Определение № 1655 от 08.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 1851/2025 г.

Производството е образувано е по касационна жалба на ответницата Ц. К. К. - Д. чрез процесуален представител адвокат Б. Л. срещу решение № 183 от 04.07.2025г. по в. гр. дело № 744/2024 г. на Окръжен съд - Перник, III въззивен състав, с което след отмяна на решение № 802 от 08.10.2024 г. по гр. дело № 710/2023 г. на Районен съд – Перник е признато за установено на основание чл. 422 във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК съществуването на вземане на „Юробанк България“ АД към Ц. К. К. – Д. в качеството й на поръчител по договор за банков кредит продукт „Бизнес револвираща линия - плюс“ № BL 13953/15.05.2008 г., изменен с анекс № 1 от 11.08.2009 г., анекс № 2 от 27.09.2010 г., анекс 3 от 23.12.2011 г., анекс 4 от 30.08.2012 г. и договор за поръчителство от 11.08.2009 г. в следните размери: 10 000 лв. - главница, 4 440,91 лв. - възнаградителна лихва за периода от 26.08.2015 г. до 02.06.2018 г., 559,09 лв. - наказателна лихва за периода от 26.08.2015 г. до 26.08.2018 г., 222,70 лв. - такси за периода от 27.04.2018 г. до 26.08.2018 г., заедно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението - 29.08.2018 г. до изплащането й, за които вземания е издадена заповед № 6020/01.11.2018 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. дело № 6063/2018 г. на Районен съд - Перник. С въззивното решение Ц. К. К. – Д. е осъдена да заплати на „Юробанк България“ АД 304,45 лв. - заплатена държавна такса, и 200 лв. - внесен депозит за вещо лице.

С определение № 208 от 22.01.2026 г. по т. дело № 1851/2025 г. на Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение е допуснато касационно обжалване на решение № 183 от 04.07.2025г. по в. гр. дело № 744/2024 г. на Окръжен съд - Перник, III въззивен състав на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния релевантен правен въпрос: Как се прилага новият чл. 760ж ТЗ спрямо заварения чл. 739, ал. 1 ТЗ - погасяват ли се непредявените в производството по несъстоятелност вземания в хипотезата на чл. 632, ал. 4 ТЗ или за погасяването на същите е необходимо да са налице предпоставките в чл. 760ж ТЗ, макар същите да не са били предявени?

Касаторът моли ВКС да отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз /СЕС/ по следните правни въпроси:

1. Допускат ли чл. 20 от Директива /ЕС/ 2017/1132, рамкиращ гаранцията за несъстоятелните предприемачи да имат достъп до поне едно производство, което може да доведе до пълно опрощаване на задълженията им, и чл. 23 от същата директива, определящ възможност за дерогации на това правило и приемане на разпоредби за отказ или ограничаване на достъпа до опрощаване на задължения, последните чл. 20 и чл. 23 тълкувани в светлината на принципа на равностойност, национално законодателство, което предвижда по-лека процедура по опрощаване на задълженията на търговско дружество, отколкото спрямо предприемач при еднакви обстоятелства?

2. Следва ли националните съдилища, като установят това, да тълкуват транспонираните разпоредби съответно и равностойно, прилагайки по-благоприятния национален режим и за предприемачите?

Разпоредбите на чл. 267, параграф 3 от Договора за функционирането на Европейския съюз /ДФЕС/ и чл. 629, ал. 3 ГПК задължават съда, чието решение не подлежи на обжалване, да отправи запитване за тълкуване на разпоредба от правото на Европейския съюз или за валидност на акт на органите на Европейския съюз, освен когато отговорът на въпроса произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на Съда на Европейския съюз или значението и смисълът на разпоредбата или акта са толкова ясни, че не будят никакво съмнение. Преюдициалното запитване може да бъде направено служебно от съда или по искане на страната, като в последния случай преценката дали да се отправи запитване е изцяло в прерогативите на съда. Целта на производството за преюдициални заключения е да се осигури точно и еднообразно тълкуване на правото на ЕС във всички държави – членки на ЕС и да се гарантира, че разпоредбите на законодателството на ЕС не се тълкуват само в светлината на националните правни системи и националните методи на тълкуване.

Изключенията от задължителния характер на преюдициалното запитване са формулирани от Съда на ЕС в неговата съдебна практика и в разпоредбата на чл. 629, ал. 3 ГПК. Националният съд, чието решение не подлежи на обжалване, не е длъжен да отправя преюдициално запитване за тълкуване на разпоредба от правото на ЕС в следните случаи: когато по друго дело вече е разглеждан идентичен въпрос /решение от 27.03.1963 г. по съединени дела 28/62, 29/62 и 30/62, EU:C:1963:6, Da Costa v Nederlandse Belastingadministratie, решение от 05.02.1963 г. по дело 26/62, EU:C:1963:1, Van Gend en Loos v. Nederlandse Administratie der Belastingen и други/; когато въпросът е ирелевантен, т. е. от него не зависи изходът на делото пред националния съд /решение от 16.09.1982 г. по дело 132/81, EU:C:1982:294, Vlaeminck, решение от 16.07.1992 г. по дело С-343/90, EU:C:1992:327, Lourenco Dias и други/; когато правилното прилагане на правото на ЕС е очевидно и не оставя съмнение относно начина, по който трябва да бъде решен въпросът /решение от 06.10.1982 г. по дело 283/81, EU:C:1982:335, CILFIT v. Italian Ministry of Health и други/; когато спорът пред националния съд не е свързан с приложение на правото на ЕС, когато се касае до вътрешнонационален казус /определение от 06.10.2005 г. по дело С-328/04, EU:C:2005:596, решение от 07.05.1997 г. по съединени дела С-321-324/94, EU:C:1997:229, Pistre, решение от 18.10.1990 г. по съединени дела С-297/88 и С-197/89, EU:C:1990:360, Dzodzi и други/.

Според постоянната практика на Съда на ЕС националният съд не е обвързан от исканията на страните по делото за отправяне на преюдициално запитване. В тази връзка съдът може да откаже да отправи такова запитване, дори и страната по делото изрично да е поискала това, или да замени или измени формулираните от страните въпроси. В този смисъл са решение от 16.11.1995 г. по дело С-152/1994, EU:C:1995:388, Van Buynder, решение от 16.01.1974 г. по дело 166/1973, EU:C:1974:3, Rheinmuhlen и други.

Настоящият съдебен състав счита, че не следва да се отправя преюдициално запитване по посочените от касатора въпроси по следните съображения:

С § 98 от Допълнителните разпоредби от Закона за изменение и допълнение на Търговския закон /обн. в ДВ, бр. 66 от 01.08.2023 г./ са въведени изискванията на Директива /ЕС/ 2019/1023 на Европейския парламент и на Съвета от 20.06.2019 г. за рамките за превантивно преструктуриране, за опрощаването на задължения и забраната за осъществяване на дейност, за мерките за повишаване ефективността на производства по преструктуриране, несъстоятелност и опрощаване на задължения и за изменение на Директива /ЕС/ 2017/1132 /ОВ, L 172/18 от 26.06.2019 г./. С глава 52 „б“ „Погасяване на задължения“ от част IV на ТЗ се транспонира дял III „Опрощаване на задължения и забрана за осъществяване на дейност, чл. 20 - чл. 24 от Директива /ЕС/ 2019/1023.

Съгласно съображение 75 от Директива /ЕС/ 2019/1023 опрощаването на задължения следва да бъде на разположение при производства, които включват план за погасяване, осребряване на активи или комбинация от двете. При прилагането на тези разпоредби държавите членки следва да могат свободно да избират между тези алтернативи. Ако националното право предвижда повече от едно производство, водещо до опрощаване на задължения, държавите членки следва да гарантират, че най-малко едно от тези производства предлага на несъстоятелните предприемачи възможност за пълно опрощаване на задълженията в рамките на срок, не по-дълъг от три години. Разпоредбата на чл. 20, параграф 1 от Директива /ЕС/ 2019/1023 предвижда, че държавите членки гарантират, че несъстоятелните предприемачи имат достъп до поне едно производство, което може да доведе до пълно опрощаване на задълженията в съответствие с посочената директива. В разпоредбата на чл. 21 от директивата са предвидени максималният срок, след който несъстоятелните предприемачи могат да получат пълно опрощаване на задълженията си, и началото, от който този срок започва да тече.

Посочените разпоредби са ясни и не оставят съмнение относно задължението на всяка държава членка да предвиди в националното си законодателство поне едно производство, водещо до опрощаване на задълженията на предприемачите, които упражняват търговска дейност, стопанска дейност, занаят или професия като независими, самостоятелно заети лица. Преценката дали в Търговския закон са предвидени различни производства, водещи до погасяване на задълженията на несъстоятелния предприемач и едноличен търговец, дали същите се отнасят до непредявените или предявените в производството по несъстоятелност вземания, както и дали в Търговския закон е предвидена по-тежка процедура за погасяване на непредявените в производството по несъстоятелност вземания срещу едноличен търговец в хипотезата на чл. 632, ал. 4 ТЗ, отколкото спрямо търговско дружество, следва да се извърши при решаване на спора по същество, за което не е необходимо отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.

Разпоредбата на чл. 23 от Директива /ЕС/ 2019/1023, предвиждаща дерогации от чл. 20 – чл. 22 от директивата и приемане на разпоредби за отказ или ограничаване на достъпа до опрощаване на задължения или отмяна на опрощаването, е неотносима към конкретния случай, поради което въпросът в съответната посочена от касатора част е ирелевантен.

Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не е необходимо да бъде отправено преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по формулираните от касатора правни въпроси.

Мотивиран от горното, Върховният касационен състав на Република България, Търговска колегия, съдебен състав на Второ отделение