Определение № 2654 от 28.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 1823/2026 г.

Производството е по чл.274 ал.2 изр.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Ж. Т. Ж. срещу определение №1152/20.04.2026 г. по т.д. № 535/26 г. на състав на Първо отделение на Върховен касационен съд, с което на основание чл. 280 ал.3 т.1 ГПК е оставена без разглеждане като недопустима касационната му жалба срещу решение №433/10.11.2025г. по в.гр.д.№533/25 г. на Плевенски окръжен съд. В частната жалба се прави искане за отмяна на определението като неправилно и необосновано. Оспорва се изводът на състава на ВКС, че предявеният иск по чл.439 ГПК е за недължимост на сума по изпълнителен лист, издаден за вземане, произтичащо от договор за банков кредит – търговска сделка, с оглед което за касационното обжалване на въззивното решение е приложил допустимия за касационно обжалване праг, предвиден в чл.280 ал.3 т.1 предл.2 ГПК – 10 225,84 евро /с левова равностойност 20 000 лв./. Изтъква се, че съгласно чл. 26 ал. 1 ГПК страни по гражданските дела са лицата, от чието име и срещу които се води дело; че в случая производството по чл. 439 ГПК е образувано по искова молба, заведена на самостоятелно основание от Ж. Т. Ж., като физическо лице и самостоятелна страна в образуваното изпълнително производство, срещу „М. България“ ЕАД; че ако действително настоящото производство е търговско, то съгласно чл. 365 ГПК компетентен да се произнесе в първоинстанционното производство би бил окръжният, а не районният съд, както е в случая. С оглед това се заключва, че в случай, че се приеме, че настоящото дело е търговско, то и двете решения по него следва да бъдат обезсилени, като делото бъде върнато на компетентния първоинстанционен съд за ново разглеждане. Насрещната страна - „М. България“ ЕАД – надлежно уведомена по реда на чл. 276 ал. 1 ГПК, не се е ангажирала със становище по частната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, намира следното: Частната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.275 ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но, разгледана по същество, е неоснователна. Съставът на I т.о. на ВКС е бил сезиран с касационна жалба от Ж. Т. Ж., подадена срещу решение № 433/10.11.2025 г. по в.гр.д. № 533/25 г. на Плевенски окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение по делото за отхвърляне като неоснователен на предявения от Ж. Т. Ж. срещу „М. България“ ЕАД иск по чл. 439 ГПК да бъде признато за установено, че ищецът не дължи на ответника като погасена по давност сумата от 18 785,23 лв. /равностойна на 9604,74 евро/, за която е издадена заповед за изпълнение № 227/03.02.2009 г. по ч.гр.д. № 537/2009 г. на Плевенски районен съд и изпълнителен лист от същата дата. За да постанови своя съдебен акт, съставът на I т.о. на ВКС е приел, че предявеният иск по чл. 439 ГПК е за установяване недължимост, поради изтекла давност, на вземания по заповед за изпълнение и изпълнителен лист в размер на следните суми: 15 000 лв. главница заедно със законна лихва, 329,51 лв. лихва за забава, 3 455,72 лв. наказателна лихва, 750 лв. такса за управление и 380,70 лв. без посочено в изпълнителния лист основание. С оглед представените по делото доказателства, съставът на I т.о. на ВКС е счел, че процесните вземания произтичат от договор за банков кредит, сключен между „Българска пощенска банка“ АД и ищеца в качеството му на едноличен търговец ЕТ „Г. - Ж. Ж.“. Съставът на ВКС е приел, че този договор е търговска сделка съгласно чл.286 ал.2 във вр. с чл.1 ал.1 т.7 ТЗ, обуславящ и търговския характер на делото, поради което приложим в случая е прагът за касационно обжалване съгласно чл.280 ал.3 предл.2 ГПК - 10 225,84 евро /с левова равностойност 20 000 лв./. Съдът е приел, че всеки един от предявените искове, включително и общият им сбор, е с цена под установения праг, поради което и обжалваното въззивно решение не подлежи на касационно обжалване. Допълнително е отбелязал, че макар и ищецът да е физическо лице, в случая не намират приложение разпоредбите на чл.113 изр.2 във вр. с чл.280 ал.3 т.1 предл.1 ГПК, тъй като при сключването на процесния договор той е действал като търговец, което изключва качеството „потребител“ по смисъла на чл. 113 изр. 2 ГПК във вр. с § 13 ал.1 т.1 ЗЗП. Обжалваното определение е правилно. Разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 пр.2 ГПК установява минимален размер на цената на исковете по търговски дела - 20 000 лв., под който не може да бъде надлежно сезирана касационната инстанция. Търговски са както делата, образувани по търговските спорове, изрично посочени в чл.365 ГПК,така и делата, имащи за предмет спорове относно обезпечителни права, отнасящи се до търговска сделка, както и делата, при които е налице функционална обвързаност на предмета на правния спор с търговското качество на страните. В случая се касае за иск по чл.439 ГПК, с който се отрича дължимостта на вземане, произтичащо от договор за банков кредит. Релевантен за преценката на съда относно характера на делото /гражданско или търговско/ е правоотношението, от което произтича вземането. В случая договорът за банков кредит е сключен между търговец и банка. Освен че договорът за банков кредит по силата на изричната норма на чл.1 ал.1 т.7 ТЗ е абсолютна търговска сделка, кредитополучателят по него няма качеството на потребител по аргумент от противното на §13 ал.1 т.1 ЗЗП, тъй като договорът е сключен с цел „за посрещане на краткосрочни оборотни нужди“ на ЕТ „Г. – Ж. Ж.“, т.е. за нуждите на търговеца във връзка с търговската му дейност. Поради това чл.113 изр.2 ГПК не намира приложение, а обстоятелството,че искът е заведен от физическото лице Ж. Ж. е правно ирелевантен за характера на делото. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,