Определение № 292 от 24.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3993/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. Г. И., чрез адв. М. Б. Д., против решение № 429 от 16.03.2023 г., постановено по гр.д. № 2203/2022 г. по описа на Окръжен съд – Бургас. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост.Поддържа се, че съдът незаконосъобразно е отказал да разгледа възражението за нищожност на представения договор за продажба на наследство, като сочи, че не е подписвано пълномощно за продажба на наследство.

Постъпил е отговор на касационната жалба от Х. Г. К., чрез особения му представител адв. И. Т., в който се изразява становище за неоснователност на касационната жалба и за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Не е постъпил отговор на касационната жалба от останалите ответници по касация.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване.

С решение № 429 от 16.03.2023 г., постановено по гр.д. № 2203/2022 г. по описа на Окръжен съд – Бургас:

• е отменено решение № 261049/04.08.2021г. по гр.д.№ 4384/2009 г. на Районен съд -Бургас в частта, имаща характер на определение, с което производството по делото е прекратено по отношение на П. К. Г. и на В. Т. П.;

-са оставени без уважение жалбите на П. Г. И. и И. Н. А., подадени против горното решение в частта му, имаща характер на определение, с което производството по делбеното дело е прекратено по отношение на тях;

• е обезсилено решение №261049/04.08.2021 г. по гр.д.№ 4384/2009 г. по описа на РС- Бургас в останалата част, с която е извършена делбата на общите имоти по чл.353 от ГПК, присъдени са парични уравнения за дяловете и държавни такси за производството и делото е върнато на РС- Бургас- друг състав за продължаване на съдопроизводствените действия по извършването на делбата, при участието на всички наследници на З. И. У. (по мъж Г.), включително П. К. Г. и В. Т. П..

Против въззивното решение е постъпила касационна жалба от П. К. Г., В. Т. П. и П. Г. И., чрез адв. М. Б. Д.. С определение № 2605 от 29.05.2024г., постановено по настоящето дело, касационната жалба на П. К. Г. и В. Т. П. е оставена без разглеждане, предвид на което и по реда на чл. 288 ГПК се дължи произнасяне само по касационната жалба на П. Г. И..

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е посочил, че с решение № 1742/03.12.10г. по гр.д.№4384/2009г. по описа на БРС до делба са допуснати земеделски имоти, възстановени по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на З. И. У.(по мъж Г.), като един от съделителите е П. Г. И..

Прието е по делото, че в първото по делото открито съдебно заседание във втора фаза на делбата, проведено на 09.04.2012 година, е представен договор за продажба на наследство от 29.11.2010 година, с който А. К. У.-К., П. К. Г., Е. И. А., П. Г. И. и П. М. И., всички действащи чрез пълномощника си С. А. Г., са продали на А. С. И., А. С. Г., Т. И. Т., И. Т. Т., М. Т. Л., З. С. Г. и Й. С. А. притежаваните от тях идеални части от наследството на З. И. У.. В резултат на тази сделка, която не е била оспорена, дяловете от общото наследство на част от наследниците на К. И. Г. (син на З. Г.), в размер от общо 63/270 идеални части, са преминали в собственост на съделителите- наследници на С. И. Г.( също син на З. Г.).

Въззивният съд е посочил, че във въззивното производство е недопустимо, поради настъпила преклузия по смисъла на чл.266, ал. 1 от ГПК, да се разглеждат възражения за нищожност и/или унищожаемост на договора за продажба на наследство от 29.11.10г., които са могли да бъдат въведени, но не са, от страните по делото в рамките на първоинстанционното производство при представянето на документа за оспорваното разпореждане. След като документът не е бил оспорен в срока по чл.193 от ГПК, включително не е било направено възражение във връзка с валидността на упълномощаването на представителя на продавачите по сделката и всички въведени пред въззивния съд в тази насока възражения не следва да бъдат разглеждани.

Въззивният съд е изложил мотиви, че в рамките на служебните си правомощия за проверка, е длъжен да съобрази само нищожност на горепосочената сделка, произтичаща от самия документ, материализиращ договарянето. В случая договорът за продажба на наследство не страда от пороци във формата(писмена с нотариална заверка на подписите на договарящите), нито от съдържанието му се установява такава незаконосъобразност, която съдът да квалифицира като осъществяваща някоя от хипотезите за недействителност, визирани в чл.26 от ЗЗД. Конкретно заявената пред въззивния съд недействителност на сделката, поради накърняване на добрите нрави, произтичащо от твърде ниска продажна цена и нееквивалентност на същата на стойността на прехвърлените вещни права, не може да бъде установявана служебно, защото изисква събиране на допълнителни доказателства, т.е. не произтича директно от материализиращия правоотношението документ. Следователно договорът следва да се приеме за произвеждащ вещен ефект.

Прието е, че в резултат от продажбата на наследството П. И. е изгубила вещните си права, посочени в решението по допускането на делбата, поради което не следва да участва в извършването на делбата и производството по отношение на нея следва да бъде прекратено.

С оглед тези мотиви на въззивния съд не са налице предпоставките на чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставя въпросът дали следва съдът да се произнесе в настоящото производство за нищожност на договора за продажба на наследство и дали съдът е следвало да събере доказателства за липса на воля ,за нищожност поради липса на воля за продажба на имота, доколкото упълномощаването е било само са упълномощаване по делото, както и следвало ли е съдът да се произнесе относно нищожност на договора с оглед цената на сделката. Сочи се противоречие с определение №498/23.03.2023г. по гр.д 3893 /2020г. ВКС.

По поставения въпрос досежно задължението на съда служебно да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, е постановено Тълкувателно решение № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В мотивите на тълкувателното решение се посочва, че при нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката и в този случай съдът не може да се произнесе служебно по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани по делото. В други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в самия договор, напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да установи нищожността. В случая при произнасянето си досежно валидността на сделката, въззивният съд се е произнесъл в съответствие с тази практика, като е приел, че договорът за продажба на наследство не страда от пороци във формата, нито от съдържанието му се установява такава незаконосъобразност, която да се квалифицира като осъществяваща някоя от хипотезите за недействителност, визирани в чл.26 от ЗЗД, а заявената пред въззивния съд недействителност на сделката, поради накърняване на добрите нрави, произтичащо от твърде ниска продажна цена и нееквивалентност на същата на стойността на прехвърлените вещни права, не произтича директно от договора и не може да бъде установена служебно, защото изисква събиране на допълнителни доказателства. Следва да се има предвид също, че с договора за продажба на наследството се прехвърля имуществена съвкупност, която може да включва освен права и задължения, предвид на което и преценката относно еквивалентността на престациите може да бъде направена, ако са събрани доказателства относно всички права и задължения, включени в наследството, каквито данни по делото не се твърди от касатора да са били налице.

Поставя се и въпросът дали съдът е длъжен да констатира нищожност на сделката поради липса на воля за продажба на имота, доколкото е нямало упълномощаване за прехвърляне на имотите, а е било налице само упълномощаване по делото.

При твърдения за действия на пълномощника извън представителната му власт, е налице висяща недействителност по смисъла на чл.42, ал.2 ЗЗД, на която може да се позове само мнимо представляваният, в който смисъл е приетото в т.2 от Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 5/2014 г., ОСГТК и за нея съдът не следи служебно. В случая въззивният съд се е произнесъл в съответствие с това разрешение, посочвайки, че не следва да се произнася по въведените във въззивната жалба доводи за липса на представителна власт на пълномощника при сключването на договора за продажба на наследство.

Посоченото от касатора определение №498/23.03.2023г. по гр.д 3893/2020г. на ВКС, трето г.о., е постановено в производство по чл. 288 ГПК и не съставлява практика на ВКС, по смисъла на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, противоречивото произнасяне с която да може да обоснове допускане до касационно обжалване.

Въз основа на приложеното от касатора решение № 16 от 14.02.2011г., постановено по гр.д. № 236/2010г. на ВКС, първо г.о., също не може да се направи извод за наличие на основанието по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като в него няма произнасяне по поставените от касатора въпроси. В посоченото решение е даден отговор на правния въпрос дали е допустимо решение постановено по въззивна жалба, която е подписана от неуточнено лице и може ли назначеният по реда на чл. 50 ал. 2 ГПК /отм./ представител да потвърди процесуалните действия на лице с неустановена самоличност, подписало жалбата. По същество съдът се е произнесъл по иск за прогласяване, на основание чл. 26, ал 2 от ЗЗД, нищожността на сделка, като сключена при липса на съгласие на продавача, както и по иск за прогласяване нищожността на нотариално удостоверяване, извършено от помощник-нотариус, като извършено от лице без материална компетентност, т.е. касае се за хипотеза, напълно различна от настоящата.

ВКС намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение- съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл, а изводите, до които е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение