Определение № 4082 от 31.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1984/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника И. Х. Г. срещу въззивно решение № 7871 от 23.12.2025 год., постановено по в. гр. дело № 9267/2023 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІІ-В с-в, с което, като е потвърдено решение № 9957 от 12.06.2023 год., постановено по гр. дело № 26628/2021 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 57 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 гпк ОТ „Топлофикация София“ ЕАД срещу И. Х. Г. искове с правно основание чл. 150 и сл. ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 7 442.66 лв., представляваща стойността на незаплатена доставена и използвана топлинна енергия за топлоснабден обект, находящ се в [населено място], [улица], ет.3, югоизточен апартамент, за периода от 01.05.2017 год. до 30.04.2019 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.09.2020 год. до окончателното й изплащане; 1 010.49 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение върху главницата в размер на законната лихва за периода от 15.09.2018 год. до 26.08.2020 год.; 74.91 лв., представляващо възнаграждение за извършвана услуга "дялово разпределение" в сграда – етажна собственост, в която се намира гореописания топлоснабден имот, за периода от 01.07.2017 год. до 30.04.2019 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.09.2020 год. до окончателното й изплащане и 15.44 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва върху главницата за периода от 31.08.2017 год. до 26.08.2020 год. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Поискано е същото да бъде отмено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да извърши проверка за правилност на първоинстанционното решение, когато въззивната жалба съдържа общо оплакване за неправилност и необоснованост, или при липса на конкретизация следва автоматично да потвърди решението? 2/ Може ли въззивният съд да откаже проверка по същество, когато предмет на спора е приложението на императивни материалноправни норми, въпреки че въззивната жалба не съдържа изрична правна квалификация на нарушението? 3/ Достатъчно ли е представянето на изравнителни сметки и счетоводни документи на топлоснабдителното дружество, за да се приеме за доказано реално доставено и потребено количество топлинна енергия от конкретен имот? 4/ Произтича ли задължението за заплащане на топлинна енергия автоматично от качеството на собственик/ползвател на имота, или следва да бъде доказано реално потребление? 5/ Може ли да се приеме за доказано задължение за заплащане на услуга „дялово разпределение“ без доказателства за реално извършена услуга спрямо конкретния имот и за валидно облигационно отношение с потребителя? 6/ От кой момент възниква забава за заплащане на топлинна енергия и следва ли този момент да бъде доказан от ищеца? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС - решение № 189 от 10.11.2016 год. на ВКС по гр. дело № 2366/2016 год., ІV г. о., ГК, и решение № 151 от 03.07.2015 год. на ВКС по гр. дело № 6337/2014 год., ІІІ г. о., ГК /първия въпрос/; тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК и решение № 87 от 02.06.2020 год. на ВКС по гр. дело № 1955/2019 год., IV г. о., ГК /втория въпрос/; решение № 98 от 07.07.2016 год. на ВКС по гр. дело № 624/2016 год., IV г. о., ГК и решение № 35 от 21.03.2014 год. на ВКС по гр. дело № 3184/2013 год., III г. о., ГК /третия въпрос/; решение № 11 от 14.02.2012 год. на ВКС по гр. дело № 206/2011 год., III г. о., ГК и решение № 162 от 10.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 632/2017 год., IV г. о., ГК /четвъртия въпрос/; решение № 124 от 24.06.2019 год. на ВКС по гр. дело № 2991/2018 год., III г. о., ГК и решение № 99 от 09.07.2020 год. на ВКС по гр. дело № 1572/2019 год., IV г. о., ГК /петия въпрос/ и решение № 161 от 19.12.2018 год. на ВКС по гр. дело № 1554/2018 год., III г. о., ГК и решение № 37 от 26.03.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4037/2014 год., IV г. о., ГК /шестият въпрос/, а отделно от това всички въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Релевира и основанието за допускане на касационно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба „Топлофикация София“ ЕАД счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. За да уважи предявените главни искове първоинстанционният съд бил приел, че вземанията за главница за заплащане на стойност на доставена в имота топлинна енергия са дължими поради проведено доказване на количеството и стойността на потребената от ответника топлоенергия, а относно исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – че доколкото задължението за заплащане на стойност на доставена в имота топлинна енергия е срочно, ответникът е изпаднал в забава и дължи мораторна лихва за исковия период. Намерил е, че при правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл. 154 ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 ГПК, първоинстанционният съд бил обсъдил събраните по делото доказателства, като основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което следва да бъдат разгледани доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Констатирал е, че във въззивната жалба не са изложени каквито и да е конкретни доводи и твърдения по спора – жалбоподателят се бил задоволил единствено да посочи общо, че решението в обжалваната му част е неправилно и незаконосъобразно, без обаче да излага каквито и да било конкретни оплаквания относими към предмета на правния спор. В тази връзка е изложил съображения, че за разлика от въззивното обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по действащия ГПК – чл. 269 ГПК, порокът следва да е указан чрез посочване в какво точно се изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди – чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания акт. Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл. 260, т. 3 ГПК въззивната жалба следва да съдържа указание в какво се състои порочността на решението, липсата на такова указание не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл. 262, ал. 1 и 2 ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 ГПК времеви ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. Поради това и с оглед липсата на конкретни оплаквания в жалбата на ответника, относими към предмета на спора, във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка е счел, че първоинстанционното решение е валидно, допустимо и правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Обобщени първите два въпроса в изложението са свързани с правомощията на въззивната инстанция при проверка на правилността на първоинстанционното решение при липсата на конкретни оплаквания във въззивната жалба и какъв е обхватът на проверката, която извършва въззивният съд. Същите са от значение за изхода от спора, но са били разрешени от въззивния съд в съответствие с установената практика на ВКС, обективирана в т. 1 и 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК, решение № 246 от 23.10.2013 год. на ВКС по гр. дело № 3418/2013 год., I г. о., ГК, решение № 216 от 19.01.2015 год. на ВКС по гр. дело № 2008/2014 год., I г. о., ГК, решение № 113 от 31.07.2015 год. на ВКС по т. дело № 929/2014 год., I т. о, ТК, решение № 172 от 10.04.2017 год. на ВКС по т. дело № 2312/2015 год., I т. о., ТК, решение № 97 от 15.09.2020 год. на ВКС по гр. дело № 2479/2019 год., ІV г. о., ГК, решение № 137 от 27.05.2026 год. на ВКС по т. дело № 1679/2024 год., II т. о., ТК и др. Според тази практика, подадената в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК бланкетна въззивна жалба, която е допустима по аргумент за противното от чл. 262, ал. 1 ГПК, проявява суспензивно и деволутивно действие, като сезира въззивната инстанция да осъществи правомощията си на съд по същество на материалноправния спор. В съответствие с чл. 269, изр. 2 ГПК, когато е сезиран с бланкетна жалба, въззивният съд ограничава своите правомощия до служебен контрол на валидността изцяло и допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната му част, а при проверката на правилността на решението е длъжен служебно да обезпечи приложението на императивна материалноправна норма /дори нейното нарушение да не е въведено като основание за обжалване/, както и да следи за интересите на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. Бланкетната жалба предопределя дейността на въззивния съд и го оправомощава да постанови акт по същество, без да надхвърля нейните предели. Без релевирани оплаквания за неизясненост на релевантните факти по делото, непълнота на доказателствения материал, допуснати процесуални нарушения или необоснованост въззивният съд е обвързан и не може да направи различни фактически изводи от приетите в обжалваното първоинстанционно решение. В случая въззивният съд е бил сезиран с бланкетна въззивна жалба на ответника, поради което е бил длъжен да извърши проверка само в рамките на служебните му задължения. Такъв контрол е осъществен, като обжалваното решение е постановено въз основа на приетите за установени от първоинстанционния съд обстоятелства по делото и на собствените му изводи по приложението на закона, които са намерили отражение в мотивите за доказаност на възникнало между страните облигационно правоотношение по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди, извъшването на доставка на топлинна енергия и на услугата дялово разпределение пред исковите периоди и на съществуването на претендираните вземания. Задълженията на ответника по това правоотношение, което е регламентирано в специалния ЗЕ, както и тяхната изискуемост, не предполагат при решаване на делото по същество от въззивния съд приложение на императивни разпоредби на материалния закон. Следователно, като е съобразил предметните предели на въззивното производство, в т.ч. като е препратил към мотивите на първата инстанция по реда на чл. 272 ГПК, въззивната инстанция е разрешила материалноправния спор в съответствие с правомощията си по чл. 269 ГПК. А наличието на съдебна практика по повдигнатите въпроси изключва приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което касаторът не е и обосновал. Останалите въпроси в изложението са свързани с доказване на реалното потребление на топлинна енергия в процесния топлоснабден имот, извършване на услугата дялово разпределение и момента на настъпване на забавата на задължението за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия. Тези въпроси не са обуславящи, поради което не осъществяват общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Правният спор, пренесен пред втората инстанция, не е по релевантните факти. Въззивният съд не може да проверява обосноваността на фактическите констатации на първоинстанционния съд, нито дали те са направени при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нито да обсъжда наново събраните доказателства, без във въззивната жалба да са направени оплаквания в тази връзка – както е в частност, с оглед подадената от ответника бланкетна жалба. А при липсата на такива оплаквания следва да бъде прието, че жалбоподателят е съгласен с фактическите изводи на първата инстанция. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017 год./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Процесното въззивно решение не страда от пороци с такава тежест, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Ето защо не са налице претендираните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд