Определение № 4010 от 23.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1583/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. И. В., [населено място], чрез адвокат В. П., и по касационна жалба на адвокат С. А. Н., [населено място], против въззивно решение № 1215 от 20.11.2025 г. по в.гр.д. № 1055/2025 г. на Окръжен съд - Варна, с което решение № 680 от 27.02.2025 г. по гр.д. № 316/2024 г. на Районен съд – Варна е частично отменено и вместо това са уважени предявените от С. А. Н. против В. И. В. искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 286 ЗЗД вр. чл. 36, ал. 2 ЗА за сумата 6500 лв., представляващи дължимо адвокатско възнаграждение по договор за правна защита от 25.10.2022 г. за процесуално представителство по в.т.д. 728/2022 г. на Апелативен съд - Варна, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.01.2024 г. до окончателно изплащане на вземането, както и сумата 162,30 лв. - обезщетение за забава за заплащане на главницата периода от 04.11.2023 г. до 10.01.2024 г. В останалата му част, с която са отхвърлени исковете за заплащане на адвокатско възнаграждение в същия размер от 6500 лв., но по договор за правна защита от 03.08.2021 г. за процесуално представителство и защита по т.д. 436/2021 г. на Окръжен съд-Варна, ведно със законната лихва върху главницата от 11.01.2024 г. до окончателно изплащане, както и 1765 лв. - обезщетение за забава за заплащане на главницата по този договор за периода от 3.08.2021 г. до 10.01.2024 г., и 793,70 лв. /разликата над присъдените 162,30 лв. до претендираните 956 лв./ - обезщетение за забава за заплащане на главницата по договор за правна защита от 25.10.2022 г. за процесуално представителство по в.т.д. 728/2022 г. на Апелативен съд - Варна за периода от 25.10.2022 г. до 03.11.2023 г., първоинстанционното решение е потвърдено.

Касационната жалба на В. И. В. е срещу осъдителната част на въззивното решение, а тази на С. А. Н. е срещу потвърдителната му част за отхвърлянето на част от исковете му.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК срещу касационната жалба на С. Н. е постъпил отговор от В. В., [населено място], чрез адвокат В. П., с който се оспорва основателността ѝ и е направено искане за присъждане на разноски.

Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което са процесуално допустими. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че са предявени искове чл. 286 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати в полза на ищеца-адвокат сумата от 6500 лв., представляваща дължимо адвокатско възнаграждение по договор за правна защита от 03.08.2021 г. за процесуално представителство и защита по т.д. 436/2021 г. на Окръжен съд - Варна, сумата от 1765 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 03.08.2021 до 10.01.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата от 11.01.2024 г. до окончателно изплащане на вземането; сумата от 6500 лв., представляваща дължимо адвокатско възнаграждение по договор за правна защита от 25.10.2022 г. за процесуално представителство по в.т.д. № 728/2022 г. на Апелативен съд - Варна, сумата от 956 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 25.10.2022 до 10.01.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата от 11.01.2024 г. до окончателно изплащане на вземането. Посочил е, че между страните не се спори, че процесните договори за правна защита от 03.08.2021 г. и от 25.10.2022 г., във връзка с които се претендира заплащането на адвокатски хонорар в настоящото производство, не са били прилагани по делата, във връзка с които е оказана правната помощ. Установено е, че на 22.07.2022 г. В. В. чрез адвокат Н. е представил по първоинстанционнното т.д. № 436/2021 г. на ОС – Варна списък на разноските и договор за правна защита и съдействие от 15.07.2022 г., сключен между тях, с предмет „процесуално представителство и защита на правата и законните интереси на В. И. В., по т.д. № 436/2021 г. на Окръжен съд Варна“, в който е уговорено, че правната помощ се оказва безплатно с оглед материалното затруднение на В. на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. На 21.03.2023 г. пред второинстанцинния съд – АС - Варна са представени два договора за безплатна правна защита и съдействие, сключени между страните. С единия - сключен на 20.10.2022 г., е уговорено процесуално представителство и защита на правата и законните интереси на В. И. В. във връзка с образувано дело по подадена от насрещната по делото страна въззивна жалба срещу решение № 368/05.09.2022 г. по т.д. № 436/2021 г. на ОС – Варна, като е посочено, че правната помощ и във въззивното производство се оказва безплатно с оглед материалното затруднение на В. на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Въззивният съд е приел, че от представените доказателства е установено, че във връзка с осъщественото от адвокат Н. в полза на ищеца В. процесуално представителство пред две инстанции - по т.д. № 426/2021 г. на ОС – Варна и в.т.д. № 728/2022 г. на Апелативен съд – Варна - са сключени по два поредни договора за правна защита и съдействие с еднакъв предмет, но различно основание - в първия случай е налице насрещна престация - адвокатско възнаграждение и договорът е възмезден, а във втория случай липсва насрещна престация и договорът е безвъзмезден – за оказана безплатна правна помощ на материално затруднено лице. Според съда правоотношенията между страните по повод уговаряне на параметрите на правната помощ са претърпели новации, при което с първата новация е погасено задължението за заплащане на адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 03.08.2021 г. за процесуално представителство и защита по т.д. 436/2021 г. на ОС - Варна в размер на 6500 лв. и е възникнало задължение за осъществяване на безплатна правна помощ по силата на договор за правна защита и съдействие от 15.07.2022 г. Предвид този извод, съдът е приел, че искът за заплащане на сумата от 6500 лв. по договор за правна защита от 03.08.2021 г. е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. По отношение на договореното между страните във връзка с осъществената пред втората инстанция правна помощ по в.т.д. № 728/2022 г. на АС – Варна е приел, че е налице обратната хипотеза - задължението за осъществяване на безплатна правна помощ по договора за правна защита и съдействие от 20.10.2022 г. е погасено с възникването на задължение за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 6500 лв. по договора за правна защита и съдействие от по-късната дата - 25.10.2022 г. Предвид този извод, съдът е приел, че искът за заплащане на адвокатско възнаграждение за процесуално представително по в.т.д. № 728/2022 г. на АС – Варна по договор от 25.10.2022 г. е основателен.

