Определение № 2851 от 31.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 2235/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Първа инвестиционна банка“ АД срещу определение №1497 от 17.06.2024 г. по в.ч.гр.д.№709/2024 г. на САС. С обжалваното определение е оставена без уважение частна жалба на „Първа инвестиционна банка“ АД срещу определение №1154 от 25.01.2024 г. по гр.д.№7427/2023 г., с което е оставена без уважение молба по чл.248 ГПК за изменение на определението за прекратяване на делото в частта за разноските. В частната касационна жалба се излагат съображения за неправилност на определението, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че е налице селективното основание по чл.280 ал.1, т.3 ГПК: 1. Приложима ли е разпоредбата на чл.9, ал.1 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при направено искане от една от страните в процеса и изготвяне само и единствено на отговор на исковата молба без процесуално представителство. 2. Длъжен ли е съдът да се произнесе по искане за прилагане на чл.9, ал.1 от Наредбата, като се мотивира и обоснове, съобразявайки отсъствието на осъществена правна помощ за договорените между ответника и адвоката процесуални действия. Ответникът по частната касационна жалба не заявява становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че ответникът не е станал причина за завеждане на исковото производство от „Първа инвестиционна банка“ АД, като от друга страна е признал исковата претенция, с оглед което и след прекратяване на производството поради отказ от иска, на основание чл.78, ал.2 ГПК му се следват направените в съдебното производство разноски, поради изпълнение на двата елемента от фактическия състав на разпоредбата. Установил е, че по делото е подаден писмен отговор от ответника, чрез упълномощения от него адвокат, като са приложени пълномощно (с уговорено процесуално представителство в пълен обем) и договор за правна помощ (в който е уговорено възнаграждение, определяемо по реда на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата). Изложил е съображения, че адвокатското възнаграждение е определено по минималния размер, предвиден чл.7 от Наредба №1 от 2024 г., а това възнаграждение е договорено не само за изготвяне на отговор по делото, но и за пълно процесуално представителство пред първата съдебна инстанция. Изразил е становище, че нито в закона за адвокатурата, нито в Наредбата има предвиждане за договаряне на възнаграждение за процесуално представителство за отделни етапи по делото, а и в случая пълномощникът е и съдебен адресат, като е получавал съобщенията за ответника и е депозирал и допълнителна молба от 01.11.2023 г. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Освен, че позоваването на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е бланкетно и не са изложени доводи за значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото, в случая не е осъществена нито една от хипотезите, с които, предвид разясненията на т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК, законодателят е обвързал основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Константна е практиката на ВКС, че адвокатското възнаграждение подлежи на плащане предварително и не се връща, ако производството по делото не се развие по очаквания начин, като съдът не може да основе преценката си по чл.78, ал.5 ГПК само на това, че към определението по чл.233 ГПК адвокатът на ответника не е могъл да извърши цялата възложена му защита - обратното означава да се приеме, че в резултат на собствените си действия по отказ от иска, ищецът може да ограничи отговорността си по чл.78, ал.4 ГПК за вече сторени от ответника разноски. От друга страна, след постановяване на решение на Съда на ЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г., е формирана многобройна практика на ВКС относно приложението на разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗА, препращаща към регламентираните от Наредба №1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, като в постановените от различни състави на ВКС определения се приема, че предвидените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда, а тези размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на уговорената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Тъй като в случая такава преценка е извършена от въззивния съд и при липсата на други формулирани материалноправни или процесуалноправни въпроси, както и поради обстоятелството, че ВКС не е длъжен и не може да извежда правен въпрос от твърденията на жалбоподателя, както и от сочените от него факти и обстоятелства в частната касационна жалба и в изложението, настоящият състав намира, че обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,