Определение № 1881 от 18.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4384/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. И. Б., подадена чрез процесуален представител адв. В. О. против решение № 999/18.07.2023г., постановено по в.гр.д. № 3002/2022г. по описа на Апелативен съд – София. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 2229/15.08.2022г. по гр.д. № 10269/2021г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ е отхвърлен предявеният от И. И. Б. с ЕГН [ЕГН] срещу ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД, ЕИК 12165177 иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата над 30 000 лева /платена от ответника в хода на делото на 08.01.2022г./ до пълния предявен размер от 80 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди – болки и страдания от травматични увреждания настъпили вследствие ПТП на 06.09.2020г., причинено поради виновно поведение на водач на лек автомобил „Ауди А6“, с рег. [рег.номер на МПС] – Ц. Н. В., застрахован по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, сключена с ответника – застраховател, ведно със законната лихва за забава, считано от 17.12.2020г. – датата на която застрахователят е следвало да заплати обезщетението до окончателното плащане на задължението. В частта, в която искът е отхвърлен до размера от 30 000 лева, ведно със законна лихва за периода 17.12.2020г. до 08.10.2021г. поради извършено в хода на делото плащане, решението на Софийски градски съд не е обжалвано пред въззивния съд, не е предмет и на касационно обжалване, поради което е влязло в сила. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, с оглед на което се отправя искане същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявената искова претенция да бъде уважена. Касационният жалбоподател поддържа, че неправилно в обжалвания акт въззивният съд не е отчел, че обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лева – платени след подаване на исковата молба е занижено по размер и не репарира в максимална степен понесените от касатора болки и страдания и не съответства на справедливия и точен паричен еквивалент на високия интензитет на търпените болки и страдания, на продължителния период на лечение, както и на предвидимите бъдещи усложнения и последици с траен характер. Поддържа също, че при отчитане на конкретните икономически условия от значение за формиране на справедливия размер на обезщетението съдът не е взел предвид лимитите на застрахователното покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, които към датата на пътното произшествие са в размер на 2 000 000 лева, както не е съобразил и икономическия растеж и инфлационните процеси в страната. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД, чрез процесуален представител юрисконсулт С. Х. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. В изложението е отправено искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в специалните хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, намира следното: За да постанови този резултат въззивният съд е приел за установени следните факти: при ПТП, виновно предизвикано на 06.09.2020г. в [населено място] от застрахован по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ при ответника водач на лек автомобил „Ауди“ с рег. [рег.номер на МПС], признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 343, ал. 1, б. “б“ от НК с влязла в сила на 21.07.2021г. присъда по НОХД № 6009/2021г. по описа на СРС, ищецът получил травматични увреждания на здравето, както следва: счупване на лявата ключица и разкъсно – контузна рана по гръбната повърхност на лявата длан с разкъсване на сухожилието на отвеждащия мускул на трети и четвърти пръсти, обусловили и двете трайно затруднение на движенията на левия горен крайник за повече от 30 дни; пукване на основата на проксималната фаланга на пети пръст на лява ръка и контузия на поясната област. На 10.09.2020г. претърпял две оперативни интервенции – открито наместване на счупването и фиксиране на фрагментите с плака и винтове и обработка на раната, зашиване на сухожилията и поставяне на гипсова имобилизация на лява ръка. В периода от 06.09.2020г. до 11.12.2020г. ищецът е бил в състояние на временна неработоспособност, а възстановителният период продължил около 3 месеца при интензивен характер на болките през първите два месеца. При преглед на ищеца от експерта по приетата СМЕ, извършен на 03.05.2022г. е установен белег в областта на лява ключица с дълговиден ход и дължина 12 см, а по гръбната страна на лява длан в долната част – белег от разкъсноконтузна рана с дъговидна форма и дължина 8 м. Не е налице функционален дефицит в увредените зони, а перспективата за в бъдеще е добра. Въз основа на установените факти, при определяне размера на справедливото обезщетение, въззивният съд съобразил, че ищецът – мъж на 50 годишна възраст към момента на настъпване на пътния инцидент, в причинна връзка с последното получил травматични увреждания – две средни телесни повреди, обусловили трайно затруднение на движенията на левия горен крайник за повече от 30 дни и една лека, обусловила временно разстройство на здравето, неопасно за живота, както и контузия на кръста причинила болка. Съобразил установеното със заключението на СМЕ, че по време на седемдневен болничен престой, на 10.09.2020г. ищецът е претърпял две оперативни намеси, като металната остиосинтеза на лявата ключица не е отстранена, а гипсовата имобилизация е свалена след един месец. В тримесечния възстановителен период въззивникът е търпял интензивни болки през първите два месеца, а понастоящем е налице пълно възстановяване на функциите на лявата ръка, без констатирано посиняване, оток и изтръпване на пръстите на лявата ръка, за появата на които в студено време въззивникът е съобщил при освидетелстването му за целите на СМЕ. Според експерта състояние с посочените симптоми е възможно да има при студено време като последица от получена при ПТП увреда на кръвоносните съдове и сухожилието, както и че няма категорично становище дали това състояние е пожизнено или временно. Състоянието може да се овладява с медикаменти, данни за чийто прием от въззивника няма по делото. Изтъкнал, че установените от показанията на свидетеля М. П. /зет на ищеца/, които обсъдил съобразно изискванията на чл. 172 от ГПК, емоционална нестабилност и тежко преживяване на травмите следва да се отнесат към първия месец от възстановителния период, в който пострадалият е бил под грижите на свидетеля и неговата съпруга в жилището на неговата майка в [населено място], а показанията за „постоянно“ подуване на ръката и изпитване на болки, особено при смяна на времето, приел, че не почиват на лични възприятия, след като според посоченото от самия свидетел след този един месец пострадалият се прибрал в дома си в [населено място], където живеел сам и двамата се виждали по празници. Въз основа на това обсъждане приел, че по делото не е установено наличието на невъзстановени увреди, още по – малко с пожизнен характер, а негативните емоционални преживявания не е доказано да надхвърлят обичайните. Ето защо приел, че обезщетение за неимуществени вреди в размер от 30 000 лева е съобразено с броя и вида на травматичните увреждания; с продължителността на възстановителния период; липсата на усложнения и функционален дефицит в увредените зони; търпенето на интензивни болки в продължение на два месеца; социално – икономическите условия в страната към момента на пътния инцидент – 06.09.2020г. Посочил, че вземането на въззивника от обезщетение за неимуществени вреди възникнало в този размер е погасено чрез плащане изцяло в хода на делото, като за разликата до пълния предявен размер от 80 000 лева искът се явява неоснователен, като недоказан по размер. В този смисъл постановил и крайния си акт. Касаторът И. И. Б. обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поставя в тази връзка следните въпроси: 1/ Задължен ли е съдът да обсъди всички доказателства от значение за определяне на обезщетение за неимуществени вреди от деликт по справедливост, като съобрази степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение и интензитета на търпените болки и страдания от пострадалия? 2/ Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ и конкретната икономическа обстановка и инфлационни процеси? По първия въпрос касаторът твърди наличие на противоречие между даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл. 52 от ЗЗД и залегналото в задължителната съдебна практика по т. II от ППВС № 4/1968г., а по втория – със съдебната практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, обективирана в Решение № 28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г., II ТО и Решение № 4/08.03.2021г. по т.д. № 2940/2019г., II ТО. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: По същество и двата поставени в изложението въпроси са относими към оплакването в касационната жалба за занижено определен размер на обезщетението за неимуществени вреди, нерепариращ в максимална степен понесените от касатора болки и страдания и несъответстващ на справедливия и точен паричен еквивалент на понесените болки и страдания. По същество се свеждат до приложението на принципа на справедливост и критериите по чл. 52 от ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Въпросът е включен в предмета на разгледания от въззивния съд спор и е обусловил волята на съда, обективирана в решението му, поради което отговоря на изискването за наличие на общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно задължителните указания, дадени в т. ІІ от ППВС № 4/1968г. понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, които в случай на травматично увреждане са: характерът на увреждането, видът и тежестта на физическите травми и свързаните с тях физически и морални болки и страдания, продължителността им, техния интензитет, вида и периода на лечебния и на възстановителния процес, възрастта на пострадалия, остатъчните поражения и прогнозата за по-нататъшното му състояние. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени и въз основа на комплексната им оценка да се заключи кой е справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Размерът на обезщетението следва също да е съобразен с обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на деликта, за които ориентир са и съответните нива на застрахователно покритие към момента на увреждането. Лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение, но могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за формиране на критерия за справедливост /Решение № 242 от 12.01.2017г. по т.д. № 3319/2015г. на ВКС, II ГО; Решение № 95 от 24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, I ТО; Решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, II ТО; Решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, II ТО и др./. В конкретния случай Апелативен съд – София е взел предвид всички релевантни за определяне на справедливото обезщетение обстоятелства – вида, броя и интензитета на причинените телесни увреждания, продължителността на оздравителния процес, който е приключил към датата на устните състезания пред въззивната инстанция и липсата на функционален дефицит в увредените зони, благоприятната бъдеща прогноза, възрастта и пола на ищеца към датата на ПТП, както и двете проведени оперативни интервенции, при седемдневен болничен престой. Въззивният съд е съобразил формираната по приложението на чл. 52 от ЗЗД задължителна съдебна практика, както и тази, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Отнесъл е определения размер на обезщетението за неимуществени вреди към сложилите се обществено – икономически условия в страната към датата на ПТП, включващи в себе си и отразяващи и настъпилите инфлационни процеси, и нормативно установените лимити по застраховката "Гражданска отговорност", като ги е оценил поотделно и в тяхната съвкупност. При това е преценил като обуславящ размера на обезщетението критерий моментното разбиране на обществото за справедливост. Именно обществено – икономическите условия стоят в основата на нормативно определените нива на застрахователно покритие, както сочи и касаторът. Последователно е разбирането на касационната инстанция, обективирано в редица решения, че нормативно определените лимити при застраховка "Гражданска отговорност на автомобилистите“ нямат изолирано, самостоятелно и водещо значение за прилагане на принципа за справедливост. От този мотив се е водил и въззивният съд при постановяване на решението си, съответно не е допуснал произнасяне в разрез с практиката на касационната инстанция. Следва да се посочи, че приложението на чл. 52 от ЗЗД е конкретно във всеки реален случай и зависи от действително установените релевантни факти, различни по всяко дело, както и от самостоятелната им преценка от страна на съдебния състав, който я извършва по свое вътрешно убеждение в изпълнение на регламентираното в чл. 12 от ГПК правило. Всички релевантни за определяне на справедливото обезщетение обстоятелства въззивният съд е разгледал през призмата на доказания по делото действителен размер на понесените от ищеца неимуществени вреди, отчитайки, че определянето на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост не е абстрактен процес, а е обусловен и от действително установените по делото конкретни факти и обстоятелства, съответстващи на понесените от ищеца вреди. Следователно, по отношение на поставените въпроси не е налице соченото от касатора допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. При изложените от въззивния съд мотиви въпросите макар и включени в предмета на делото по обуславящ решаващата воля на въззивния съд начин, не отговарят на изискването за наличие на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като произнасянето на въззивния съд по тях не е в отклонение от сочената практика на ВКС. В обобщение, съдебният състав приема, че липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение