Определение № 550 от 08.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2303/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото Л. П. П., подадена чрез процесуалния и пълномощник адв. С. Д. срещу решение № 199/21.02.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 2545/2021 г. на Варненския окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено частично първоинстанционното решение № 261406/22.04.2021 г. по гр. дело № 14072/2019 г. на Варненския районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателката срещу „Медицински център „З.-К.““ ЕООД искове, както следва: иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението и – прекратяването на трудов договор № 6/11.06.2019 г., извършено от работодателя със заповед № 7/21.07.2019 г.; иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ за възстановяване на предишната и работа – лекар при ответното дружество; иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата 29 021.88 лв., претендирана като обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение през периода 21.07.2019 г. - 20.01.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 02.09.2019 г. до окончателното и изплащане; иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 1 483.46 лв., претендирана като обезщетение за забава на плащането на горното обезщетение през периода 21.07.2019 г. - 20.01.2020 г.; иск с правно основание чл. 221 от КТ за заплащане на сумата 4 836.98 лв., претендирана като обезщетение за неспазено предизвестие, ведно със законната лихва върху тази сума от 02.09.2019 г. до окончателното и изплащане; иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 59.12 лв., претендирана като мораторна лихва (обезщетение) за забава на плащането на горното обезщетение през периода 21.07.2019 г. - 02.09.2019 г.; и иск с правно основание чл. 128, във вр. с чл. 245 от КТ за заплащане на сумата 1 087.28 лв., претендирана като разлика между дължимото и преведено трудово възнаграждение по трудов договор № 5/31.05.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 02.09.2019 г. до окончателното и изплащане.

Ответникът „Медицински център „З.-К.““ ЕООД в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, включително поради това, че жалбоподателката не сочи конкретен въпрос, който да е бил решен от съда в противоречие с установената съдебна практика. При условията на евентуалност ответникът излага и доводи за неоснователност на жалбата.

При извършената служебна проверка настоящият съдебен състав намира, че касационната жалба на ищцата П. е процесуално недопустима в частта ѝ срещу тази част на въззивното решение, с която са отхвърлени изцяло осъдителните `и искове по чл. 221 от КТ за сумата 4 836.98 лв. ведно със законната лихва върху нея, по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата 59.12 лв. и по чл. 128, във вр. с чл. 245 от КТ за сумата 1 087.28 лв. ведно със законната лихва върху нея. Цената на всеки един от тези обективно съединени искове за заплащане на обезщетения и възнаграждение по трудово правоотношение, определена съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, е до 5 000 лв. и въззивното решение в частта му, постановена по тях, не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК, като тези искове не попадат в изключението, визирано в същата разпоредба. Съгласно разпоредбата на чл. 296, т. 1 от ГПК, тази част от въззивното решение е влязла в сила на датата на постановяването и обявяването му. Поради това, подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената нейна процесуално недопустима част, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част.

В касационата жалба на ищцата П. се сочи, че въззивното решение се обжалва и в частта му относно разноските по делото. В тази ѝ част жалбата на ищцата няма характера на частна жалба относно разноските, каквато е изначално недопустима по действащия ГПК, а има характера на молба по чл. 248 от ГПК за изменение на въззивното решение в частта му относно разноските. Компетентен да се произнесе по тази молба по чл. 248 от ГПК (включително относно нейната процесуална допустимост) е въззивният съд, на който делото следва да бъде върнато за произнасяне по нея.

В останалата ѝ част касационната жалба на ищцата П. е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение, с която са отхвърлени исковете `и по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, попадащи в изключението, визирано в чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК, и изцяло обусловения от последния от тези искове, иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата 1 483.46 лв. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на тази част от въззивното решение, поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката-ищца П., подадено също чрез адв. С. Д., се сочи допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка се преповтарят синтезирано част от изложените и в касационната жалба оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от въззивно решение поради нарушение на материалния закон, както и съображения по съществото на правния спор, в подкрепа на което е посочена и цитирана практика на ВКС, но в изложението, както и в самата касационна жалба, не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Съгласно задължителните указания по приложението на чл. 280, ал. 1 от ГПК, дадени с т. 1 от тълкувателно решение (TP) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното въззивно решение. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към това тълкувателно решение, допускането на касационното обжалване се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1 от ГПК) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК. Оплакванията за неправилност на въззивното решение (каквито единствено е навела жалбоподателката в случая, включително цитирайки практика на ВКС) представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК – материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, по който се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение. Поради това, оплакванията на жалбоподателя (касационните основания) не могат да бъдат обсъждани по същество в селективната фаза по чл. 288 от ГПК на касационното производство, а биха подлежали на разглеждане от касационната съдебна инстанция по реда на чл. 290 от ГПК, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК. Липсата на формулиран от страна на касатора правен въпрос, поначало само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Наличието на тези допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК би могло да бъде установено, само ако касаторът е извел и формулирал един или няколко материалноправни или процесуалноправни въпроса, по които се произнесъл въззивният съд с обжалваното решение, за да прецени касационната съдебна инстанция, дали тези правни въпроси (един или повече) са разрешени от въззивната инстанция в противоречие с практиката (включително задължителната такава) на ВС и ВКС, и/или с актове на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. При липса, както в случая, на формулирани такива правни въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК в изложението на жалбоподателката, такава преценка в производството по чл. 288 от ГПК е невъзможно да бъде извършена.

ВКС може да допусне касационно обжалване и независимо от наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК, но единствено в хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК. В случая обаче не е налице такава хипотеза, при която касационната инстанция служебно да допусне до касационен контрол обжалваното въззивно решение (също т. 1 от TP № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), нито пък жалбоподателката навежда подобно основание.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК.

Предвид крайния изход на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 4 и чл. 81 от ГПК жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника, претендираните и направени от него разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му пред касационната инстанция, а именно – сумата 600 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение