Определение № 81 от 12.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 171/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. К. П., чрез адв. Ад. М. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу Решение № 10077/07.07.2022 г., постановено по в. гр. д. № 588/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав, с което е потвърдено Решение № 2239/27.11.2017 г., постановено по т. д. № 1520/2013 г. по описа на СГС, ТО, VI-9 състав, в частта, в която е уважен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Уникредит Лизинг” ЕАД срещу И. К. П. положителен установителен иск с правно основание чл. 535 ТЗ за установяване със сила на пресъдено нещо съществуването солидарно на паричното притезание в размер на 34314,22 евро, удостоверено в Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена по гр. д. № 31313/2012 г. по описа на СРС, ГО, 27 с-в, представляващо остатъкът от материализираното в Запис на заповед № 6608/21.03.2007 г. парично вземане (цялото в размер на 50212,35 евро), издаден от „Стройком 95” ООД и авалиран от И. К. П., ведно със законната мораторна лихва от 28.06.2012 г. до окончателното ѝ заплащане. Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е постановено при неправилно прилагане на материалния закон и при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело до неговата необоснованост. Счита, че след заличаването в Търговския регистър на издателя на процесния менителничен ефект (неправилно посочен като „поемател”) – „Стройком 95” ЕООД, паричното задължение срещу авалиста по записа на заповед също е прекратено. Твърди, че апелативният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като е приел, че е настъпила процесуална преклузия за навеждане на правопогасително материалноправно възражение за изтичане на уредената в чл. 531, ал. 1 ТЗ, във вр. с чл. 537 ТЗ 3-годишна погасителна давност - за предявяване на прекия менителничен иск, респ. не е съобразил, че изготвеният от първоинстанционния съд доклад на делото по чл. 146, ал. 1 ГПК е непълен, поради което спорният предмет не е в достатъчна степен изяснен. От друга страна, поддържа, че в противоречие със съдопроизводствените правила въззивният съд служебно не е констатирал нищожността на уговорената в договора за лизинг неустоечна клауза, за обезпечение на който е издаден процесният запис на заповед. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. „При издаден запис на заповед, по който задълженото лице е търговско дружество, а поръчител е физическо лице, поръчителят продължава ли да дължи, в случай че основният длъжник е заличен след развила се процедура по несъстоятелност?”; 2. „При издаден запис на заповед, по който задълженото лице е търговец, по отношение на който е открито производство по несъстоятелност, производството е прекратено и търговецът е заличен, но кредиторът не е предявил своето вземане по реда на чл. 685 и сл. ТЗ, следва ли да бъдат приложени последиците по чл. 739 ТЗ?” (по тези два материалноправни въпроса твърди, че правният отговор е от съществено значение за развитието на правото); 3. „При допуснати съществени нарушения на процесуалния закон и съдопроизводствените правила, които са довели до нарушаване на правата на ответника, възраженията на ответника, включително и тези по отношение на погасителната давност следва ли да бъдат разгледани от съда?” (по този въпрос твърди противоречие с тълкувателните разяснения в ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС); 4. „Действителни ли са клаузи в договор за лизинг, предвиждащи начисляване на неустойки и след разваляне на договора, връщане на лизинговата вещ и повторната ѝ продажба на трето лице?” (по този въпрос твърди противоречие с тълкувателните постановки по т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK); 5. „При наличие на неустоечна клауза, противоречаща на закона и добрите нрави, следва ли съдът служебно в мотивите си да се произнесе по нищожността на отделните клаузи, както и да приложи последиците от констатираната нищожност?” (по този въпрос твърди противоречие с тълкувателните разяснения, дадени в ТР № 1/27.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1/2020 г., ОСГТК) и 6. „При непълен или неточен доклад по чл. 146 ГПК, изготвен от първоинстанционния съд, въззивната инстанция следва ли да извърши корекция, респ. да изготви нов доклад по делото?” (по този въпрос твърди противоречие с Решение № 60173/15.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 1724/ 2020 г. и Решение № 60095/07.02.2022 г. на ВКС по т.д. № 1728/ 2020 г.). Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, апелативният съд, разглеждайки релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение – поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, е приел, че ответникът П. е получил препис от исковата молба с приложенията на 28.11.2013 г., като в съобщението му е указано, че в 2-седмичен срок може да подаде писмен отговор. На 17.04.2013 г. (преди получаването на препис от исковата молба) този ответник е представил отговор на исковата молба, в който е навел правен довод, че предявеният иск е неоснователен – заявил е, че, след като искът не е предявен за цялата сума по записа на заповед, очевидно има плащания на лизингови вноски. На 28.11.2013 г. той е получил и препис от допълнителната искова молба, като в представения допълнителен отговор е оспорил предявения иск, поддържайки, че той е недоказан. В проведеното на 02.12.2014 г. първо о. с. з. по делото неговият процесуален представител е заявил, че не оспорва представените лизингов договор и записа на заповед. В това съдебно заседание е даден ход по същество и делото е обявено за решаване. Поради определяне на нов съдия докладчик с Определение от 28.03.2017 г. е отменен ходът по същество, като делото е насрочено в о. с. з. 17.05.2017 г. С молба от 19.05.2017 г. ответникът П. е заявил, че оттегля пълномощията си от адв. И., както и че не е получил препис от допълнителната искова молба и представеният по делото отговор не е подписан от него или упълномощено от него лице. В тази молба е релевирано възражение за погасяване по давност на претендираното вземане, което е подържано и в проведеното на 18.10.2017 г. о. с. з., в което делото е обявено за решаване. При така изяснените правнорелевантни факти въззивният съд е достигнал до правното съждение, че е преклудирана процесуалната възможност на ответника П. да навежда възражения за погасяване на вземането по давност. Този правен извод е подкрепен с позоваването на тълкувателните разяснения, дадени по т. 4 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК – материалноправните възражения (вкл. възраженията за погасителна и придобивна давност) на ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което не могат да се релевират за първи път пред въззивния съд. Изяснено е, че те могат да се въвеждат за първи път пред въззивната инстанция само ако поради нарушаване на съдопроизводствените правила (напр. нарушаване на правото ѝ на участие в първоинстанционното производство) страната не е могла да ги заяви пред първата инстанция. Апелативният съд е счел, че в настоящия случай ответникът П. нито в отговор на исковата молба, нито в отговора на допълнителната искова молба е заявил възражение за погасяване на предявеното менителнично вземане по давност, респ. че е изложил някакви доводи по отношение на нищожността на договора за лизинг. Макар че в молбата, представена на 19.05.2017 г. ответникът да е поддържал, че писмените отговори не са подписани от него, той не е поискал допускането на графическа експертиза относно подписа, поради което въззивният е счел, че двата отговора са подписани от ответника. Съобразявайки обстоятелството, че в отговора на исковата молба длъжникът П. не се е позовал на погасителна давност, апелативният съд е приел, че е настъпила преклузия по отношение на тази процесуална възможност (с изтичането на срока за отговор). Въззивният съд е разгледал наведения във въззивната жалба правен довод за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила при разпределяне на доказателствената тежест между страните в доклада по делото по чл. 146, ал. 1 ГПК, като е заключил, че то е неоснователно – от протокола от проведеното на 02.12.2014 г. о. с. з. се установявало, че съдът е изготвил доклад по делото, в който е разпределил доказателствената тежест, като към този момент ответникът П. не е релевирал възражение за погасяване по давност на претендираното менителнично вземане (съдът не е бил сезиран с такова искане и съответно не е взел отношение по него). Дори напротив - в това съдебно заседание ответникът е бил представляван от адв. И., който не е взел отношение по доклада (заявил е обаче, че не оспорва лизинговия договор и записа на заповед). Въззивният съд е счел, че дори и да се приеме, че във връзка с връчването на исковата молба и подаване на първоначалния отговор (представен преди получаване на препис от исковата молба) е допуснато някакво забавяне, то след доклада по делото и с приключването на първото редовно о. с. з. се е преклудирала процесуалната възможност на жалбоподателя да навежда възражения във връзка с погасителната давност. При положение, че исковата молба е връчена на ответника П. на 28.11.2013 г., той е разполагал с възможността още веднъж да подаде отговор, след като вече такъв е подаден от него на 17.04.2013 г. (преди получаването на препис от исковата молба), но той не е подал такъв отговор, поради което и процесуалната възможност да прави възражения против предявения иск е преклудирана. При така изяснените правнорелевантния факти и изложените правни съждения апелативният съд е счел за неоснователен правния довод на въззивника-ответник, че първоинстанционният съд е допуснал процесуални нарушения, вследствие на което е ограничил правото на защита на ответника. Въззивният съд е приел и, че е преклудирана процесуалната възможност да се оспорва неустоечната клауза като нищожна, като в настоящия случай не са приложими тълкувателните разяснения, дадени в ТР № 1/2020 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС – липсвала нищожност, която да произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. При тези правни съображения въззивният съд е счел, че обжалваното решение е правилно, поради което то е потвърдено. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Макар и поставен абстрактно, като е и от значение за изхода на делото (включен е в предмета на спора и е обусловил волята на съда), касационно обжалване на въззивното решение не трябва да бъде допускано по третия (процесуалноправния) въпрос, тъй като не е доказано възникването на уредената в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК допълнителна процесуална предпоставка – касаторът е заявил, че този правен въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика, формирана с ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК № 1/ 09.12.2013 г. на ВКС. Напротив, въззивното решение е постановено не в противоречие, а в съзвучие с правните съждения, изложени както в посоченото тълкувателно решение, така и в служебно известното на настоящия съдебен състав Решение № 281/24.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 675/2018 г., II т. о., ТК и цитираната в него практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, в които се приема, че „съгласно разпоредбата на чл. 133, във вр. с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, респ. чл. 370, във вр. с чл. 367, ал. 1 ГПК с изтичане на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни му към този момент факти относно възникването, съществуването или погасяването на спорното право. Това означава, че в срока за отговор на исковата молба ответникът е длъжен да изчерпа и всички свои възражения, като в доклада си по делото съдът е длъжен да посочи обстоятелствата, от които претендираните права произтичат и съответните въведени от страните възражения. Следователно, по силата на концентрационното начало страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, дължащи се на проявена от нея процесуална небрежност в първоинстанционното производство, освен в хипотезата на нарушаване съдопроизводствените правила или на особени непредвидени обстоятелства, поставили заинтересованата страна в невъзможност своевременно да упражни процесуалните си права, в обема, който и е гарантиран от законодателя. Затова, ако съдът се произнесе по възражение на ответника, повдигнато за първи път след срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, респ. чл. 367 ГПК, налице е допуснато съществено нарушение на процесуалния закон, освен ако не се касае до хипотезата на особени непредвидени обстоятелства или до приложението на императивна материалноправна норма”. Принципно, въззивният съд не е отрекъл процесуалната възможност на ответника да навежда материалноправни възражения, вкл. и за изтекла погасителна давност по предявения пряк менителничен иск, но след анализиране на всички правнорелевантни факти той е достигнал до правното съждение, че такова правопогасително материалноправно възражение е релевирано едва след изтичане на преклузивния срок (след осъществената двойна размяна на съдебните книжа, вкл. и след първото редовно о. с. з., проведено на 02.12.2014 г.), поради което е процесуално недопустимо то да бъде разгледано по същество. Четвъртият (материалноправният) въпрос не е обусловил решаващата правосъдна воля на съда, поради което не отговаря на общата предпоставка (арг. чл. 280, ал. 1 ГПК) за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Апелативният съд не е имал повод да се произнася по обстоятелството дали са действителни клаузите в договор за лизинг, предвиждащи начисляване на неустойки и след разваляне на договора, връщане на лизинговата вещ и повторната ѝ продажба на трето лице, тъй като в преклузивния срок - за отговор на исковата молба (в конкретния случай в срока за отговор на допълнителната искова молба), ответникът не е релевирал довод, че процесният запис на заповед е издаден в обезпечение и на каузалното акцесорно задължение за заплащане на уговорената в договора за лизинг мораторна неустойка. Единствено в отговора на исковата молба, респ. в отговора на допълнителната искова молба ответникът П. е признал заявения от ищеца факт, че процесният запис на заповед е издаден в обезпечение на каузалните задължения, породени от лизинговия договор („Последният е издаден за цялата сума на лизинга, която не представлява неплатено задължение, т.к. очевидно има плащания по лизингови вноски”; „Единственият представен [от ищеца] документ, касаещ доказването на [вземанията по договора за финансов лизинг срещу издателя на записа на заповед], е извлечение от счетоводните книги, от които не се установява причината за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, и начина, по който са формирани, отразени в него като дължими суми за главница, лихви и съдебни разноски”. Следователно, без конкретно изложени релативни (субективни, относителни) възражения, основани на връзката между абстрактната и каузалната сделка, за обезпечение на която е издаден записът на заповед, респ. без да се твърди недобросъвестност или злоупотреба с права на менителничния кредитор при предявен иск срещу авалиста, съдът, вкл. и въззивният не могат служебно да се произнесат по тези факти. В този смисъл е константната практика на ВКС – напр. Решение № 194/1.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 84/2017 г., II т. о., ТК, в което се приема, че „в постановена по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС е даден принципен отговор относно допустимите възражения, които авалистът може да противопостави на приносителя на менителничния ефект… С оглед самостоятелния неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител, същият не може да противопостави на приносителя на ефекта възраженията на самия хонорат - както абсолютните възражения за недействителност на ефекта /с изключение на възражението относно формата/, така и неговите лични /относителни/ възражения, произтичащи от каузално правоотношение, по което авалистът не е страна. Възможността авалистът да противопостави на приносителя на ефекта личните възражения на хонората /авалата/, е обусловена от недобросъвестност или злоупотреба с право от страна на приносителя. Прието е също така, че твърдяна от авалиста злоупотреба с право или недобросъвестност на приносителя, разбирана като знание за наличието на относителни възражения по каузалното правоотношение с хонората, следва да се докажат в процеса от авалиста, съобразно общото правило за разпределение на доказателствената тежест в процеса, както и, че недобросъвестно по см. на чл. 289 ТЗ е предприемането от страна на приносителя на фактически и правни действия, създаващи реална възможност за получаване на двойно плащане. Предвид самостоятелния характер на менителничното поръчителство /по см. на чл. 485, ал. 2 ТЗ / спрямо задължението на издателя на менителницата, приложимо и при запис на заповед, издаден за обезпечаване на каузално правоотношение между издателя и поемателя на ефекта, в постановено по реда на чл. 290 ГПК решение на ВКС, I т. о. по т. д. № 148/2011 г. е прието, че установената недобросъвестност на приносителя изключва правото на последния да иска изпълнение от авалиста в случаи, когато последният може да противопостави личните възражения на хонората - напр. възражението за наличие на съдебно признато изпълняемо право в полза на приносителя, вкл. и възражения за погасяване - изцяло или частично на менителничното задължение на издателя, вследствие извършени от последния плащания по каузалната сделка… Недобросъвестността дава възможност на авалиста да противопостави на приносителя на менителничния ефект основаното на каузалното правоотношение относително възражение за погасяване чрез плащане на процесното задължение и по този начин да изключи собствената си отговорност”. А както е прието в задължителната (т. 17 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК), така и в казуалната практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК, легитимираният приносител на менителничния ефект е длъжен да докаже, че предявеното менителнично притезание е породено от действителна ценна книга на заповед, както и че то е изискуемо, а в тежест на длъжника по този менителничен ефект, вкл. и на авалиста е да установи по несъмнен начин както връзката между абстрактната и каузалната сделка, така и непораждането или прекратяването на породеното каузално правоотношение, в обезпечение на което е поето абстрактното правно задължение. В този смисъл е и Решение № 20 от 19.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 1151/2017 г., I т. о., ТК, което напълно се споделя от настоящия съдебен състав: „Разпределението на доказателствената тежест по иск с правно осн. чл. 422 ГПК в хипотеза на издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК /редакция до изменението с ДВ бр. 102/2017 г./ определя предмета на доказване на всяка една страна, оттук и задължението на решаващият съд да се произнесе по доводите и доказателствата на страните, съобразно възложената им доказателствена задача…При редовен от външна страна менителничен ефект и направено от ответника общо оспорване на вземането, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва вземане по каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Ищецът доказва вземането си, основано на менителничния ефект - съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на ценната книга…В този случай всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, обуславящи съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. Съгласно решение № 248/23.01.2015 г. по т. д. № 3437/2013 г. на ВКС, I т. о. в производството по чл. 422 ГПК ищецът носи тежестта да установи редовен от външна страна запис на заповед. Интерес, но не и задължение за установяване на каузална причина на издаване на запис на заповед, ищецът би имал само с цел преодоляване защитата на ответника. За посочването на кауза и недоказването й ищецът не може да бъде санкциониран с отхвърляне на иска, освен ако ответникът не докаже въведените от него възражения… Недоказването и от двете страни на поддържаните от тях конкретни каузални правоотношения, съответно на връзката им със записа на заповед, няма за последица погасяване/несъществуване на вземането по менителничния ефект, тъй като при неоснователност на релативното възражение на ответника ищецът не дължи доказване на възникване/съществуване на каузално правоотношение, по повод на което е издадена ценната книга, така както не дължи установяването му в хипотеза на липса на относително възражение на длъжника”. Следователно, без да са релевирани от авалиста – в преклузивните срокове, конкретни оспорвания, основани на каузалната сделка (при доказаност както на връзката ѝ с менителничния ефект, така и при процесуалната възможност поръчителят по него да релевира лични възражения, черпени от каузалното правоотношение), съдът, вкл. и въззивният не е може да се произнася по действителността на клауза, уговорена в договор, в обезпечение на който е поето абстрактно задължение. В този смисъл, въззивното решение не е постановено в противоречие с тълкувателните постановки по ТР № 1/27.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1/2020 г., ОСГТК, поради което и петият (материалноправният) въпрос не съответства на специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. С оглед на обстоятелството че както наведеното от авалиста възражение за изтекла погасителна давност по прекия менителничен иск, така и релевираните от него лични (относителни) възражения срещу процесния менителничен ефект, основани на каузалното правоотношение, са преклудирани, въззивният съд е приел, че законосъобразно първоинстанционният съд е изготвил доклад по делото по чл. 146, ал. 1 ГПК без да разяснява на страните фактите, на които тези материалноправни възражения се основават, респ. без да изяснява кому от тях принадлежи процесуалното задължение (доказателствената тежест) за тяхното установяване. В този смисъл, въззивният съд, като не е дал съответни указания на страните за доказване на тези обстоятелства (останали извън предмета на делото - поради настъпила процесуална преклузия), не е постановил решението в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС. Следователно, въззивното решение не трябва да бъде допускано до касационно обжалване и по този процесуалноправен въпрос – при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касационно обжалване на въззивното решение не трябва да се допуска и на уреденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК допълнително селективно основание, тъй като по поставените от касатора първи два материалноправни въпроса е даден правен отговор в Решение № 103/04.08.2016 г. по т. д. 1588/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о. – „Кредитор по каузално правоотношение, обезпечено със запис на заповед, издадена от длъжника по каузалното правоотношение, съответно и поемател по менителничния ефект, не губи правото за удовлетворяване вземането си от авалиста по ефекта в случай на прекратяване правосубектността на длъжника, със заличаването му като търговец. Предявяването на иск срещу авалиста, на основание записа на заповед, при знание на поемателя-кредитор за заличаването на длъжника, издател на ефекта, не съставлява „недобросъвестност„ или „ злоупотреба с право” по смисъла на чл. 465 ТЗ, предоставяща на авалиста право да противопостави валидно възражение срещу хонората, основано на последиците за вземането му, като кредитор по обезпеченото с ефекта каузално правоотношение, на основание чл. 739, ал. 2 ТЗ”. Настоящият съдебен състав напълно споделя това правно разрешение, поради което произнасянето по тези въпроси не би допринесло за промяна на създадената съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването на правния институт на менителничното поръчителство, респ. за развитие на правото - разпоредбите, които урежда този класически правен институт, са ясни и непротиворечиви. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба има право на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на разноски в размер на сумата от 3662,47 лв. с ДДС, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговора на касационната жалба. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд