Определение № 856 от 09.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1932/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Й. Д., подадена чрез пълномощника адвокат Н.Р., срещу въззивно решение №1089/10.02.2020 год., постановено по в.гр.д. №4879 по описа на СГС за 2019 г., с което е потвърдено решение №325663/23.01.2018 г., постановено по гр.д. №79202/2015 г. по описа на СРС, ГО, 47 състав, в обжалвана част и М. Й. Д. е осъдена да заплати на И. С. С. на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 1100,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство. С обжалваната част от първоинстанционното решение М. Й. Д. е осъдена да заплати на И. С. С. на основание чл.74 ал.1 ЗЗД сумата от 15 478,00 лв. - главница, представляваща платено от ищеца задължение на М. Й. Д. по договор за кредит под формата на овърдрафт от 10.06.2009 г., сключен с „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 17.12.2015 г. до окончателното изплащане, като ответникът е осъден да заплати и разноски за уважената част от исковете. Решението е постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ищеца „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД. Първоинстанционното решение в частта, с която искът по чл. 74 ЗЗД е отхвърлен спрямо ответника Д. Д., както и в частта, с която е отхвърлена предявената срещу М. и Д. Демиреви претенция по чл.86 ЗЗД, е влязло в сила. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила и необоснованост. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявения иск. В приложеното към касационната жалба изложение касаторът поддържа, че са налице основанията на чл.280 ал.1, т. 1 и т.3 и чл.280 ал.2 ГПК, тъй като въззивният съд е постановил решение в противоречие със задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа, че липсата на мотиви и необсъждането на съществени възражения, направени пред СГС, касаещи материалноправни и процесуалноправни въпроси, както от значение за настоящия казус, така и за точното прилагане на закона и развитието на правото, противоречи на: 1.Постановление №1 от 13.07.1953 г. на Пленума на ВС т.т..З, 5, 7, 8, 9 за формата и съдържанието на решението и присъдата; 2. Постановление №7/27.27.12.1965 г. на Пленума на ВС за обобщаване практиката по някои въпроси на второинстанционното производство - т.т. 1, 3, 4; 3.Постановление №1/10.11.1985 г. по гр.дело №1/1985 г. на Пленума на ВС на РБ - т.т.1, 2, 19 за изискванията към решението на въззивната инстанция и мотивите в него; 4.Тълкувателно решение №1/04.01.2001 г. по гр.дело №1/2000 г., ОСГК на ВКС т.4 и т.19 за изискванията за съдържанието на решението на въззивната инстанция, неговите мотиви и задължението да бъдат обсъдени всички доказателства и доводи на страните. Твърди и противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Определение №508/19.06.2009 г.по гр.дело №4844/2008 г.,на ВКС,1 г.о.; Решение №796/02.02.2010 г. на ВКС,1 г.о. по гр.дело №1660/2009 г.; Решение №78/19.07.2016 г. по гр.дело №355/2016 г.на ВКС,II г.о.; Р №200/21.10.2013 г.по гр. дело №2254/2013 г. II г.о. и Р.№93 от 6.07.2010 г. по гр.д.№808/2009 г. I т.о.; Решение №221/15.04.2002 г.на ВКС, по гр.дело №677/2001 г.,1 г.о. ;Решение №61/19.07.2019 г. по гр.дело №484/2018 г.на ВКС,1 г.о.; Решение по гр.дело №3808/2017 г., на ВКС, на II г.о. За да обоснове твърдението си за противоречие касаторът поддържа, че въззивният съд не се е произнесъл, а доколкото са обсъдени това не е направено по необходимия за това начин и направените изводи са неправилни, необосновани и незаконосъобразни, по релевираните възражения: за ненадлежно представителство и нередовна процедура по призоваването за цялото производство пред първата инстанция, за липсата на доказателства, че е надлежно поканена да изпълни претендираното задължение, за това, че ищецът не е установил надлежно и правния си интерес от предявяването на иска, за грешна правна квалификация, за недължимост на претенцията и за солидарна отговорност на съпрузите. Излага и своите доводи по същество на тези поддържани възражения и по основателността на претенцията, както и несъгласие с формираните от съда правни изводи. Счита също, че СГС като е приел, че ищецът е установил по делото наличието на правен интерес от плащането, е постановил решението си в противоречие със следната съдебна практика: Определение №570/04.06.2009 г. по гр.дело №688/2009 г.на ВКС, Ⅲг.о., Решение №1646/16.06.1978 годна ВКС I г.о. по гр.дело №465/1978 год., Определение №115/24.01.2014 г. по гр.дело №4357/2013 г. на ВКС,IV г.о., Определение N9828/30.12.2009 г. на ВКС,II т.о., Решение №773/15.07.2002 г.по гр.дело №1534/2001 г. на ВКС. Касаторът посочва също, че са налице и „предпоставки да се приеме, че е налице вероятна нищожност или недопустимост, както и очевидна неправилност на решението, поради очевидна неправилност в грубо нарушение на правилата на формалната логика, постановено е contra Legem, до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл.“ Ответната страна И. С. С., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в писмен отговор, подаден чрез адв.Х., изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като касаторът в изложението си по чл. 280 от ГПК, не е извел конкретни и обосновани материално или процесуалноправни въпроси, по които съдът да се е произнесъл и да са обусловили изхода на спора, при наличие на някое от основанията за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК и чл. 280, ал. 2 от ГПК, както и за неоснователност на жалбата. Не е заявила претенции за разноски. „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в писмен отговор, подаден чрез адв. Б. П., взема становище, че съдържащите се в изложението на касационните основания въпроси не отговарят на изискванията на чл. 280 от ГПК, поради което не следва да бъде допускано касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Не е заявена претенция за разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Въззивният съд е посочил, че в исковата молба ищецът е поддържал, че е заплатил чуждо задължение, тъй като е имал правен интерес да извърши плащането, и се е суброгирал в правата на кредитора. С оглед на тези твърдения и заявения петитум е обосновал извод, че е сезиран с иск с правно основание чл.74 ал.1 ЗЗД. Посочил е, че от правото да се встъпи в правата на удовлетворения кредитор, т.е. от суброгационното право, се ползва не всяко трето лице, което е изпълнило чужд дълг, а само това трето лице, което има правен интерес от изпълнението, както и, че наличието на правен интерес за третото лице от изпълнението според трайно установената практика на ВКС означава, че облигационното отношение между кредитора и длъжника засяга конкретни имуществени права на третото лице. Посочил е и това, че третото лице, което има правен интерес от изпълнение на чуждо задължение има и регресно право срещу длъжника да иска да му възстанови това, което е изпълнило на кредитора. Регресното право може да произтича от различни вътрешни правоотношения между длъжника и третото лице. Във всички случаи третото лице трябва да има правен интерес да изпълни чуждото задължение. Приел е, че предпоставките за уважаване на предявения иск в настоящето производство са: наличие на договорни отношения по сключен договор за кредит-овърдрафт между ответника и третото лице - помагач, неизпълнено парично задължение по този договор от страна на ответника, изпълнение на задължението от страна на ищеца – заплащане на задълженията по договора за кредит, и наличието на правен интерес у ищеца да изпълни чуждото задължение. След анализ на доказателствата е обосновал извод, че са установени по несъмнен начин всички предпоставки за уважаване на претенцията; че ищецът не е страна по процесния договор за кредит-овърдрафт; че обстоятелството, че този договор е сключен с цел покриване на текущи плащания на ответницата -кредитополучател по договора за предоставяне на ипотечен кредит от 22.11.2007 г., по който съдлъжник е и съпругът й, не води до извод, че ищецът е станал съдлъжник и по договора за кредит-овърдрафт, доколкото се касае са два отделни договора, по втория от които той – ищецът, не е страна, респ. не е встъпил по реда на чл.101 ЗЗД. Счел е, че е налице и правен интерес на ищеца като трето лице да изпълни чуждото задължение. Този извод съдът е обосновал при съобразяване на установените факти по делото - че ищецът е собственик на процесния недвижим имот, върху който е била учредена договорна ипотека в полза на банката-кредитор за обезпечаване на договора за кредит-овърдрафт и е имало опасност да настъпят неблагоприятни имуществени последици за него. Счел е за ирелевантни доводите на въззивника, че задълженията по процесния договор за овърдрафт са солидарни за двамата съпрузи. В тази връзка е посочил, че кредиторът по вземания, насочени срещу солидарни длъжници, сам определя към кого да насочи претенциите си, като всеки един от тези длъжници отговаря до пълния размер на вземането, което е предмет на предявените искови претенции. Във връзка с твърденията на въззивника, че не е била призовавана и надлежно представлявана в първоинстанционното производство съдът е приел, че същите са частично основателни. Счел за установено, че на същата редовно е връчен препис от исковата молба и приложенията към нея за отговор в срока по чл.131 ГПК чрез пълномощника й адв. Д.С.; че адв. Д. С. е била надлежно упълномощена да получи исковата молба и да представлява в процеса съпрузите от ответника Д., действащ от свое име и по пълномощие от М.Д. /нотариално заверено пълномощно от 08.05.2009г./; че в срока за отговор такъв е подаден от Д. лично, като не е постъпил отговор от името на Д.; че на 23.05.2017г. адв.С. е уведомила съда, че е направила отказ от пълномощие; че на 25.05.2017г. Д. Д. е упълномощил адв. С. да го представлява в процеса; че липсва упълномощаване на адвокат С. за процесуално представителство на М.Д.; че е допуснато при първоинстанционното разглеждане на делото нарушение на чл.56 ал.3 ГПК - даден ход на проведените о.с.з., за които ответникът Д. е била нередовно призована; че погрешно СРС е приел, че ответникът Д. е представлявана от адв. С.. При така установеното е приел, че за въззивника Д. не е настъпила преклузията по отношение на доказателствата, настъпваща в първото по делото заседание. Съдът е посочил, че в едномесечения срок по чл.131 ГПК Д. не е депозирала отговор на исковата молба и са преклудирани всички възражения, които не са свързани със служебно приложение на материалния и процесуалния закон от съда, т.е. при които е нужно заинтересуваното лице да направи съответно волеизявление, вкл. възражението за погасителна давност, наведено едва във въззивната жалба, което не следва да бъде разглеждано; че в същия срок ответникът трябва да направи и фактическите си възражения срещу иска, т.е. да се позове на произключващи и правопогасяващи спорното право факти, т.е. и по отношение на фактите срокът за отговор е фатален; че съдът има задължение да дава на страните указания в първото по делото заседание, но само във връзка с необходимостта да се ангажират доказателства за фактите, на които страните вече са се позовали – ищецът в исковата молба, ответникът - в отговора; че доколкото възраженията срещу основателността на иска, свързани с приложимия императивен материален закон, не може да се преклудират с отговора, ответникът може да си служи за първи път с тях и по-късно, вкл. пред въззивната и касационната инстанция; че такива възражения от негова страна не са наведени във въззивната жалба; че не се преклудира по принцип и възможността да се противопоставят правни доводи срещу основателността на иска, тъй като това е свързано с приложимия материален закон; че във въззивната жалба ответникът е оспорил иска с твърдения, че ищецът е страна по процесния договор за кредит-овърдрафт, поради което не е налице изпълнение на чуждо задължение, респ. че СРС е дал грешна правна квалификация на предявения иск, както и че задълженията по процесния договор за овърдрафт са солидарни за двамата съпрузи; че по тези съображения е отговорил с решението си на тези доводи, насочени срещу основателността на иска. При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В случая доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд, изразяващи се в това, че същият не е дал правилна правна квалификация, не е изпълнил задължението си да извърши пълен и задълбочен анализ на всички събрани доказателства и всички доводи и възражения на страните, не обуславят извод за наличие на правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК. Тези доводи са касационно основание по чл.281 ал.1 т.3 ГПК и като такова са относими към правилността на въззивното решение, а не към достъпа до касационно обжалване. Въпреки това следва да се посочи, че въззивното решение е мотивирано, като съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните доказателства, становищата и доводите на страните, извършил е преценка на всички надлежно релевирани възражения и е изложил своите правни изводи по тях, за да приеме, че в конкретния случай събраните доказателства сочат, че всички елементи от фактическия състав на иска са установени. Несъгласието на касатора с формираните от съда фактически и правни изводи, както и оплакванията му за допуснати процесуални нарушения, относими към правилността на решението, не могат да обосноват достъп до касация. Същите подлежат на преценка от съда само ако обжалването бъде допуснато. Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи, че съдът е допуснал нарушения на материалния и процесуалния закон, „грубо нарушение на правилата на формалната логика, постановил е решението contra Legem, до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл“.Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Поради изложеното същите не обосновават очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не се констатират и пороци обуславящи нищожност или недопустимост на съдебния акт. В обобщение не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение. Предвид изхода на спора разноски на касатора не се следват, а ответниците по касацията не са претендирали такива. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,