На следващо място съдът е разгледал и направените пред него възражения на страните. Приел е, че не са налице допуснати от първата инстанция процесуални нарушения. По отношение на отказа на първата инстанция да приеме за съвместно разглеждане предявените конститутивни искове за унищожаване поради измама на договорите за правна защита и съдействие от 15.07.2022 г. и от 20.10.2022 г., е посочено, че доколкото определението на съда е влязло в законна сила, то не подлежи на преразглеждане в рамките на въззивното производство, образувано за обжалването на първоинстанционното решение по съществото на спора. Същата аргументация е изложена и по отношение на предявените след първото по делото открито съдебно заседание, извън срока по чл. 212 ГПК, инцидентни установителни искове по чл. 26 ЗЗД за установяване нищожността на договорите за правна защита и съдействие от 15.07.2022 г. и от 20.10.2022 г. В допълнение, съдът е посочил, че не са наведени своевременно и надлежни възражения за нищожност на двата договора за безплатна правна помощ с посочване на конкретна хипотеза на нищожността, която се твърди.

На последно място е прието, че не е налице и частично признание на исковете, като според съда в исковата молба е направен опит да се твърди абсолютна симулация на сключените договори за платена правна помощ при липса на съгласие за плащане на цена по договорите, като също се иска цялостно отхвърляне на исковете.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на В. И. В. са поставени следните два въпроса:

1. „Новация ли е по смисъла на чл. 107 ЗЗД сключването на договор за платена правна защита и съдействие по гражданско дело по чл. 36, ал. 2 ЗА по същото гражданско дело, сключен няколко дни преди договора за платена правна защита?“. Въпросът е поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се сочи, че е разрешен в противоречие с приетото в решение № 138 от 22.08.2013 г. по т.д. № 27/2012 г. на ВКС, II т.о., и решение № 110 от 17.07.2015 г. по т.д. № 1568/2014 г. на ВКС, I т.о.

2. „Основателен ли е искът, предявен от адвокат в това му качество, с искане до съда да осъди клиента му да заплати възнаграждение за оказана правна помощ по конкретно гражданско дело, уговорено в договор по чл. 36, ал. 2 ЗА, в случай че по същото дело адвокатът е представил пред съда договор за безплатна правна помощ и съдът му е присъдил възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА?“. Въпросът е поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на С. А. Н. са поставени следните въпроси:

1. „Когато поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения, включително поради липса на доклад, непълен или неточен доклад, не са посочи или макар и посечени, не са допуснати доказателства за установяване на релевантни за спора обстоятелства в първа инстанция, допустимо ли е доказателствените искания да се направят във въззивното производство с въззивната жалба или отговора към нея?“.

2. „За задължението на въззивния съд да изгради собствени изводи по съществото на спора, като даде отговор в мотивите на акта си на всички доводи и възражения на страните, а не да извършва оценка на изводите на първоинстанционния съд.“.

3. „В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 12 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, осигуряващи постановяването на законосъобразно решение?“.

Въпросите са поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като е посочена и съдебна практика на ВКС, с която според касатора са в противоречие дадените от въззивният съд отговори по тях. Поддържа се още наличието на самостоятелните основания за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2 ГПК – нищожност, вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивно решение № 1215 от 20.11.2025 г. по в.гр.д. № 1055/2025 г. на Окръжен съд - Варна по касационната жалба на С. А. Н.. Съображенията за това са следните:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Съгласно приетото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС посоченият от касатора въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби, като обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Повдигнатите процесуални въпроси не са обусловили изхода на спора, а обжалваното решение не е вероятно нищожно или недопустимо. То не е и очевидно неправилно.

Налице са предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивно решение № 1215 от 20.11.2025 г. по в.гр.д. № 1055/2025 г. на Окръжен съд - Варна по касационната жалба на В. И. В. в частта, с която решение № 680 от 27.02.2025 г. по гр.д. № 316/2024 г. на Районен съд – Варна е частично отменено и вместо това са уважени предявените от С. А. Н. против В. И. В. искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 286 ЗЗД вр. чл. 36, ал. 2 ЗА за сумата 6500 лв., представляващи дължимо адвокатско възнаграждение по договор за правна защита от 25.10.2022 г. за процесуално представителство по в.т.д. 728/2022 г. на Апелативен съд - Варна, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.01.2024 г. до окончателно изплащане, както и сумата 162,30 лв. - обезщетение за забава за заплащане на главницата периода от 04.11.2023 г. до 10.01.2024 г., на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса, уточнен при условията на ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, дължи ли се адвокатско възнаграждение по конкретно гражданско дело, уговорено в договор по чл. 36, ал. 2 ЗА, в случай че по същото дело адвокатът е представил пред съда друг договор за безплатна правна помощ и съдът му е присъдил възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.

На касатора В. И. В. следва да се укаже в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 79.25 евро, като в противен случай касационните му жалба ще бъде върната.

Предвид изложените съображения, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд