Определение № 50008 от 25.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 2088/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. Г. Ц., ЕГН [ЕГН], подадена чрез процесуален пълномощник, против решение № 260210 от 25.09.2020 г. по в. гр. д. № 12082/2019 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, II-Б състав, в частта, с която е потвърдено решение № 124057 от 27.05.2019 г., постановено по гр. д. № 24267/2018 г. по описа на Софийския районен съд, 77 състав, в обжалваната от касатора част, а именно – за отхвърляне на иска му срещу ЗАД ОЗК - ЗАСТРАХОВАНЕ АД с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на ПТП, настъпило на 09.09.2017 г., за разликата над присъдените 5 000 лв. до претендираните 15 000 лв. В касационната жалба се твърди, че решението страда от материалноправна и процесуалноправна незаконосъобразност и е необосновано. Според касатора, решаващият съдебен състав не е взел предвид всички събрани по делото доказателства и не ги е обсъдил в тяхната съвкупност, както и не е взел предвид релевираните от ищеца доводи, като в резултат на това е формирал неправилен извод относно наличието на съпричиняване на вредоносния резултат. Съдът неправилно е кредитирал и свидетелските показания относно механизма на произшествието, депозирани от заинтересовани лица, както и не ги е ценил с оглед цялостния доказателствен материал (протокол за оглед на местопроизшествие, САТЕ). В тази връзка се твърди неправилно приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като при условията на евентуалност се поддържа, че приносът на ищеца е значително по-малък от този на виновния водач. На последно място се излагат доводи и за нарушения при приложението на чл. 52 ЗЗД, като определеното с решението обезщетение е несправедливо занижено – съдът е извършил формална преценка на обстоятелствата, имащи значение за обема на вредите, като не е отчел в пълна степен действително претърпените от пострадалия болки, страдания и неудобства, тяхната интензивност и продължителност, социално-икономическите условия в страната и нормативно установените нива на застрахователно покритие към момента на ПТП, както и нарастващите размери на обезщетенията, присъждани от съдилищата. Моли се въззивното решение в обжалваната част да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което искът да бъде уважен в пълен размер, ведно с разноските за трите инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси, по които се моли да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1/ Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди поотделно и в съвкупност целия събран по делото доказателствен материал; 2/ Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на своето решение да разгледа всички наведени от страната доводи, аргументи и възражения, изложени във въззивната жалба, и да се обоснове защо отхвърля същите; съответно ако не е сторил това, дали решението е постановено при процесуални нарушения; 3/ Следва ли съдът да кредитира показанията на свидетел, който е сред лицата, изброени в чл. 172 ГПК, при положение, че останалите доказателства по делото противоречат на показанията му; 4/ При отсъствие на категорични доказателства за причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия по време на реализиране на произшествието и настъпилия вредоносен резултат следва ли да се приеме за безспорно доказано наличието на съпричиняване; 5/ Следва ли съдът при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/1968 г. и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост; 6/ Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди да вземе предвид наред с указаните в ППВС № 4/1968 г. обстоятелства и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица, и икономическата конюнктура в страната, съобразно с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените. Касаторът релевира и самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, аргументирана с доводите в касационната му жалба. Против касационната жалба в срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от процесуалния пълномощник на ЗАД ОЗК – ЗАСТРАХОВАНЕ АД, ЕИК[ЕИК], съдържащ становище за нейната недопустимост и неоснователност. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл. 280 ГПК и данните по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 283 ГПК, против подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт, като въпросът за допустимостта на същата с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 3 ГПК е разрешен по окончателен начин с постановяване на определение № 377/09.09.2022 г. по ч. т. д. № 572/2021 г. по описа на ВКС, ТК, I т. о. За да достигне до обжалвания краен резултат, съставът на въззивния съд е препратил към мотивите на първата инстанция на основание чл. 272 ГПК, а самостоятелно е изложил и следните съображения във връзка със спорния предмет: Съгласно чл. 52 от ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде определено съобразно принципа на справедливостта. Според създадената съдебна практика - Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД понятието „справедливост“ не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението (в случая за такива са счетени причинените увреждания, болките и страданията и прогнозата за възстановяване). При определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Чрез събраните пред първата инстанция писмени доказателства и констатациите на САТЕ /основна и допълнителна/ съдът е приел за установено, че на 09.09.2017 г., около 13:00 ч., на път I-4, при км.233+900 е настъпило ПТП между т. а. „Фиат ДОБЛО“ и л. а. „Опел ЗАФИРА“ (управляван от пострадалия ищец), за което е съставен констативен протокол № 1040609/2017 г. Установено е, че т. а. „Фиат ДОБЛО“ е предприел маневра за изпреварване при наличието на непрекъсната разделителна линия, като е навлязъл в лентата за насрещно движение и не е завършил маневрата изпреварване към момента и мястото в района на кръстовището за [населено място], където е съприкосновението с л. а. „Опел ЗАФИРА“, който от своя страна предприема завой наляво при наличието на защрихована област – пътна маркировка М15 указваща "коси успоредни линии" - площ, забранена за движение на пътни превозни средства. Границата на площта е очертана с непрекъсната линия, макар преди нея и след нея вляво на посоката на движение на двата автомобила /гр. София - [населено място]/ да е налице в една част /преди и след защрихована част/ пътна маркировка - прекъсната единична личния – М3, разрешаваща на превозните средства, завиващи от и към [населено място], да я пресичат. С това поведение водачът на товарния автомобил „Фиат ДОБЛО“ е нарушил правилата за движение по пътищата /чл. 41, чл. 42, ал. 2, т. 2 ЗДвП и чл. 13 и чл. 16 ЗДвП/ и е станал причина за ПТП. Водачът на л. а. „Опел ЗАФИРА“ също е предприел неправилна маневра - завой наляво, при наличието на пътна маркировка М15, забраняваща същата, и е извършил нарушение на чл. 36, чл. 37, чл. 38 и чл. 42, ал. 3 ЗДвП. Съдът е приел, че фактическата обстановка относно механизма на настъпване на ПТП е установена правилно от СРС чрез събраните пред първата инстанция писмени доказателства, показанията на свидетелите и констатациите на експерта по приетата пред първата инстанция САТЕ /първоначална и допълнителна/, които въззивният съдебен състав изцяло е възприел по реда на чл. 202 ГПК. Показанията на свидетелите съдът е преценил с оглед указанията на разпоредбата на чл. 172 ГПК - при съобразяване на събраните в производството доказателства и евентуалната им заинтересованост от изхода на спора. Чрез приетата пред първата инстанция и неоспорена съдебно-медицинска експертиза въззивният съд е констатирал, че след пътния инцидент ищецът е бил хоспитализиран, проведени са изследвания и консултации. Установено е изкълчване на акромиоклавикуларната става вляво /изкълчване на лявата ключично-лопаткова става/, причинило на пострадалия трайно затруднение на движенията на ляв горен крайник за срок по-дълъг от 30 дни; контузия в лява гръдна половина, повърхностни рани на двете предмишници, причинили на пострадалия временно разстройство на здравето, неопасно за живота. По спешност под локална анестезия е било извършено закрито наместване на луксацията на лява акромиоклавикуларната става и е поставена имобилизираща превръзка. Възстановителният период е продължил 2 месеца. Болките и страданията са били най-интензивни в първите 7-8 дни след травмата и в началото на раздвижването. В бъдеще при натоварване и промени във времето пострадалият може да се оплаква от болка и дискомфорт в мястото на увредите. Във връзка с претърпените болки и страдания в производството пред СРС е разпитана и съпругата на ищеца, чиито показания са преценени също с оглед разпоредбата на чл.172 ГПК. Чрез показанията й е установено, че ищецът е имал болки в лявото рамо, които продължават и до днес. На мястото на травмата имало излязъл кокал, който и сега се виждал. Болката се отразявала негативно на психиката и самочувствието на пострадалия ищец. Било му трудно да се обслужва сам. Освен това лявата му ръка била почти 2 месеца със стабилизатор. Пострадалият приемал и обезболяващи хапчета, но по препоръка на лекарите ги спрял, тъй като му открили язва. За рехабилитация ищецът ходил два пъти на почивка; не можел да спи на лявата си страна и с лявата ръка не можел да върши нищо, защото движенията му били ограничени; работел всичко преди инцидента, но от тогава не можел и се щадял. С оглед тази фактическа установеност въззивният съд е формирал извод, че телесните увреждания на ищеца са в пряка причинна връзка с процесното ПТП и осъществяват признаците на средна и лека телесна повреда. Въпреки това в производството е установено, че причинените на ищеца травми не са с голяма тежест, като последният се е възстановил напълно в период от два до три месеца след инцидента. Негативните психически изживявания се изразяват в намалено самочувствие, нужда от помощ и затруднения при заспиване, като не се отличават с особен интензитет. Освен това към настоящия момент, според констатациите на СМЕ, не са налице доказателства за претърпени посттравматични усложнения, което е отчетено правилно и от СРС при определяне на обезщетението за понесените нематериални вреди. С оглед изложеното въззивният съдебен състав е намерил, че при спазване на указанията за справедливо обезщетяване на понесените от ищеца неимуществени вреди следва да бъде присъдена сумата от 10 000 лв. Съгласно чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, когато вредите се намират в причинно-следствена връзка и с поведението на самия увреден, дължимото обезщетение може да бъде намалено съразмерно на действията и бездействията, с които пострадалият е допринесъл за увреждането. Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е винаги налице, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяването на деликта и за възникването на вредите или е улеснил механизма на увреждането. Във всички случаи обаче е необходимо приносът на пострадалия да е конкретен, тоест да са налице определени действия или бездействия от страна на увреденото лице, които се намират в причинна връзка с вредоносния резултат, като изводите на съда в тази насока не може да почиват на вероятности или предположения. Предвид установеното по-горе относно неправомерното поведение на пострадалия водач на лекия автомобил „Опел ЗАФИРА“ съдът е приел, че същият е извършил нарушения на чл. 36, чл. 37, чл. 38 и чл. 42, ал. 3 ЗДвП, които са способствали за увреждането му. С оглед оплакванията в жалбата е посочено, че в приетата пред първата инстанция допълнителна САТЕ не е даден различен извод от възприетия чрез събраните писмени доказателства – че ищецът е предприел забранена от пътната маркировка маневра завиване наляво в момент, в който е била предприета вече от другия участник маневра изпреварване също в забранена от пътната маркировка област /участък/, което се установява и от снимковия материал, констативния протокол, протокола за оглед на ПТП и схемата на организацията на движението в посочения пътен участък. Поради това не са споделени доводите на ищеца, че не носи вина за настъпването на ПТП, след като неправилно е предприел маневра, изразяваща се в движение (пресичане) по пътна маркировка М15. В заключение въззивният съд е приел, че съотношението на съпричиняване на вредоносния резултат е 50:50, каквато е и преценката на първата инстанция, тъй като причина за настъпване на ПТП е поведението и на двамата водачи, нарушили правилата за движение по пътищата. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационна проверка. Първият формулиран правен въпрос относно задължението на съда да обсъди поотделно и в съвкупност целия доказателствен материал не е разрешен в противоречие с трайната практика на ВКС, надлежно цитирана в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК. Доводите на касатора в тази връзка са за игнориране на част от заключението на вещото лице по допълнителната САТЕ, което е извадено от контекста (прекъснатата линия не се отнася за водачите, пътуващи в платното и посоката на л. а. „Опел Зафира“), затова и въззивният съд е приел, че допълнителното заключение не опровергава изводите, следващи от всички останали доказателства. Вторият процесуалноправен въпрос се отнася до задължението на съда да разгледа доводите и възраженията на страните, предмет на въззивната жалба, като по него също не се установява поддържаното противоречие с практиката по чл. 290 ГПК. Въпросът се поставя с оглед необсъдените доводи на ищеца, че ПТП е станало в близост до автобусна спирка, за да обоснове тезата му, че с оглед разпоредбата на чл. 65 ЗДвП приносът на делинквента е значително по-висок от определения от съда. С оглед обстоятелството, че от приетите по делото експертизи не се установява изрично подобен факт, необсъждането на горните доводи е ирелевантно за изхода на спора. Третият правен въпрос относно приложението на чл. 172 ГПК не съответства на данните по делото и на решаващата правна воля на съда, доколкото от една страна заинтересоваността на свидетеля е съответно отчетена, а от друга изводите на въззивния съд са базирани не на неговите показания, а на експертните заключения по САТЕ. Същото важи и за четвъртия въпрос, тъй като съдът е приел за доказана причинно-следствената връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, освен това въпросът е изцяло относим към обосноваността и правилността на извода за наличие на съпричиняване и по тази причина не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. От мотивите на въззивния съд е видно, че той е анализирал именно конкретните за случая обективно съществуващи обстоятелства и е определил обезщетението съобразно указанията на ППВС № 4/1968 г., доразвити с решения на ВКС по чл. 290 ГПК, поради което петият правен въпрос относно приложението на чл. 52 ЗЗД не е разрешен в противоречие с посочената от касатора съдебна практика. Съгласно трайната практика на ВКС нормативно уредените нива на застрахователно покритие имат само спомагателно и индикативно значение за ориентиране в икономическата конюнктура. Видно от решение № 95/2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на Първо т. о. на ВКС, лимитите на застрахователната отговорност не са самостоятелен критерий за справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД, тъй като обективността и правдивостта при оценка на претърпените от пострадалия неимуществени вреди не би следвало да се влияят от това, кой е ответникът, дължащ обезщетение - делинквентът или неговият застраховател; лимитите са само проявна форма на обществено икономическите условия, но обезщетението следва да бъде съобразено с действително претърпените неимуществени вреди по критериите на чл. 52 ЗЗД, а не с лимита на отговорността на застрахователя, каквато е тезата на касатора. В случая въззивният съд е посочил, че съобразява обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. По делото не са били ангажирани доказателства относно инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените, които съдът изрично да обсъди в решението си. С оглед изложеното последният шести правен въпрос също не удовлетворява допълнителната селективна предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По делото не се доказва и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. От съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява нито превратно приложение на закона (в противоречие с вложения в него смисъл), нито допуснати съществени нарушения на правилата на формалната логика, които да го квалифицират като явно необосновано. По изложените съображения не е налице приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, поради което и съставът на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение