Определение № 66 от 16.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 787/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. М. К. срещу решение №12 от 02.01.2019 г. по в.гр.д.№2798/2019 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №2612 от 11.04.2019 г. по гр.д.№689/2017 г. на СГС, с което са отхвърлени предявените от С. М. К. срещу Гаранционен фонд искове по чл.557, ал.1, т.1 от КЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата 35 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ПТП, настъпило на 11.01.2016 г. в [населено място], причинено от неустановен водач, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.01.2016 г. до окончателното плащане и на основание чл.78, ал.3 ГПК, С. М. К. е осъдена да заплати на Гаранционния фонд сумата 700 лв., разноски по делото. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, процесуалните правила и необоснованост, като в изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се посочва, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС и е от голямо значение за точното прилагане на чл.45 от ЗЗД, както и за развитие на правото. Поддържа се, че ВКС следва да установи дали е налице виновно поведение на водача и извършил ли е последният деликт, при положение, че е управлявал МПС с несъобразена скорост, без да се съобразява с уязвимите участници в движението, каквито са пешеходците, нарушавайки чл.20, ал.1 и ал.2, чл.5, ал.2, т.1 и чл.62 от ЗДвП. Ответникът по касация Гаранционен фонд заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като касаторът не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, евентуално навежда доводи за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че предпоставките за възникване на задължение на Гаранционния фонд за плащане на обезщетения по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите са: настъпване на ПТП; наличието на предпоставките на чл.45 ЗЗД /извършване на виновно противоправно деяние от страна на прекия причинител на вредите, управление на МПС в нарушение правилата на ЗДвП, причинно-следствената връзка между деянието и причинените на пострадалия вреди/; МПС, причинило ПТП обичайно да се намира на територията на РБ; да съществуват изрично предвидените в чл.557 КЗ пречки пострадалото лице да получи пряко от застрахователя дължимото обезщетение: вредите да са причинени от собственик или ползвател на МПС, който няма сключена задължителна застраховка ГО на автомобилистите или вредите да са причинени от неидентифицирано МПС или от неизвестен извършител, като процесуална предпоставка за предявяване на иска е отправено искане за обезщетение до ГФ и непроизнасяне на фонда в тримесечен срок, отказване на плащане на обезщетение или несъгласие на молителя с предложения от фонда размер на обезщетението. Посочил е, че страните не спорят, че на 11.01.2016 г. ищцата, като пешеходка е била ударена от неизвестен лек автомобил, вследствие на което е получила счупване в областта на коляното на левия крак, както и че на 12.10.2016 г. е сезирала ответника с искане за заплащане на обезщетение, като в случая спорът се концентрира върху това дали поведението на водача на неизвестния автомобил е било противоправно-нарушил ли е той правилата за движение по пътищата, като по този начин е причинил ПТП и удара с пешеходката. Анализирайки подробно приетите по делото писмени доказателства, показанията на разпитаните свидетели и заключенията на СТЕ, е достигнал до извод, че не се установява противоправно поведение на неизвестния водач, управлявал неидентифицирания автомобил, а единствената причина за настъпване на инцидента е поведението на пешеходката, която се е движила по пътното платно, не по установения в закона начин. Установил е с оглед заключенията на приетите по делото СТЕ, че водачът на неустановения автомобил е управлявал превозното средство със скорост 15 км/ч, т.е. движил се е със скорост, която е под максимално разрешената за движение в жилищна зона, като при тази скорост на движение, опасната зона за спиране на лекия автомобил е била 7,1 метра, а разстоянието, от което водачът е имал фактическата възможност да забележи пешеходките, е било около 5 метра, т.е. по-малко от опасната му зона за спиране, респективно водачът не е имал техническа възможност да спре преди мястото на удара с пешеходката и да предотврати настъпването на произшествието. С оглед показанията на разпитаните по делото свидетели очевидци, е изразил становище, че не се установява нарушение от страна на водача на неустановеното МПС на правилото на чл.20, ал.2 от ЗДвП. Счел е, че избраната скорост от 15 км/ч е достатъчно ниска и съобразена с обстоятелствата по чл.20, ал.2 от ЗДвП - с излизането на МПС от остър завой, с ограничената видимост от паркирали автомобил, с това, че се касае за движение по път в жилищна зона, където може да се предполага преминаване на пешеходци и не на последно място, с предвидимите препятствия на пътя /предвидимостта следва да се преценява спрямо правомерно и обичайно поведение, но не и спрямо неправомерно такова/, а водачът не е бил длъжен да предвиди, че пешеходците ще вървят по средата на пътното платно /възможността, предоставена от чл.62, т.1 ЗДвП не освобождава пешеходеца от задължението да се предвижва по тротоар или банкет, ако има такъв или ако няма или е невъзможно те да бъдат използвани, да се предвижва възможно най-близко до бордюра/. С оглед изложеното въззивният съд е намерил, че при липсата на доказателства за противоправност на поведението на водача, последният не носи отговорност за непозволеното увреждане, а ответникът – Гаранционен фонд не дължи застрахователно обезщетение за претърпените неимуществени вреди, съответно и лихви за забава. В случая в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не е формулиран материално или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд - съдържащите се в изложението твърдения за противоречие на съдебния акт с разпоредбата на чл.45 от ЗЗД и практиката по прилагането й не съставляват конкретен въпрос на материалното и/или процесуалното право, а се отнасят изцяло към правилността на решението, която обаче /извън въведеното в чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК основание очевидна неправилност, което не се твърди, а и не се установява по делото/ не е предмет на проверка в настоящия стадий по селекция на касационните жалби. В този смисъл и тъй като съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да е посочено общото основание за селектиране на касационните жалби - правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като ВКС не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства, настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на спора касаторът дължи на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение пред ВКС в размер на 100 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,