Определение № 60565 от 12.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 48/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на „ХИДРОСТРОЙ СОФИЯ“ЕООД, ЕИК[ЕИК] срещу решение №11748 от 03.08.2020 г. на Софийски апелативен съд, 13 с-в по в.т.д. №174/29 г., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение №1559 от 02.09.2019 г. по т.д. № 233/18 г. на СГС, 6-12 с-в, допълнено с определение от 05.11.2019 г. постановено по същото дело, в частта, с която е отхвърлен искът на касатора срещу „СТРОИТЕЛНО-ПРЕДПРИЕМАЧЕСКИ ХОЛДИНГ“ЕООД-София ЕИК[ЕИК], за разликата над присъдения размер от 100 000 лева до пълнопредявения -550 765,93 лева. В касационната жалба се навеждат оплаквания за материална незаконосъобразност и необоснованост при определяне на датата, на която процесното вземане е станало изискуемо с оглед уважаването на възражението за погасителна давност от страна на ответника, както и непризнаването на доводите на ищеца за прекъсване на давностния срок, с оглед признаване на вземането от страна на ответника в подадената общо от страните ИМ до АС при БТПП по арб.дело №21/2018 г. размера на обезщетението и необоснованост на въззивното решение в обжалваната част. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът-ищец сочи, че един от правните въпроси от значение за спора е решен в противоречие със цитираната практика на ВКС– основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 ГПК като по другите два не се сочи допълнително селективно основание по чл.280 ал.1 ГПК. Ответникът по касационната жалба „СТРОИТЕЛНО-ПРЕДПРИЕМАЧЕСКИ ХОЛДИНГ“ЕООД -София в писмен отговор на същата изразява становище за нейната неоснователност. Подадена е КЖ и от негова страна срещу същото решение, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, с която искът е уважен до размера на сумата от 100 000 лева. Развити са оплаквания за незаконосъобразност-неправилно приложени правилата за тълкуване на договорите по чл.20 ЗЗД и необоснованост относно приетото от съда настъпването на изискуемостта на претендираното вземане за стойността на вложените материали. Позовава се на сключената към основния спогодба от 21.11.2013 г. с твърдения, че процесното вземане за стойността на материалите настъпва след полагането им в обекта, т.е. след изпълнение на договорените с основния договор СМР. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът-ответник сочи, че правният въпрос от значение за спора е решен в противоречие със цитираната практика на ВКС– основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е се е позовал на следното: Страните по спора са сключили на 22.05.2007г. договор за учредяване на консорциум, който от своя страна сключил с Министерството на околната среда и водите(МОСВ) на 30.12.2008г. - Договор за външни дейности на Европейски съюз, финансирани от общия бюджет на ЕС за реализация на Проект „Закриване и рекултивация на осем стари сметища, Кърджали, България Мярка по програма ISPA 2003/BG/16/P/PE/019. Със споразумение от 09.12.2008г., към договора за създаване на консорциум, ответникът е възложил на ищеца изпълнението на СМР на стойност 2 784 809,35 евро без ДДС, като част от изпълнението на поръчката. в гражданското дружество/консорциум/ са уговорили насрещни задължения, за които важат правилата на договора за изработка. Ищецът е приел да достави необходимите материали и да изпълни уговорените СМР, а ответното дружество да ги заплати. В изпълнение на § 1 ал. 2 от допълнителното споразумение от 04.02.2013г., ищецът е доставил на обекта в [населено място] всички материали, фигуриращи като доставки, но които до момента не били доставени на обекта. За доставените материали страните са подписали приемо-предавателния протокол от 11.03.2013г. Доставени са дрениращ материал „Secodrain“ и геомембрана, които по количество и качество отговаряли на изискванията на техническите спецификации и предварителните условия за качество и срок на доставка. Общата стойност на доставените материали, подлежащи на заплащане от възложителя била в размер на левовата равностойност на 563 204,30 евро с ДДС. Заплащането следвало да стане с две равни погасителни вноски от по 281 602,15 евро с ДДС при установени в § 1, ал. 3, т. 1 и т. 2 условия: първо плащане в размер на половината от стойността на материалите в размер на 281 602,15 евро с ДДС, след изпълнение на половината от изолационния екран, закриващ старото сметище в Кърджали и второ плащане в размер на 281 602,15 евро с ДДС, след цялостното завършване на изолационния екран, закриващ старото сметище в Кърджали и всички останали, включени в количествено-стойностната сметка работи, в съответствие с актуализирания проект (заменен каменен дренаж с геокомпозит). Въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния, че прекратяването на договора по отношение на СМР нямало правно значение, защото ищецът е изпълнил половината изолационен екран и е доставил необходимите материали. Съдът е изложил съображения, че са налице предпоставките за извършване на второто плащане по § 1, ал. 3, т. 2 от допълнителното споразумение, защото ищецът е доказал изпълнението на задължението си за доставка, поради което ответникът дължал плащане на процесните материали. Видно от двустранно подписан от страните приемо-предавателен протокол за доставка на стока от 11.03.2013г., се установява, че ищецът е доставил на ответника - дрениращ материал („Secodrain“) – 184 рула х 266 кв.м. = 48 944 кв.м. и геомембрана – 81 рула х 600 кв.м. = 48 600 кв.м., които отговарят на изискванията на техническите спецификации и предварителните условия за качество и срок на доставка. Следователно ищецът е доказал при условията на пълно и главно доказване фактът, че е доставил на ответника всички материали, фигуриращи като доставки в протокол № 3.2./27.09.2012г. и протокол № 4/04.10.2012г./, съгласно уговореното в допълнително споразумение от 04.02.2013г. Видно от Акт обр. 10 от 19.12.2013г., подписан от възложителите, консултанта провеждащ строителния надзор, проектанта и изпълнителя, се установява, че целият изолационен екран е изпълнен. Според съда, този акт е официален свидетелстващ документ, съгласно чл. 179, ал. 1 ГПК и установява факта, че е настъпило и последното условие предвидено в допълнителното споразумение от 04.02.2013г. Следователно ищецът е доказал, че е настъпила изискуемостта на вземането за второто плащане в размер на 281 602,15 евро, което се дължи от ответника. Съгласно § 1, чл. 3, т. 2 от допълнителното споразумение от 04.02.2013г., се установява, че страните са уговорили условия, при които, ще настъпи изискуемостта на вземането на ищеца от ответника за остатъчните 50% от стойността на материалите в размер на 281 602,15 евро с ДДС - след цялостно завършване на изолационния екран закриващ старото сметище в Кърджали и всички останали СМР в съответствие с проекта. За разлика от уговорката в § 1, чл. 3, т. 1, където изрично е било предвидено, че изпълнителят следва точно да изпълни 50 % от изолационния екран, страните не са уговорили такова условие за изискуемостта на второто плащане. Според съда, тези уговорки са ясни и нямат нужда от тълкуване, както неоснователно счита ответникът. Не е възприет от въззивния състав довода на ответника, че уговорката в § 1, чл. 3, т. 2, от допълнителното споразумение от 04.02.2013г. била променена със спогодба от 21.11.2013г. и договорената цена включвала доставка и полагане на материала, което не било извършено от ищеца. Видно от сключена между страните спогодба с нотариална заверка на подписите от 21.11.2013г., се установява, че от чл. 1 до чл. 5 се уреждат задълженията по § 1, ал. 3, т. 1 от споразумение от 04.02.2013г., а в чл. 6 са предвидили да встъпят в преговори за сключване на споразумение по § 1, ал. 3, т. 2 и ал. 4 от споразумение от 04.02.2013г. За неоснователно е счетено и възражението за прихващане на ответника, поради неточно изпълнение във времево отношение от ищеца, което ангажирало отговорността на последния по раздел V, чл. 8 от споразумението от 25.05.2009г. и § 4 на допълнително споразумение от 04.02.2013г., за възстановяване на понесени от възложителя загуби в резултат на претенции на трета страна за начислена неустойка на ответника от основния възложител по договора за ОП в размер на 972 035,26 евро, вследствие виновната забава на ищеца. От представената по делото искова молба по арб. дело № 21/2018г. на АС при БТПП, се установява, че негов предмет са именно вземанията на ответника от това трето лице – възложител по Договор за външни дейности на Европейски съюз, финансирани от общия бюджет на ЕС за реализация на Проект „Закриване и рекултивация на осем стари сметища, Кърджали, България Мярка по програма ISPA 2003/BG/16/P/PE/019, сключен с Министерството на околната среда и водите(МОСВ) на 30.12.2008г. Според въззивния съд, само след приключването на производството пред АС при БТПП, евентуално би възникнало вземането на ответника срещу ищеца, но не и преди това. Допълнително са изложени в мотивите и доводи, че от заключението на вещото лице, изготвило съдебно-техническата експертиза, от което се установява, че неизпълнението на задължението на ищеца се дължи на неподходящите метеорологични условия за периода месец декември 2012г. – месец март 2013г. Това обстоятелство изключва отговорността на ищеца за забавено изпълнение на задължените му по договора. Като законосъобразен и правилен е счетен изводът на първоинстанционния съд, че пет годишната погасителна давност е започнала да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо на 19.12.2013г., съгласно настъпването на последното условие по § 1, ал. 3, т. 2 от допълнителното споразумение от 04.02.2013г., на основание чл. 114, ал. 1 ЗЗД. Давността е изтекла на 19.12.2018г., а изменението на иска посредством неговото увеличение, по реда на чл. 214, ал. ГПК е направено с молба от 31.01.2019г., което е след изтичане на погасителния давностен срок. Съдът се е позовал на задължителното за съдилищата разрешение, дадено с т. 1 от ТР № 3/22.04.2019г. по тълкувателно дело № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС, предявяването на иска за парично вземане като частичен и последвалото го увеличение, нямат за последица спирането или прекъсването на давността за непредявената част от вземането. Въззивният съд е счел за неоснователно твърдението на ищеца във въззивната жалба, че в исковата молба от 12.02.2018г., по арбитражно дело № 21/2018г. се съдържало признание на ответника за съществуване на процесното задължение в размер на 550 765,93 лева, което прекъсвало давността за остатъка от процесното вземане в размер на 450 765,93 лева и започвала да тече нова давност. Според съдебния състав, в искова молба пред АС се установява само признание на релевантния факт за неоснователност на процесуалното възражение за прихващане на ответника, че за периода месец март до месец април на 2013г., количествата валежи надвишавали средните за периода и именно непреодолима сила е препятствала точното изпълнение на задължението на консорциума, за което изпълнителят не носил вина и не дължал неустойка за забава в размер на 15 % за сумата 972 035,26 евро. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, жалбоподателят-ищец сочи като обуславящи изхода по спора три въпроса, които уточнено се свеждат до: 1. За начина на материализиране на признанието на вземане, като основание за прекъсване на давността, съгласно чл.116 б.“А“ ЗЗД, 2.и 3 обобщено – за начина, по който настъпва изискуемостта на вземане, т.е. от предприемане на съответното фактическо действие/доставката/ или от нейното документиране/съставяне на приемателен протокол/, отново във връзка с началния момент, от който започва да тече давностен срок за цената. Първият въпрос не е обуславяш изхода по спора, доколкото,видно от изложените мотиви на въззивното решение,възпроизведени по-горе, съдът не е отрекъл изявленията в съвместната за страните ИМ до АС, като начин на признание на вземане помежду им, а по съществото на нейното съдържание: “ за периода месец март до месец април на 2013г., количествата валежи надвишавали средните за периода и именно непреодолима сила е препятствала точното изпълнение на задължението на консорциума, за което изпълнителят не носил вина и не дължал неустойка за забава в размер на 15 %“ е преценил, че такова в нея не е налице. Останалите въпроси са изцяло по правилността на решението и в зависимост от конкретните факти. По тях не се сочи и допълнителен критерий по чл.280 ал.1, т.т.1-3 ГПК. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, жалбоподателят-ищец сочи като обуславящ изхода по спора въпрос, който уточнено се свежда до това, следва ли съдът да се произнесе по приетото за съвместно разглеждане възражение за прихващане, в случай че е налице висящо арбитражно производство, изходът по което е от значение за основателността на това възражение. Доколкото този въпрос се съотнася към приложението на чл.229 т.4 ГПК и следователно -до допустимостта на обжалваното решение изцяло, и предвид наличието на задължителна за съдилищата практика на ВКС: ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 1/2017 от 09.07.2019 год. на ОСГТК-т.1, то следва да се допусне касационно обжалване на основание чл.280 ал. 2 предл. 2 ГПК за проверка за евентуална недопустимост на обжалваното решение на САС, с оглед цитираното ТР. С оглед изложеното, съдът