Определение № 1461 от 24.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2039/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на държавата, представлявана от министъра на финансите, срещу въззивно решение № 188 от 21.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 273/2024 г. на Варненския апелативен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С решение № 15 от 08.01.2024 г. по гр. д. № 156/2023 г. на Варненския окръжен съд касаторът е осъден на основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД, вр. с чл. 7 КРБ да заплати на Г. Й. Р. сумата от 24 442,56 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди, изразяващи се в неполучено нетно трудово възнаграждение за периода 08.07.2019 г. – 19.02.2021 г., в резултат на приемането от Народното събрание на § 50 ПЗР на ЗИДЗКПО, обн. в ДВ, бр. 98/2018 г., в сила от 01.01.2019 г., с който е променен чл. 10, ал. 1 от Закона за митниците, обявен за противоконституционен с решение № 7 от 17.07.2019 г. по к. д. № 7/2019 г. на КС на РБ (обн. ДВ, бр. 75/24.04.2019 г.), влязло в сила на 28.09.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба – 18.05.2021 г., до окончателното й изплащане. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в посочената му част, като е приел за установено, че със заповед № 3024 от 07.01.2019 г. на директора на Агенция митници е прекратено служебното правоотношение на ищеца Г. Р. относно длъжността „държавен митнически инспектор“ в Митница – Варна. Основанието за нейното издаване е обективна невъзможност на служителя да изпълнява служебните си задължения, предвид привличането му като обвиняем за умишлено престъпление от общ характер и постановената несъвместимост на това обстоятелство със заеманата длъжност съгласно приетото от Народното събрание с § 50 ПЗР на ЗИДЗКПО, обн. ДВ, бр. 98/2018 г., в сила от 07.01.2019 г., изменение на чл. 10, ал. 1 от Закона за митниците /ЗМ/. Тази заповед е отменена с решение № 954 от 16.07.2020 г. по адм. д. № 965/2019 г. на Варненския административен съд, което е потвърдено с решение от 08.02.2021 г. по адм. д. № 10534/2020 г. на ВАС, а считано от 19.02.2021 г. ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност. Прекратяването на служебното правоотношение на ищеца с Агенция митници е било за периода от 08.01.2019 г. до 19.02.2021 г. С решение № 7 от 17.07.2019 г. по к. д. № 7/2019 г. на КС на РБ (обн. ДВ, бр. 75/24.04.2019 г.) е обявена за противоконституционна разпоредбата на чл. 10, ал. 1, изр. 2 ЗМ (обн. ДВ, бр. 15/06.02.1998 г., последно изм. ДВ, бр. 32/16.04.2019 г.), според която: „Митническите служители, които са митнически органи по смисъла на закона, могат да бъдат само лица, които не са привлечени като обвиняеми или не са подсъдими за умишлено престъпление от общ характер“. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът е приел, че приетият от Народното събрание противоконституционен текст на чл. 10, ал. 1, изр. 2 ЗМ е в пряка причинна връзка с уволнението на ищеца. Установената с този противоконституционен закон несъвместимост за заемане на длъжността е единствената причина за прекратяване на служебното му правоотношение. Поради това за периода на уволнението до възстановяването същият е бил лишен от възможността да получава трудовото възнаграждение, което би получил, ако не е бил уволнен. Това съставлява вреда, която е в причинна връзка с причината за уволнението. Съгласно посоченото в мотивите на ТР № 1/2022 г. на ОСГТК на ВКС, приложимо и към настоящия казус, разпоредбите на чл. 5, ал. 1 и чл. 62, ал. 1 от Конституцията вменяват задължение за Народното събрание да приема закони, които не противоречат на Конституцията. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение на Народното събрание и представлява деликт, тъй като е противоправно действие. Разпоредбата на чл. 22, ал. 4 ЗКС, чрез която се осъществява баланс между принципа за правна сигурност и принципа за правна справедливост, установява задължение на Народното събрание да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, за да възстанови по този начин нарушения конституционен ред. Неизпълнението на това задължение също представлява противоправно деяние. В резултат на противоправното действие на приемане на противоконституционен закон и противоправното бездействие, изразяващо се в неуреждане на имуществените последици след обявяването на закона за противоконституционен, за частноправните субекти могат да настъпят вреди като пряка и непосредствена последица от противоправното деяние. Същите подлежат на обезщетяване от държавата чрез иска по чл. 7 от Конституцията, респ. по реда на ЗОДОВ, когато са налице специалните хипотези на чл. 2в ЗОДОВ. Доколкото органът, издал заповедта, е действал в условията на обвързана компетентност, претърпените от ищеца вреди не следва да се претендират по реда на ЗДСл и в предвидения в този закон обем. В случая основанието на предявения иск не е обезвреда на вреди, претърпени от незаконосъобразно уволнение на ищеца, а приемането на закон, обявен за противоконституционен, като не се претендира повторна обезвреда на вреди, изразяващи се в неполучено основно трудово възнаграждение за периода от уволнението до 08.07.2019 г., за който период ищецът вече е възмезден на друго основание – присъденото му обезщетение по чл. 104 ЗДСл. Когато се претендира обезвреда на вреда, изразяваща се в пропусната полза /нереализиран доход/, то на обезщетение подлежи само онзи пропуск за увеличение на имуществото, което увеличение със сигурност би настъпило. И при иск за вреди от деликт предположението за наличието на пропусната полза трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, като не може да почива на логическото допускане за закономерно настъпване на увеличението. С оглед на това съдът е приел, че размерът на претърпяната от ищеца вреда следва да бъде изчислен на база получаваното от него основно трудово възнаграждение към датата на уволнението, а не с оглед евентуалния му размер, ако не беше уволняван на база получаваното възнаграждение от други лица, заемащи същата длъжност през исковия период. Кредитирайки заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, съдът е направил извод, че неполученото възнаграждение за процесния период възлиза в общ размер на 27 158,40 лв., като след приспадане на дължимите от работодателя удръжки за ДДФЛ, сумата на дължимото обезщетение е в размер на 24 442,56 лв., до който размер исковата претенция е приета за основателна. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Допустимо ли е осъждане на държавата пряко на основание чл. 7 от Конституцията; 2. Допустимо ли е ангажирането на деликтната отговорност на държавата при наличието на незаконно уволнение на служител вследствие на противоконституционен закон, или отговорността за вреди над размера по чл. 104 ЗДСл следва да се носи изцяло от органа но назначаване, който е прекратил трудовото/служебното правоотношение; 3. Органът по назначаване действа ли при условията на обвързана компетентност при прекратяване на служебно или трудово правоотношение въз основа на противоконституционен закон; Когато закон противоречи на Конституцията, може ли органът по назначаването да откаже да го приложи въз основа на по-горестоящия нормативен акт; 4. Ответникът или ищецът носят доказателствената тежест да установят факта, че след уволнението ищецът е останал без работа и не е получавал трудово възнаграждение; 5. Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения; 6. Следва ли съдът да обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение. Ответникът по жалбата Г. Й. Р. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес с посочването от касатора на правния въпрос, като общо основание за допускането на въззивното решение до касационен контрол, се определят обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. Следва да се посочи, че в мотивите на ТР № 1/2022 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че правното основание на предявен срещу държавата иск за заплащане на обезщетение на вреди в резултат на приета законова разпоредба, която впоследствие е била обявена за противоконституционна, е непозволено увреждане – чл. 49 ЗЗД. Искът има за основание ангажиране на отговорност на държавата за вреди извън хипотезите, уредени в специални закони, което обуславя и допустимото негово разглеждане от общите съдилища. С оглед на гореизложеното съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Първият поставен въпрос е по съществото на спора и не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване. В допълнение, във връзка с него следва да се отбележи, че в горепосоченото ТР № 1/2022 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че разпоредбата на чл. 7 КРБ регламентира отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи, включително Народното събрание и длъжностни лица. Съгласно чл. 5, ал. 1 и чл. 62, ал. 1 КРБ Народното събрание е длъжно да приема закони, които не противоречат на Конституцията на Република България. Основно задължение на народните представители, което поемат под клетва на основание чл. 76, ал. 2 КРБ при конституирането на всяко новоизбрано Народно събрание, е да спазват Конституцията. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение на Народното събрание и представлява деликт, тъй като е противоправно действие. Отговор на втория поставен въпрос е даден с решение № 425 от 28.06.2024 г. по гр. д. № 1517/2023 г. на ВКС, IV г. о., с което е прието, че когато вредите са настъпили от незаконно прекратяване на служебното правоотношение, служителят може да претендира различни по вид вреди. При предявена претенция за обезщетение от работодателя за имуществените вреди, изразяващи се в пропуснат доход от възнаграждение за престиране на труд, съответно разликата между получавано преди уволнението и по-ниското по размер възнаграждение по нововъзникнало правоотношение, е ограничено времето, за което може да се търси обезщетение, през което служителят не е заемал държавна служба - за не повече от 6 месеца (чл. 104, ал. 1 ЗДСл). Ако уволненият служител е претърпял действително повече вреди, той може да ги търси срещу прекия извършител на деликта, като в този случай няма ограничение за вида на вредите, за които може да се претендира обезщетение. Приложим е общият принцип на чл. 51, ал. 1 ЗЗД за обезвреда на всички вреди, пряка последица от увреждащото действие, проведен и в правилото на чл. 4 ЗОДОВ. Не са налице пречки и законови забрани за предявяване на иск за заплащане на обезщетение за неполученото трудово възнаграждение за период, следващ определения в чл. 104, ал. 1 ЗДСл срещу деликвента (прекия извършител) за обезщетение на действително претърпените от ищеца вреди в пълен размер, надхвърлящ обема на отговорността на работодателя. Посочената материалноправна разпоредба е специална спрямо общите правила на деликтната отговорност и същата не изключва отговорността на деликвента за пълна обезвреда на действително претърпените от деянието (действие или бездействие) вреди. Третият въпрос е решен в съответствие с практиката на ВКС – решение № 72 от 21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о., и др., според която съответствието на приетите при действието на КРБ от 1991 г. закони е отговорност на Народното събрание. Ако приет при действието на КРБ от 1991 г. закон й противоречи, компетентен да установи и обяви това противоречие съгласно чл. 149, ал. 1, т. 2 КРБ е Конституционният съд. Съдът не може да откаже да приложи закона поради това, че той противоречи на Конституцията, което в още по-голяма степен важи и за органа по назначаването. Четвъртият въпрос в изложението е правно релевантен, но не е разрешен от въззивната инстанция в противоречие с практиката на ВКС. С ТР № 6/2013 г. на ОСГК на ВКС е прието, че доказателствената тежест относно факта за оставане без работа при предявен иск по чл. 225, ал. 1 КТ е за работника - ищец, а достатъчно доказателство е представянето на заверено копие от трудовата книжка, която е официален удостоверителен документ. Необходимост от представяне на доказателства, че работникът или служителят е останал без работа за целия претендиран период възниква тогава, когато работодателят оспори това обстоятелство - в отговора на исковата молба, или в по-късен момент (в този смисъл е решение № 15 от 07.02.2014 г. по гр. д. № 3838/2013 г. на ВКС, I. г. о.), каквато хипотеза в случая не е налице. По отношение на последните два поставени въпроса е налице задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи, нито е налице противоречие с посочената от касатора казуална практика на ВКС. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Събраните по делото доказателства са обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност и въз основа на установените от тях факти въззивният съд е приел, че е налице причинно-следствена връзка между твърдяната вреда и приемането на противоконституционен закон. Визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационното жалба. Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която няма основание да бъде променяна, изключва приложното поле на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация сторените от него разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 2800 лв. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да се превалутира, като се присъдят 1431,62 евро. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,