Определение № 3289 от 17.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3960/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Д. Д. срещу решение № 3137 от 22.05.2025 г. по в. гр. дело № 2333/2024 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20104857 от 07.10.2023 г. на СРС, с което на основание чл. 409, ал. 1 ГПК е постановено издаването в полза на Д. Н. Д. на дубликат на изпълнителен лист, издаден на 16.03.2017 г. по разпореждане от 14.03.2017 г. въз основа на решение № II-52-163/27.10.2010 г., влязло в сила на 05.11.2012 г., с което се изнася на публична продан следния недвижим имот: дворно място с площ от 832 кв. м., съставляващо УПИ ***, кв. ***по плана на [населено място], м. "Б.", [улица], при съседи по скица на СО от 26.11.2002 г.: отдолу-УПИ ***, отгоре-УПИ ***, отдясно- [улица], отляво-път, заедно с построените в мястото двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 120 кв. м. - първи етаж, състоящ се от баня и тоалетна, столова, кухня, хол; втори етаж, състоящ се от три стаи, баня и тоалетна; както и лятна кухня със застроена площ от 35 кв. м., гараж, стопанска постройка със застроена площ от 41. 80 кв. м. и басейн. Жалбоподателят поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на процесуалния закон – основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че молителят в производството по чл. 409 ГПК не е доказал изгубването или унищожаването на издадения изпълнителен лист при носената от него доказателствена тежест, поради което искането му за издаване на дубликат на изпълнителния лист е следвало да бъде оставено без уважение. Поддържа също, че въззивният съд не е обсъдил възражението му за погасяване по давност на вземането, което е допустимо на основание чл. 409, ал. 3 ГПК. Моли обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което молбата на Д. Н. Д. с правно основание чл. 409, ал. 1 ГПК да бъде оставена без уважение като неоснователна. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторът навеждат основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поставяйки следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за правния спор, както и всички приети и относими доказателства по делото в тяхната съвкупност и взаимовръзка? и 2. Носи ли молителят в производството по чл. 409, ал. 1 ГПК доказателствена тежест да установи твърдението си, че издаденият в негова полза изпълнителен лист е изгубен или унищожен?, които два въпроса твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 409/28.02.2013 г. по гр.д. № 59/2011 г. на І г.о.; решение № 273/08.04.2019 г. по гр.д. № 1640/2018 г. на ІV г.о.; решение № 134/17.03.2011 г. по гр.д. № 1713/2010 г. на ІV г.о. и решение № 120/07.06.2017 г. по гр.д. № 60197/2016 г. на ІV г.о. Позовава се и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, наведено бланкетно. Ответникът по касационната жалба – Д. Н. Д. подава писмен отговор в срок, в който поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на атакувания съдебен акт и че касационната жалба е неоснователна. Не претендира съдебно – деловодни разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, поради което тя е допустима. Производството е по молба с правно основание чл. 409, ал. 1 ГПК за издаване на дубликат на изгубен изпълнителен лист въз основа на влязло в сила на 05.11.2012 г. съдебно решение по втора фаза на делбата в частта му, в която съсобственият неподеляем имот (индивидуализиран по-горе) е изнесен на публична продан. Въззивният съд е приел, че на молителя Д. Н. Д., на 16.03.2017 г., е издаден изпълнителен лист за изнасянето на процесния недвижим имот на публична продан, получен от Д. Д. на 20.04.2017 г. На 22.02.2023 г. молителят е поискал издаване на дубликат на изпълнителния лист, посочвайки, че полученият такъв е бил изгубен в градския транспорт - трамвай № 20 при придвижването му от гара Искър до центъра на [населено място], заедно с други документи. Ответникът по молбата - Н. Д. Д., оспорвайки същата, е направил възражение за изтекла погасителна давност, като не е оспорил, че не е образувано изп. дело и че не е извършена публична продан на процесния имот. Второинстанционният съд е приел, че са налице предпоставките за издаване на дубликат от изпълнителния лист по смисъла на чл. 409 ГПК. Споделил е съдебната практика на ВКС, според която молителят черпи права от твърдението, че когато е установено, че изпълнителният лист е издаден и получен от правоимащия и че в продължителен период от време по този лист не е образувано изпълнително производство, нито вземането по него е прехвърлено или погасено по друг начин, това е достатъчно да се приемат за доказани твърденията на молителя, че изпълнителният лист е изгубен. Намерил е, че от материалите по делото се установява, че в полза на молителя е бил издаден изпълнителен лист, получен на 20.04.2017 г., но той не се намира в кориците на делото, липсват данни за неговото съществуване и местонахождение, като страните не спорят, че не е образувано изпълнително дело за изнасяне на процесния имот на публична продан и че такава не е реализирана. Поради това решаващият съд е счел, че издаденият първообразен изпълнителният лист е изгубен, респ. унищожен. Намерил е за неоснователно възражението на ответника по молбата за изтекла 5-годишна погасителна давност. Посочил е, че по давност се погасяват всички субективни права освен тези, за които законът е предвидил друго. В случая, това друго е предвидено по отношение на правото на собственост в чл. 99 ЗС, което не се погасява по давност. Това се отнася и до потестативното право на делба, което съгласно чл. 34, ал. 3 ЗС не се погасява по давност. Доколкото не се погасява по давност самото право на иск, не се погасява по давност и правото на принудително изпълнение за вещните искове и исковете за делба. Вземанията, които произтичат от вещни права, се погасяват, ако вещното право бъде придобито по давност или на друго оригинерно основание. Тогава материалното право и процесуалното право на принудително изпълнение се погасяват едновременно. Ако в резултат на бездействието на съделителите решението за извършване на делба чрез публична продан на вещта не бъде приведено в изпълнение, вещноправният ефект на съдебния акт не може да настъпи, а страните продължават да са съсобственици. Правото на принудително изпълнение, произтичащо от съдебното решение за изнасяне на имота на публична продан е функционално свързано с правото да се извърши делба и е част от делбения процес и щом не се погасява по давност самото право на иск, не се погасява и правото на принудително изпълнение на решението независимо от продължителността на периода, през който съсобствениците бездействат, в който смисъл е решение № 548/12.06.2020 г. по гр. д. № 890/20 г. на ВКС, III г.о. При тези решаващи правни съображения, въззивният съд е постановил издаване на дубликат на изгубения изпълнителен лист по молбата по чл. 409, ал. 1 ГПК. Настоящият състав на Върховния касационен съд, Първо гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, вкл. по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 ГПК. Първият въпрос на касатора е процесуалноправен и притежава характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е от значение за крайния изход на конкретния спор. По него е формирана практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр.д. № 921/2010г. на ВКС, ІV г.о., решение № 164 от 04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014г. на ВКС, III г. о., решение № 589 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 1359/2009г. на ВКС, I г. о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр.д. № 7175/2013г. на ВКС, ІV г.о., решение № 190/07.02.2020г. по гр.д. № 24/2019г. на ВКС, I г.о.; решение № 5/11.05.2020г. по гр.д. № 1241/2019г. на ВКС, І г.о.; решение № 74/02.07.2020г. по гр.д. № 2701/2010г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 133/23.10.2019г. по гр.д. № 3565/2018 г. на ВКС, І г.о. и др., вкл. цитираните от касатора), според която въззивната инстанция като втора решаваща инстанция дължи извършването на самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал, при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК, и излагане на собствени фактически и правни мотиви по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички относими доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното и във въззивното производство в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Въззивният съд в атакуваното решение е процедирал в съответствие с горепосочената съдебна практика. Обсъдил е всички доводи и възражения на страните, както и приетите доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка. Възлагайки тежестта за доказване на факта на изгубване на процесния изпълнителен лист върху молителя, обосновано и въз основа на относимата константна практика на ВКС е заключил, че изискуемото доказване е проведено успешно. Разгледал е и възражението на ответника по молбата за погасяване на правото – предмет на изпълнителния лист по давност, като аргументирано е изложил съображения за неговата неоснователност. Следователно по горепосочения процесуалноправен въпрос не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото е налице непротиворечива практика на ВКС, която не се нуждае от осъвременяване или корективно тълкуване. Вторият въпрос на жалбоподателя съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и общо основание за допускане на искания касационен контрол. Спрямо него обаче не са осъществени релевираните допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като по същия е формирана трайна практика на ВКС (решение № 134/17.03.2011 г. по гр.д. № 1713/2010 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 45/08.07.2015 г. по гр.д. № 2585/2014 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 56/04.05.2015 г. по гр.д. № 6964/2014 г. на ВКС, II г.о.; решение № 50104/12.01.2024 г. по т.д. № 1699/2022 г. на ВКС, I т.о. и др.), която не се нуждае от промяна. Според тази практика твърдението на правоимащия за това, че издаден в негова полза изпълнителен лист е изгубен или унищожен, е в негова доказателствена тежест. Молителят по чл. 409 ГПК черпи права от твърдението, че изпълнителният лист е изгубен или унищожен, а това твърдение е отрицателно – то съдържа в себе си както признание, че изпълнителният лист е издаден и получен от молителя, така и че към момента на подаване на молбата този документ физически не съществува или не се намиране в държане на молителя, който поради това не е в състояние да упражни правата по него в предвидените процесуални срокове. Доказването на отрицателен факт става чрез ангажиране на доказателства за положителни факти, които да създадат достатъчно убеждение за сбъдването на отрицателния факт. Когато е установено, че изпълнителният лист е издаден и получен от правоимащия, както и че в продължителен период от време по този лист не е образувано изпълнително производство, нито вземането по него е прехвърлено или погасено по друг начин (например чрез прихващане на вземането, цесия и др.), това е достатъчно за да се приемат за доказани твърденията на молителя, че изпълнителният лист е изгубен, респ. унищожен. Именно на горепосочената практика на ВКС, която е непротиворечива, се е позовал въззивният съд и я е приложил в обжалваното решение, приемайки за доказан изгодния за молителя факт на изгубване или унищожаване на първообразния изпълнителен лист. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване, различно от основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт (допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти (очевидна необоснованост)). Такива квалифицирани състави на неправилност не са обосновани от касатора и не са осъществени по настоящото дело. Поради това не е налице и бланкетно наведеното основание по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Съобразно гореизложеното, не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, поради което Върховният касационен съд, съставът на Първо гражданско отделение