Определение № 1334 от 26.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 787/2012 г.

Производството е по допускане на касационно обжалване по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Р. България, чрез прокурор от Софийска апелативна прокуратура, срещу решение №1796 от 17.11.2012г по гр.дело № 1963/2011г. на Софийски апелативен съд, с което е опреден размер от сумата 20000 лева като обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 2 ал.1 т.2 от ЗОДОВ. С въззивното решение е отменено решение №1962 от 01.03.2011г на СГС в частта,с която е отхвърлен иска над присъдените 10 000лв и е определено така обжалваното обезщетение от 20 000 лева. В приложеното съм жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване от страна на Прокуратурата се посочва, че Софийски апелативен съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, обоснован като неправилно прилагане на критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД в конкретния случай ,което е в следствие на разрешен в противоречие с практиката на ВКС процесуален въпрос- за необходимостта от задължителна преценка на всички обстоятелства. Без да е изрично формулиран въпрос в тази връзка, се изтъква противоречие на обжалваното решение с указанията по т.3 и т.11 от ТР №3/2005г на ОСГК и ППВС №4/1968г ,защото част от претендираните неимуществени вреди не били пряка и непосредствена последица от увреждането и липсвали мотиви за причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и настъпилите вреди. Като основание са посочени критериите на чл. 280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК, доколкото по прилагането на чл. 52 от ЗЗД се изтъква противоречие с принципните указания на ППВС № 4/ 1968г ,както и с разрешения във връзка с индивидуалното определяне на вредата по критерия за справедливост ,дадени по други конкретни дела. Приложени са решения № 37 от 11.02.2009 на ВКС І г.о, реш. № 248 от 09.06. 2009г на ІІ г.о на ВКС, реш. № 783 от 30.06.2009г на САС, пример за различия при определяне на обезщетенията, при сходни случаи. Не е постъпил отговор. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по жалбата на Прокуратурата на РБ. Изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК не съдържа конкретен правен въпрос по материалните предпоставки за отговрността на Прокуратурата, преформулира се оплакването за неправилни фактически изводи по отношение на причинната връзка, макар в решението да е обсъдено и изтъкнато въз основа на кои доказателства съдът приема, че обезщетение се дължи и следва да бъде определено в конкретно присъдения размер. Тези доказателства са за безспорно установени обстоятелства ,следствие от които е ангажираната отговорност ,като решението е в съответствие с указанията по по т.3 и т.11 от ТР №3/2005г на ОСГК. Доводи за противоречие със задължителна съдебна практика са голословни и не аргументират основание по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК Липсва обосновка на връзката, която касаторът намира между изводите на съда по въпроса причина – следствие и определянето на неимуществените вреди по размер. Не се аргументира и основание по чл. 280 ал.1т. 1 или т.2 от ГПК по общо формулирания правен въпрос ,свързан с критерия за справедливост. По този въпрос е дадено разрешение в постановени по реда на чл. 290 от ГПК решения на ВКС ,предвид реш. № 532 ат 2010 гр.д№ 1650/2009 ІІІ г.о ,реш. № 377 от 22.06.2010г гр.д №1381/2009 ІV г.о ,реш. от 06.04.2011 гр д.№951/2010 ІІІ г.о, реш.№ 149 от 2011 д.№574/10г ІІІ г.о ,на които обжалваното решение не противоречи в решаващия си мотив ,че справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността ,която засегнатите блага са имали за своя притежател, именно в този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики, между които и прецененото в конкретна степен по делото засягане на репутацията на ищеца, предизвикано от незаконно повдигане на обвинение и мерки за процесуална принуда спрямо лице ,което през значителен период от време ,в случая близо осем години, се е оказало дискредитирано в служебен и професионален аспект. В случая решаващо е преценено ,че поради повдигнато обвинение в извършване на тежко умишлено престъпление ,кариерерното развитие на ищеца в област, в която е професионално компетентен, е било спряно, това го е изолирало от свойствената за него професионална и социална среда. Решаващата преценка на тези именно обстоятелства при определяне на обезщетението по размер, не е в противоречие, а в съответствие с установената практика на ВКС. Върховен касационен съд не приема и довода за основание по чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК. Не се касае за разлика в критериите за определяне на обезщетението ,а следователно и за противоречиво прилагане на един и същи институт или правна норма. Приложените към изложението съдебни решения поначало не обосновават противоречие по правен въпрос, а и такъв въпрос не е изрично, конкретно привързан към конкретните предпоставки на преценката, обективирана в обжалваното решение. Различните по размер обезщетения за различните случаи не са приемлив довод за наличие на хипотеза ,въздигната от закона като изискване за допустимост в т.1 - 3 на чл. 280 ал.1 от ГПК. Не са такъв довод и общите, бланкетни касационни оплаквания за неправилна преценка по доказването на причинна връзка. Съгласно възприетото в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС, правният въпрос,разрешен с обжалваното въззивно решение, е този който е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, но не и за правилността на обжалваното въззивно решение, за възприемане на фактическа обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Тава е така,защото проверката за законосъобразност на съдебния акт ще се извърши,едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване,при разглеждане на касационната жалба по член 290 ал.1 от ГПК. Воден от горното, Върховен касационен съд ,ІІІ г.о.