Определение № 4921 от 30.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2629/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България (ПРБ), чрез прокурор при Апелативна прокуратура – София, против решение № 619 от 13.05.2025 г. по гр. д. № 3203/2024 г. на Апелативен съд – София (АС – София), 12-ти граждански състав. Ответникът Д. В. Д., чрез адв. Й. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалба е посоченото въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 5205 от 18.09.2024 г. по гр. д. № 2672/2024 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, I – 21 състав в частта за уважаване на предявения от Д. В. Д. против ПРБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ с присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000 лв., настъпили от незаконно обвинение (по ДП № 3286 ЗМ-81/2016 г. на Главна дирекция „Национална полиция“, ГДНП) в престъпление по чл. 219, ал. 3 НК, по което ищецът е бил оправдан с присъда № 12 от 08.06.2022 г. по ВНОХД № 691/2021 г. на АС – София, влязла в сила на 04.10.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата от тази дата до изплащането. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил от фактическа страна, че ищецът Д., по професия лекар със специалност лицево-челюстна хирургия, титуляр на длъжността „изпълнителен директор“ на УМБАЛ „Св. Анна“ - [населено място], е бил привлечен като обвиняем по ДП № 3286 ЗМ-81/2016 г. на ГДНП с постановление от 18.05.2016 г. на прокурор при Софийска градска прокуратура, за престъпление по чл. 219, ал. 1 НК. Обвинението било за това, че за времето от 26.06.2013 г. до 20.06.2014 г. в [населено място], като длъжностно лице, умишлено не положил достатъчно грижи за управление на повереното му имущество и възложена работа, като не изпълнил ПМС № 127 от 27.05.2013 г. и решение на Съвета на директорите от 20.05.2014 г. на търговското дружество - болница (относно разпределение на средствата в четири банкови институции), което бил длъжен да приведе в изпълнение, и от това последвало разпиляване на имущество, собственост на болницата, изразяващо се в невъзможност за теглене и опериране със средствата на лечебното заведение в размер на 4 821 148. 15 лева, съхраняващи се в депозитни и разплащателни сметки в „Корпоративна търговска банка“ АД – престъпление по чл. 219, ал. 3 НК. Съобразил е, че с присъда № 117 от 08.05.2019 г. градския съд е признал ищеца за виновен в престъпление по чл. 219, ал. 1 НК - безстопанственост, извършена при непредпазливост от субективна страна и го осъдил на шест месеца пробация, като го оправдал по първоначално повдигнатото обвинение в умишлена безстопанственост (чл. 219, ал. 3 НК). При последвалия инстанционен контрол на присъдата, а в последствие и на решението на апелативния съд, ВКС с решение № 11 от 23.06.2021 г. по н. д. № 1029/2020 г. е отменил последното решение и е върнал делото на въззивния съд за ново разглеждане от съдебно заседание. Като резултат от това, АС – София е постановил присъда, с която е отменил първоистанционната осъдителна присъда и е признал подсъдимия за невинен като го е оправдал по обвинението по чл. 219, ал. 1 НК. Тази оправдателна присъда е била потвърдена с решение № 335 от 04.10.2023 г. по н.д. № 33/2023 г. на ВКС и е влязла в сила. Обсъдени са събраните по делото гласни доказателства и е установено, че ищецът е имал негативни преживявания във връзка с повдигнатото обвинение – станал е затворен в себе си, притеснен, изпитвал е трудности да си намери нова работа като лекар. С оглед на тези факти съдът е приел, че е налице незаконно обвинение, в причинна връзка с което ищецът е търпял неимуществени вреди и е преценил искът за доказан в своето основание. При определяне на справедливия размер на дължимото се обезщетение решаващият състав е взел предвид продължителността на наказателното преследване от общо 7 години и 4 месеца (от тях 2 години и 6 месеца на досъдебното производство и 4 години и 9 месеца във фазата на съдебното производство); тежестта на повдигнатото обвинение; характерът на престъплението, което е „тежко“ по смисъла на чл. 93, ал. 1, т. 7 НК, като за извършването му се предвижда наказание – лишаване от свобода от две до осем години; броя и продължителността на извършените с участието на ищеца процесуални действия – явяването му във всяко от общо 13-те съдебни заседания пред първоинстанционния съд и въззивните съдебни състави. Съобразено е също общественото и социално положение на увредения, който е бил утвърден в сферата на своята дейност лекар и притежавания от него авторитет в обществото и в лекарските среди, както и факта, че воденото наказателно производство с конкретното повдигнато обвинение се е отразило негативно на репутацията му. По тези съображения втората съдебна инстанция е обобщила, че тъй като в случая в предмета на делото са включени и онези неблагоприятни за ищеца последици, произтичащи от професионалната му дейност на лекар, а едновременно с това осъществяващ и управленчески функции на здравно заведение, с което е накърнено личното му и обществено положение, са налице имуществени вреди над обичайните, които налагат определяне на по-висок размер на обезщетението. При определяне на конкретния размер на обезвредата съдът е взел предвид и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането. Така е направено съждение, че в случая справедливият размер на обезщетение за репариране на засегнатите нематериални блага възлиза на 50 000 лв. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя правни въпроси, които обосновава с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения, че са обусловили изхода на делото и са разрешени в отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава. Въпросите касаят определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се основава на преценката на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства при прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД; задължението на съда, сезиран с иск за реализиране на отговорност от дейност на правозащитни органи по ЗОДОВ да изложи мотиви относно наличието на причинно - следствена връзка между твърдяната незаконна дейност (в случая обвинение) и причинените вреди; как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“ при обезщетяване на нематериалните вреди съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Поддържа се, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение противоречи на задължителната съдебна практика, намерила израз в раздел ІІ от мотивите към т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. (по първото питане), в постановките по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и с тези по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (по второто), с практиката на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, обективирана в решение № 60239 от 02.11.2021 г. по гр. д. № 520/2021 г. на IV г. о., решение № 133 от 07.06.2021 г. по гр. д. № 2615/2020 г. на III г. о., решение № 220 от 06.01.2020 г. по гр. д. № 490/2019 г. на III г. о. и решение № 115 от 02.08.2021 г. по гр. д. № 2421/2020 г. на IV г. о. (по третото питане). Настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация на въззивното решение в обжалваната част. Касационното обжалване следва да се допусне по поставените материалноправни въпроси за критериите при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди с оглед приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и за определянето на обезвредата в тези случаи при преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства. Тези въпроси обуславят изхода по делото и формират общо основание за селекция на касационната жалба. Те осъществяват и допълнителното основание с оглед обоснованото отклонение със сочената задължителна практика – ППВС № 4/23.12.1968 г. и установената практика на ВКС, формирана с решенията, на които страната се позовава и прилага. Затова обжалването следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието на атакувания въззивен акт с разрешенията, дадени в ППВС № 4/23.12.1968 г. и в решение № 60239 от 02.11.2021 г. по гр. д. № 520/2021 г. на IV г. о., решение № 133 от 07.06.2021 г. по гр. д. № 2615/2020 г. на III г. о., решение № 220 от 06.01.2020 г. по гр. д. № 490/2019 г. на III г. о. и решение № 115 от 02.08.2021 г. по гр. д. № 2421/2020 г. на IV г. о., всички по описа на ВКС. По отношение на повдигнатия от касационния жалбоподател втори въпрос следва да се посочи, че той ще се обсъди като касационен довод с решението по съществото на спора. ПРБ при касационно обжалване като ответник по иск за обезщетение на вреди по ЗОДОВ е освободена от държавна такса (ТР № 7/16.11.2015 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ВКС, ОСГК). Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.