗСГ (отм.) срещу И. З. по гр.д.№ 1526/1980 г. на ОС – Русе за възстановяване на нетрудови /незаконни/ доходи. Искът бил уважен и във връзка със събиране на задълженията на И. З. било образувано изп.дело № 6638/1981 г. на съдебен изпълнител при РС - Русе. Въпреки плащанията по изпълнителното дело, Държавата чрез Община – Русе завзела имота на родителите му, без да отчита правата на Н. З., която също е собственик на имот при условията на СИО, без по отношение на нея да е констатирано нарушение по ЗСГ (отм.) и да са водени граждански и изпълнителни дела. Освен това били ощетени и другите съсобственици, тъй като делба на имота не е извършвана. За завземането на имота е съставен Протокол от 22.12.1981 г. на ОНС - Русе, а след това АДС № 7573 от 26.01.1982 г. на ОНС - Русе. Счита, че обстоятелствата са достатъчни за отмяна на съдебните решения и административните действия на органите на Държавата, чиито функции по онова време са изпълнявани от Община – Русе. По тези съображения е формулирал искания районния съд да постанови решение, с което:

1. Да отмени като нищожно Решение № 1157 от 01.10.1980 г. на ОС-Русе, постановено по гр.д.№ 1526/1980 г.;

2. Да отмени административните актове, вкл. Протокол от 22.12.1981 г. на ОНС-Русе за изземване на имота, съставените за този имот АДС № 7573 от 26.01.1982 г. на ОНС-Русе и последващи аналогични актове, ако има такива, поради нарушаване на действащите по онова време чл. 13 СК от 1968 г. (отм.) и чл. 339 и сл. ГПК (отм.);

3. Да възстанови на С. И. З. и другите наследници на И. З. З. и Н. Й. З. собствеността върху незаконосъобразно отнетия в полза на Държавата недвижим имот (част от къща-етаж с дворно място) в [населено място], [улица], ет. 1, кв. 143,

а ако това е невъзможно

4. да бъдат осъдени ответниците (съгласно уточнителна молба от 09.05.2025 г.) да му изплатят обезщетение в размер на пазарната стойност на имота към настоящия момент, заедно с дължими лихви и други вреди.

С Разпореждане № 3717 от 21.04.2025 г. районният съд е оставил без движение исковата молба и на ищеца са дадени указания в 1-седмичен срок от връчването да посочи: на какво основание претендира нищожност на съдебното решение - тъй като нищожни са решенията, постановени от съд в ненадлежен състав или от лице, което не е овластено да издава съдебни актове, решения по въпроси, които са извън правораздавателната власт на съда, абсолютно неразбираеми, дори и чрез тълкуване или решения, които не са в писмена форма, не са подписани поради отказ на болшинството от състава да стори това; да посочи на какво основание претендира отмяна на административни актове, тъй като това е извън правораздавателната дейност на РРС; да посочи дали е предявен иск по чл. 7 ЗВСОНИ, като обоснове претенцията си, както и спазване на посочения в закона преклузивен срок. Със същото разпореждане съдът е уведомил ищеца, че ако в срок не отстрани нередовностите на исковата молба, същата ще му бъде върната и производството по делото ще бъде прекратено.

Последвало е подаването на уточнителна молба вх.№ 15322 от 09.05.2025 г., с която ищецът е посочил, че иска нищожност на съдебното решение не заради наличие на някой от посочените от съда в разпореждането му пороци, а поради нарушение на закона, водещо до нищожност на самия акт, защото съдът е постановил задължение на И. З. и отнемане в полза на Държавата на имота, който не е бил само негова собственост, а и на съпругата му Н. З., която не е участвала в процеса, а срокът за отмяна на влязло в сила решение по чл. 303 и сл. ГПК е изтекъл и единствен способ е прогласяване на нищожност на съдебното решение по чл. 270 ГПК. По отношение на отмяната на административните актове е посочил, че въпросът ще се реши допълнително след установяване дали е налице нищожност. Счита, че е без значение дали са налице предпоставки по ЗВСОНИ, като заявява, че не е участвал в такова производство. По отношение на иска за заплащане на обезщетение е искал поправка в петитума на исковата молба, като да се чете ответниците да му заплатят обезщетение в размер на пазарната стойност на имота към настоящия момент, заедно с дължими лихви и други вреди.

С Определение № 2308 от 19.05.2025 г. РС – Русе е приел, че и след подаване на уточнителната молба ищецът не е отстранил нередовностите на исковата молба, поради което и на основание чл. 129, ал. 3 ГПК е постановено връщането й и прекратяване на производството по гр.д.№ 2091/2025 г.

Сезиран с частна жалба, ОС – Русе е приел следното:

По отношение на иска за нищожност на Решение № 1157 от 01.10.1980 г. по гр.д.№ 1526/1980 г. на ОС-Русе, независимо от подробно дадените указания на РС, ищецът не е посочил основание, чиято правна последица е нищожност на съдебното решение. Напротив - изрично е посочил, че не счита, че съдебното решение е нищожно на някое от основанията, посочени от районния съд. По отношение на иска за отмяна на административни актове липсва каквато и да било конкретика нито по отношение на това кои административни актове (извън посочените в исковата молба протокол за изземване и АДС) иска да бъдат отменени, нито на какво основание. Искът за възстановяване на собствеността върху недвижимия имот също е неконкретизиран, още повече че в исковата молба се претендира възстановяването му и на други лица, които не са посочени като ищци в съдебното производство. Искът за заплащане на обезщетение също е неясен като по отношение на него липсва каквато и да било изложена фактическа обстановка относно това защо ответниците му дължат обезщетение, в какъв размер е това обезщетение и каква е отговорността на всеки от ответниците за заплащането му. Не е ясно в условията на какво обективно съединяване са предявени исковете, нито защо исковете са насочени към тези ответници, както и не са съобразени процесуалните норми на ГПК относно това кой представлява Държавата съобразно вида на спора. Независимо, че ищецът не е длъжен да сочи правна квалификация на предявените искове като посочи правното основание на закона, а такава съдът следва да даде с оглед изложеното в обстоятелствената част на исковата молба и заявеният петитум, нито от исковата молба, нито от нейното уточнение става ясно защо е посочил като правно основание чл. 1, чл. 2 и чл. 7 ЗОДОВ, още повече, че нито в исковата молба, нито в уточнението е налице фактическо изложение във връзка с ангажиране отговорност на държавата по този нормативен акт.

В изложението на основанията по чл. 280 ГПК са поставени следните въпроси:

1. „Дали правилно и законосъобразно лицето И. З. З. е било осъдено да заплати суми за нетрудови /незаконни/ доходи? Кое прави тези доходи „нетрудови/незаконни/“ и защо те са претендирани по този начин от Държавата спрямо И. З. /бащата на ищеца/?“;

2. „Защо са били предприети изпълнителни действия във вр. с гр.д.№ 1526/1980 г. на РОС спрямо лицето И. З. З. при положение, че тази сума е била изплатена от него по изп.дело № 6638/1981 г. на съдебен изпълнител при РРС?“;

3. „При положение, че България е социална държава и щом като И. З. не е имал други доходи е било предприето изпълнение спрямо единствения му жилищен имот и противоречи ли това, както на принципите, върху които се гради социалната държава, и в противоречие с чл. 339 от действащия тогава ГПК /отм./, който въздига единствения жилищен имот като несеквестируем?“;

4. „На какво основание е било допуснато издаване на АДС за единствения жилищен имот на И. З., както и издаването на административни актове за изземването на този имот? Не противоречи ли това на чл. 339 от ГПК /отм./ и принципите на социалната държава?“;

5. „Защо са предприети действия, на практика, и срещу съпругата Н. З. – собственик на имота в СИО, без тя да е участвала като страна по гр.д.№ 1526/1980 г. на РОС? На какво основание Н. З. е държана отговорна, практически за задължения на съпруга си чрез отнемане на единственото й жилище?“;

6. „Защо съдебната система по това време е допускала доходи, придобити законно; декларирани; и с платени върху тях данъци, се считат за незаконни и защо подлежат на конфискация изцяло, след като се нарушава една социална максима – че положилият законен труд и заплатил дължимите данъци, следва да живее от нещо /да се храни, облича, отглежда децата си и пр./?“;

7. „Предприети ли са били действия за прекратяване на СИО между И. и Н. З. по отношение на тяхното имущество съобразно действащия тогава СК /отм./ - чл. 26 от с.з., и нищожни ли са действията, предприети въз основа на атакуваното Решение по гр.д.№ 1526/1980 г. на РОС спрямо сем. З. поначало, без да е прекратена СИО, и без да са индивидуализирани техните квоти в бившата СИО и при положение, че те не са съсобственици по смисъла на ЗЗД, а общи собственици по смисъла на СК в СИО?“;

8. „До реформите на администрацията и правата и задълженията на Държавата и общините след 1989 г., коя институция е упражнявала правата на държавата, изключая специалните ведомства – МНО, МВР и др., освен Общините?“.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато, по следните съображения:

Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, като същият определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането ѝ до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебния акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да конкретизира или уточни поставеният от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба или да допуска касационно обжалване по въпрос, различен от поставения, освен в случай на порок на решението, за който ВКС следи служебно. Въпросите под №№ 1 – 7 не притежават характеристиките на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, тъй като с тях не се търси принципно тълкуване по приложението на правна норма или институт. Същевременно те нито са обсъждани от въззивния съд, нито имат отношение към преценката за редовността на исковата молба от гледна точка съответствие с изискванията на чл. 127, ал. 1, т.т. 4 и 5 ГПК. Последният въпрос е поставен общо, отново без връзка с преценката за изложение на обстоятелствата, на които се основава искът и формулиране на съответен на тях петитум. Ето защо ВКС приема, че в случая не е налице общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, което прави ненужно да се изследва дали е налице допълнителен селективен критерий.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивните актове се допускат до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Пороци от първите два вида не се твърдят, а по делото не са налице данни, които да поставят под съмнение валидността и допустимостта на обжалваното определение. Не е налице и „очевидна неправилност“, доколкото ВКС констатира, че въззивното определение е постановено в съответствие с приложимия закон при спазване на основните начала в процеса и е аргументирано в съответствие с правилата на логиката.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение