Определение № 25 от 13.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 272/2020 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на "УниКредит Лизинг" ЕАД, срещу решение №2253 от 16.10.2019г. по в.т.д. №2101/2019г. на Софийски апелативен съд, ТО, с което след отмяна на решение № 8 от 15.01.2019 г. по т.д. №34/18 г. на Софийски окръжен съд, Търговско отделение, 4 състав, е отхвърлен предявеният от "УниКредит Лизинг" ЕАД, срещу "Грийн трейд 2009" ЕООД, (в несъстоятелност), [населено място], иск с правно основание чл.694 от ТЗ за признаване за установено по отношение на длъжника, синдика и кредиторите в производството по несъстоятелност на "Грийн трейд 2009" ЕООД, че "УниКредит Лизинг" ЕАД има вземане в размер на 24 882,24 евро, с левова равностойност 48 665,43 лева, представляващо неустойка, дължима поради разваляне на сключения между страните договор за финансов лизинг на пътно превозно средство №121366/28.06.2016г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 14.09.2017г. до окончателното плащане, което вземане е изключено с определение №68 от 02.02.2018г. на съда по чл.692, ал. 4 от ТЗ, постановено по т.д.н.№118/2017г. по описа на СОС, от списъка на приетите от синдика вземания в производството по несъстоятелност на "Грийн трейд 2009" ЕООД. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и необосновано. Жалбоподателят счита за неправилен извода на въззивния съд, че уговорената между страните неустойка за разваляне на договора е нищожна, тъй като излиза извън пределите на присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Поддържа, че вредите за лизингодателя по договор за финансов лизинг при разваляне на договора поради неизпълнение от страна на лизингополучателя се изразяват в това, че не получава цената, която е платил за придобиване на актива, прави разходи за данъци и застраховки за своя сметка и пропуска да реализира продажба. Твърди,че уговорена да възстанови тази вреда, неустойката по чл.30 ал.1 буква "В" от договора за лизинг, осъществява своята обезпечителна функция в унисон с добрите нрави, а в противоречие с добрите нрави е освобождаването на длъжника от последиците на виновното му поведение. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, обуславящи изхода на спора: 1.При прогласяване нищожността на неустоечната клауза като противоречаща на морала и добрите нрави, следва ли съдът да обсъди, разгледа и посочи на страните коя точно морална норма счита, че се нарушава с договорената неустойка ? 2. Когато прокламира нищожността на неустоечна клауза, която ползва кредитора, следва ли съдът да съотнесе същата спрямо останалите клаузи по договора, когато ползват длъжника и да посочи как се разместват имуществените права по договора в случай,че клаузата бъде обявена за нищожна и в случай, че същата се зачете за действителна, в коя от двете хипотези се нарушава принципът на справедливостта или е налице неоснователно обогатяване? 3. Когато договорът за финансов лизинг изрично предвижда,че след прекратяването му, със сумите, получени от вторичната продажба на актива или че след погиване на актива, с полученото застрахователно обезщетение, ще се погасят задължения на лизингополучателя по договора, действителна ли е неустоечна клауза, уговорена като разлика между лизинговата цена и вече падежиралите лизингови вноски? 4. Имуществената застраховка има ли обезпечителен характер при договора за финансов лизинг и основателно ли е неуважаване на иска на кредитора срещу длъжника за изплащане на дължими суми по договора на основание, че същият има правна възможност да реализира права по застрахователния договор? 5. Нарушени ли са съдопроизводствените правила по смисъла на чл.236 ал.2 от ГПК, когато при постановяване на своя акт въззивният съд не е изложил собствени мотиви, а се е ограничил да цитира тълкувателни решения на ВКС, без да съобрази събрания доказателствен материал и установената по делото фактическа обстановка? Твърди, че изводите на съда по първия и третия въпрос са в противоречие с постановките на ТР №1/2009г. от 15.06.2010г. по тълк.д.№1/09г. на ОСТК на ВКС, по втори и четвърти въпрос се позовава на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №223/19.04.2016г. по т.д.№3633/2014г. на ВКС, ТК, I т.о, и съответно решение №24/21.06.2016г. по т.д.№1526/2014г. на ВКС, ТК, I т.о. Евентуално поддържа, че всички въпроси предоставят възможност и за нов прочит на съдебната практика на ВКС, с което са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответникът по касация "Грийн трейд 2009" ЕООД, (в несъстоятелност), [населено място], не изразява становище по касационната жалба. Синдикът на "Грийн трейд 2009" ЕООД, (в несъстоятелност), [населено място], Г. Я. К. не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за финансов лизинг на пътно превозно средство, по силата на който лизингодателят "УниКредит Лизинг" ЕАД, се задължил да придобие в собственост нов телескопичен манипулатор, марка: CATERPILLAR, модел: ТН 336С, рама: YC5A1785KMJR00150, двигател: 44800263, ДКН: В07389 и да предостави същия за ползване на лизингополучателя срещу възнаграждение. Приел е, че поради спиране на плащанията по договора за лизинг и постановяване на решение, с което кредитополучателят бил обявен в несъстоятелност, и на основание чл. 87, ал.2 от ЗЗД вр. чл. 32, ал. 1, б. „3“ и б. „М“ и ал.2 от договора за лизинг лизингодателят "УниКредит Лизинг" ЕАД е развалил договора с уведомително писмо с изх. №500170/12.09.2017г., връчено на синдика Г. К. на 13.09.2017 г. Заключил е, че видно от доказателствата по делото, договорената между страните неустойка по чл.30 ал.1 буква "В" от договора за финансов лизинг за разваляне на договора по вина на лизингополучателя следва да се приеме за нищожна, предвид факта, че същата излиза извън пределите на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Приел е, че изпълнението на задължението да се заплати договорения размер на лизинговата цена е обезпечено с друг способ, тъй като лизинговата вещ е застрахована, като при настъпването на застрахователното събитие ищецът би получил удовлетворение на претенцията си. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Поставенитe от касатора материалноправни въпроси по т.1 и т.2 от изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК са обусловили изводите на въззивната инстанция по конкретното дело, доколкото касаят критериите за преценка на валидността на договорна клауза за неустойка, но по отношение на тях не са налице сочените от касатора допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване. За да отхвърли претенцията за неустойка съдът е приел, че по отношение на конкретното задължение претендираната неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции, доколкото изпълнението на задължението да се заплати договорения размер на лизинговата цена е обезпечено с друг способ. Този му извод не е в противоречие със задължителните разяснения в т.3 ТР №1/2009г. от 15.06.2010г. по тълк.д.№1/09г. на ОСТК на ВКС, съгласно които добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: естеството на задълженията - парични или непарични и размерът им, които се обезпечават с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вида на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношението на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Въззивният съд се е позовал изрично на един от възприетите в задължителната практика на ВКС критерии /обезпечение на изпълнението с други правни способи/ при преценката за нищожност на претендираната неустойка и то към момента на сключване на договора. Правилността на тази преценка е част от решаващата дейност на съда по съществото на спора и не подлежи на проверка в стадия по допускане на касационен контрол. Не съставлява отклонение от практиката на ВКС и обстоятелството, че въззивният съд не е посочил изрично коя морална норма е нарушена с уговорената неустойка, доколкото се е позовал на задължителните разяснения т.3 ТР №1/09г. на ОСТК на ВКС, че преценката за нищожността на неустойка винаги се ръководи от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Не следва да бъде допускано касационно обжалване и по третия и четвъртия въпрос в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване. Същите представляват оплакване срещу правилността на преценката на съда за валидността на договорената между страните конкретна неустойка, обективирана в клаузата на чл.30 ал.1 буква В от договора за финансов лизинг. Тази преценка на съда за нищожност на уговорената неустойка за разваляне на договора е резултат от тълкуването на съдържанието на отделни клаузи от договора за финансов лизинг. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал въз основа на това тълкуване, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл.281 т.3 от ГПК и не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Следва да се отбележи, че по отношение на поставените въпроси не са налице и допълнителните основания за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. В аналогични хипотези на спорове за валидността на клаузи за неустойка за предсрочно прекратяване на договор за финансов лизинг поради неизпълнение на лизингополучателя, е формирана постоянна практика на ВКС, от която въззивният съд не се е отклонил. В решение №219/09.05.2016г. по т.д.№203/2015г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №50/30.07.2019г. по т.д.№1883/2018г. на ВКС, ТК, І т.о. и др., се приема, че уговорка в договор за финансов лизинг, че при предсрочно прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, последният има задължение да заплати лизинговите вноски за периода от прекратяването /развалянето/ до края на срока на договора, има характер на неустойка за вредите от развалянето, като неустоечната клауза е нищожна поради противоречието й с добрите нрави. Последният правен въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК е обусловен от оплакването на касатора, че въззивният съд не е изложил собствени мотиви в решението си, а се е ограничил само до цитиране на тълкувателни решения на ВКС. Въпросът не отразява коректно съдържанието на поставеното въззивно рещение и изложените в него съображения и констатации на съда. Съставът на САС е обсъдил събраните по делото доказателства и в частност съдържанието на процесния договор за финансов лизинг, доказателствата за разваляне на договора на предвидените в същия основания, както и наличието на предпоставките за допустимост на иска по чл.694 от ТЗ, като е извършил самостоятелна преценка на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право. Отразил е в мотивите си защо дължи служебна преценка на валидността на клаузата за неустойка, на която ищецът основава претенцията си, като е посочил кои са критериите, въз основа на които следва да извърши тази преценка. Макар да е формулирал общо, че с оглед събраните по делото доказателства неустойката излиза извън присъщите й функции, съдът е изтъкнал и конкретен критерий въз основа на който намира клаузата за нищожна, а именно - обезпечение на изпълнението с други правни способи - застраховка на лизинговата вещ. Следователно въпросът за задължението на съда да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителните разяснения в ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с постоянната практика на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК решение №331/19.05.2010г. по гр.д.№257/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №700/28.10.2010г. по гр.д.№91/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о, решение №27/02.02.2015г. по гр.д.№4265/2014г. на ВКС, IV г.о., решение №445/02.11.2011г. по гр.д.№1733/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №443/25.10.2011г. по гр.д.№166/2011г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и други. Наличието на практика на ВКС по поставения въпрос, с която въззивното решение е съобразено изключва и допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, тъй като касационният жалбоподател се позовава на аргументите за неправилност на атакувания акт, изложени в касационната жалба, без да излага доводи за наличието на особени съществени пороци, водещи до очевидна неправилност. На ответника по касация не се дължат разноски, доколкото не са направени такива. Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд