Определение № 5192 от 13.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2454/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Н. Д., подадена от адв. Д. Е., против решение № 69 от 15.04.2025г., постановено по въззивно гр.дело № 361/2024г. на Варненския апелативен съд. С това решение е обезсилено решение № 1426/18.12.2024г. за допълване на решение № 450/25.04.2024г. и двете постановени по гр.д. № 2113/2023г. на Варненския окръжен съд за отхвърляне на предявения при условията на евентуалност иск по чл. 59 ЗЗД на Р. Н. Д. срещу К. О. К. за плащане на сумата 37 650 евро, с която ответницата се е обогатила за сметка на обедняването на ищеца, предоставяйки й следните парични средства: За 2018г. - сумата 11 950 евро, преведени: на 02.11.2018г. - 950 евро; на 20.11.2018г. - 6 500 евро; на 20.11.2018г. - 3 700 евро; на 27.11.2018г.- 300 евро; на 06.12.2018г. - 300 евро; на 17.12.2018г. - 200 евро. За 2019г. - сумата 12 820 евро, преведени: на 02.02.2019г. - 725 евро; на 10.02.2019г. - 200 евро; на 02.03.2019г. - 925 евро; на 06.03.2019г. - 350 евро; на 02.04.2019г. - 925 евро; на 03.05.2019г. - 925 евро; на 02.06.2019г. - 925 евро; на 06.06.2019г.- 150 евро; на 11.06.2019г. - 920 евро; на 02.07.2019г. - 1 000 евро; на 05.07.2019г. - 75 евро; на 03.08.2019г. - 1 110 евро; на 07.09.2019г. - 900 евро; на 04.10.2019г. - 1 000 евро; на 06.11.2019г. - 900 евро; на 05.12.2019г. - 900 евро. За 2020г. сумата 12 880 евро, преведени: на 04.02.2020г. - 750 евро; на 03.03.2020г. - 750 евро; на 04.04.2020г. - 550 евро; на 05.05.2020г. - 670 евро; на 07.05.2020г. - 100 евро; на 05.06.2020г. - 550 евро; на 02.07.2020г. - 550 евро; на 20.08.2020г.- 6 990 евро; на 02.09.2020г. - 570 евро; на 19.10.2020г. - 300 евро; на 02.10.2020г. - 550 евро; на 03.11.2020г. - 550 евро, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба (18.10.2023г.) до окончателното плащане и е потвърдено решението № 450/25.04.2024г. по гр.д. № 2113/2023г. на Варненския окръжен съд в останалата обжалвана пред апелативния съд част, с която е отхвърлен иска по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД на Р. Д. срещу К. К. за плащане на сумата 37 650 евро, предадена при начална липса на основание, чрез заверяване на банковата сметка на ответницата със сумите: за 2018г. - сумата 11 950 евро; за 2019г. - сумата 12 820 евро и за 2020г. - сумата 12 880 евро, ведно със законната лихва от 18.10.2023г. до окончателното плащане. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, поради допуснати съществени процесуални нарушения, необоснованост и нарушения на материалния закон. Счита, че съдът неправилно е приел, че евентуален иск по чл.59 ЗЗД не е предявяван, без да съобрази наведените в исковата молба твърдения и заявения в уточнителната молба петитум; не е отчел направеното от ответницата признание за получаване на парите и обещанието й да върне същите, както и не е взел предвид липсата на доказано основание за задържането им. Според касатора въззивният съд неправилно е приел, че отношенията между страните са били като „между съпрузи“, като е пренебрегнал установените по делото обстоятелства, че страните никога не са били в брачни отношения, не са живели в едно домакинство, в отношенията им липсва взаимност, комуникацията между тях е единствено по финансови въпроси, че ищецът се грижил за общото им дете, плащайки издръжка, а ответницата го заблуждавала, че когато се прибере в България ще заживеят като семейство. В изложението по чл. 284, ал.1, т.3 ГПК касаторът навежда доводи за наличие на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и поставя следните въпроси: 1. Дали при безспорно доказване на даването и получаването на суми и при насрещно възражение за изпълнение на нравствен дълг, следва ответникът да установи, че действително е налице хипотезата на нравствен дълг; 2. Следва ли в исковата молба да се наведат различни твърдения за иска по чл. 59 ЗЗД, предявен като евентуален, след като ищецът не е длъжен да посочи основанието на иска си, а и посоченото такова не обвързва съда, който има задължението сам да го определи въз основа на изложените в исковата молба твърдения; 3. Следва ли да се приеме, че е налице изпълнение на нравствен дълг, в случай, че страните не са били обвързани от ценностите на семейните начала, а финансовата помощ за общото им дете е давана разделно от претенциите, засягащи спора; 4. Защо следва да се приеме, че е налице изпълнение на нравствен дълг спрямо лице, което открито заявява, че не желае да живее съвместно с ищеца, че той трябва да стои в чужбина, за да допринася финансово за задълженията на ответницата към финансови институции и давайки обещание, поставяйки в заблуда, че това ще се случи някой ден; 5. Следва ли да се приеме, че е налице изпълнение на нравствен дълг, след като средствата са вложени единствено и само в придобиването на собственост на получателя на сумите; 6. Налице ли е изпълнение на нравствен дълг, след като даващия е поставен в заблуда, че в бъдеще ще съжителства съвместно с ответницата; 7. Налице ли е изпълнение на нравствен дълг, след като при поискване от страна на даващия да му бъде върнато всичко, което е дал, получаващият е обещал да върне получените суми. Според касатора решението на апелативния съд е и очевидно неправилно поради това, че съдът не е съобразил двата вида плащане-тези за издръжката на детето, които са с отделни платежни нареждания и не са предмет на съдебното производство и тези, които са за ответницата, като не е разграничил времево фактите и обстоятелствата, засягащи спора. Ответникът по касационната жалба К. О. К., чрез процесуалния си представител адв. Х., в писмен отговор излага становище за отсъствие на предпоставките за допускане на решението до касационен контрол и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, при предпоставките на чл. 280 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, за да се произнесе по предварителния въпрос относно допустимостта на касационното обжалване, намира следното: Въззивният съд е приел, че е сезиран с осъдителен иск, с който ищецът иска от ответницата връщане на сумата 37 650 евро, която й дал чрез преводи по банковата й сметка в периода от м.ноември 2018г. до м.ноември 2020г., ведно със законната лихва, считано от 18.10.2023г. до окончателното плащане. Съставът на апелативния съд е приел че правната квалификация на претенцията е по чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД, след като е взел предвид изложените от ищеца в исковата молба фактически твърдения за дългогодишна близка, интимна връзка с ответницата, за общо дете и планове за съвместно живеене, за отглеждане на детето от майката в България и местоработата му в чужбина с цел осигуряване на средства за живот, както и за съзнателно и доброволно превеждане на ответницата на парични средства, воден от разбирането, че след завръщането си ще живее със семейството си в България, т.е. при очаквано, но неосъществено основание да живее с ответницата и детето и формулираното искане за връщане на дадените средства, поради прекратяване на взаимоотношенията им, което е и единствената причина, която го мотивира да заяви претенцията си даденото да не остане, а да бъде върнато. Според въззивния съд в исковата молба няма различни от посочените твърдения и няма такива, които да могат да бъдат подведени под хипотезата на чл.59 ЗЗД, който иск освен това е субсидиарен и може да намери приложение (би бил допустим) единствено ако ищецът не разполага с друг иск за защита. Предвид това съдът е приел, че иск по чл. 59 ЗЗД няма предявен по делото, защото няма изложени съответни му твърдения, различни от тези по иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, а изложеното в уточняващата молба, че в евентуалност е предявен и иск по чл. 59 ЗЗД не води до друг извод, тъй като липсва заявена такава претенция, а е налице само посочване (в евентуалност) на различна правна квалификация на вече заявената претенция. В този смисъл, съставът на АС-Варна не е споделил съображенията на другия състав на АС в определение № 512/20.08.2024г. по ч.гр.д. № 362/2024г. на АС-Варна, които окръжният съд е бил длъжен да съобрази, след отмяна на определението му (№ 2560/25.06.2024г.) за оставяне без разглеждане на молбата по чл. 250 ГПК за допълване на постановеното по делото решение № 450/25.04.2024г. с произнасяне по евентуален иск по чл. 59 ЗЗД. С тези съображения, съдът е обезсилил, като недопустимо, решението № 1426/18.12.2024г., с което е допълнено решение № 450/25.04.2024г. и е отхвърлен евентуален иск по чл. 59 ЗЗД на Р. Н. Д. за осъждане на К. О. К. да му плати сумата 37 650 евро. За да се произнесе по иска с правно основание чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното: страните са били в близка емоционална и интимна връзка в продължение на повече от двадесет години (от около 2000г. до 2021г.); имат общо дете-В., родено през 2009г.; през 2008г. ищецът започнал работа в чужбина; ответницата останала в България заедно с детето; поддържали връзката си от разстояние, чували се и общували непрекъснато и се събирали, когато им било възможно - ответницата му гостувала в Испания, заедно ходили на почивка в Гърция и поне веднъж годишно ищецът се връщал и оставал в България при ответницата, в дома на баща й (показанията на свидетелите З. К. - майка на ответницата и Д. Х. - приятел на страните). Съдът е приел за установено, че страните са имали съзнанието и намерението да имат семейство и близките им ги възприемали като семейство; през 2011г. - 2012г. двойката споделяла плановете си за второ дете (св. Х.); жената работела и отглеждала детето в България, а мъжът-работел в Испания, изпращал пари, които не постъпвали равномерно; ищецът пращал пари за издръжка на детето, за подпомагане на ответницата в разходите при отглеждането му, вкл. за покупка на автомобил, за покриване на разходи по личните й заеми и кредит за покупка на жилище, за обзавеждане на жилището; ищецът пращал пари за жената и за дъщеря им-В., за да може да живеят добре и да не се лишават от нищо; пращал пари за подаръци, за ремонти на апартамента; ищецът имал чувства, държал на семейството си, разчитал, че като се върне от чужбина ще живеят всички заедно (показанията на св. Х.). От ангажираните писмени доказателства съдът приел за установено пращането от ищеца и получаването от ответницата на сумите в периода от м.ноември 2018г. до м.ноември 2020г. в общ размер 37 650 евро (конкретно посочените по дати на преводи и по размер суми в исковата молба). Ответницата не оспорва получаването. Счел е за установено и, че отделно от тези суми, в посочения период ищецът е изпращал пари конкретно за издръжка на детето. Разривът между страните настъпил около 2021г. и те окончателно се разделили. Според въззивния съд твърденията на ищеца в исковата молба, че сумите е давал доброволно и съзнателно, по негова преценка като грижа към майката на детето му и за подпомагане финансово на същата в отглеждането на детето и в ежедневието й заради изградената дългогодишна връзка и очакването да живеят заедно като семейство при завръщането му и че единствената причина да претендира връщането на средствата е разривът в отношенията им и прекратяване на връзката с ответницата, се подкрепят и от показанията на двамата свидетели. От правна страна съдът е приел, че мотивите за даването на парите, които са чисто човешки, продиктувани от взаимни отношения от лично естество, води до извод, че превеждането на средствата в случая не е с типична правна цел и е налице хипотезата на чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД – дадено при начална липса на основание, поради което се е произнесъл и по възражението на ответницата по чл. 55, ал.2 ЗЗД, че даването е сторено съзнателно и в изпълнение на морален дълг. Съдът е счел същото за основателно, като е изложил съображения, че макар и да не са живели в едно домакинство, съвместно (тъй като мъжът е работил в друга държава), отношенията между страните са били близки, интимни, дългогодишни и изградени като фактически сложили се съпружески отношения, с присъщите на семейството (в юридическия смисъл) отношения между мъжа и жената, на грижа и подкрепа, взаимно уважение и взаимопомощ, взаимна отговорност за благополучието на семейството, грижа за детето, материална и морална подкрепа. В случая, израз на такова отношение е и превеждането на средства за подпомагане издръжката на домакинството (жената и детето) - включително финансова помощ на жената при покупка на автомобил, за ремонт и обзавеждане, за покриване на разходи по заеми и кредит и т.н. в продължителния период на отсъствието на мъжа от семейството, като то е извършено съзнателно от ищеца. Налице е изпълнение на нравствен дълг от ищеца. Посочил е, че в случая престацията е извършена съзнателно от ищеца и в съгласие с изискванията на морала, поради което и не е лишена от основание. А след като извършилият престацията е съзнавал при изпълнението моралното си задължение към семейството си, то даденото не следва да се присъжда обратно. С тези мотиви съдът е отхвърлил предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Решението на Варненския апелативен съд не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието на мотивите не се установява съдът да е приложил закона в неговия обратен смисъл, да е приложил отменена, неотносима или да се е позовал на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. Решението е израз на правораздавателната компетентност на съда при решаване на конкретния правен спор и съдържа неговата преценка за установените релевантни факти и приложението на закона към тях. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по поставените от касатора въпроси. Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК предвижда като общо основание за допускане на касационния контрол произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретното дело. Съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, това основание е налице, когато въпросът е обусловил правните изводи по предмета на спора, от значение е за изхода на конкретното дело и за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Формулираните от касатора въпроси 1, 3, 4, 5, 6 и 7 не удовлетворяват общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и цитираното ТР № 1/2009г. на ОСГТК -в едната си част са фактически, а в друга - не са били предмет на обсъждане от въззивната инстанция. Съдът е приел, след съвкупен анализ на ангажираните писмени и гласни доказателства, че дадените от ищеца и получени от ответницата парични средства са за грижи за семейството, за подпомагане издръжката му и за осигуряване на неговото благополучие, включително за финансова подкрепа за жената. Въззивната инстанция е обсъждала естеството на отношенията между спорещите страни и ги е съпоставила с тези между съпрузите, в контекста на спорните факти по делото и това е направено в пълно съответствие с установената практика на ВКС. Според тази практика в съвременното българско общество фактически сложилите се съпружески отношения не са рядкост; не трябва да се игнорира обстоятелството, че бракът е регулирано от правото фактическо съжителство между мъж и жена, в този смисъл последното предхожда брака и е било регулирано от обичайното или църковното право далеч преди държавата да поеме тази функция. При тази регулация държавата прибавя държавната санкция към вече фактически наложили се отношения в обществото. Затова няма основание по естеството си отношенията между фактическите съжители да се третират различно в сравнение с отношенията между сключилите брак - и двете групи отношения изискват грижа и подкрепа, взаимно уважение и взаимопомощ, включително към възрастните и децата, общи грижи за домакинството според възможностите, взаимна отговорност за благополучието на общността, материална и морална подкрепа. Както всеки от съпрузите, така и всеки от съжителите съобразно възможностите си, имуществото и доходите си трябва да осигурява нормални условия за живот на общото домакинство, като участието може да не е единствено и само чрез влагане на парични средства. В този смисъл решение по гр.д. № 3821/2023г. на ІV ГО на ВКС. По отношение на въпрос 1 следва да се допълни, че според цитираното и от въззивния съд ППВС № 1/28.05.1979г. съзнателното изпълнение на нравствения дълг дава основание едно лице да получи нещо от друго, т. е. нито даването, нито получаването са без основание. В патримониума на даващия не възниква вземане по чл. 55, ал. 1 пр. 1 ЗЗД. Той не може да иска връщане на даденото поради начална липса на основание. В тази връзка, осигуряващият благополучието на общото домакинство фактически съжител изпълнява свое нравствено задължение и даденото с тази цел не е без основание. Всичко това е съобразено от въззивния съд, поради което по поставените въпроси не следва да се допуска касационно обжалване. Касационно обжалване не може да се допусне и по въпрос 2. Правното основание (правната квалификация) на иска се определя от съда въз основа на обстоятелствата, на които се позовава ищеца в исковата молба, за да извлече претендираното право, което свързва със заявения петитум на иска. В случая въззивният съд се е произнесъл по редовна искова молба, в която са изложени всички релевантни за ищеца обстоятелства по спора при наведени твърдения за дадено при начална липса на основание. Въз основа на тези обстоятелства, решаващият съд е извел правната квалификация на предявения иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, действайки изцяло в съответствие с принципа за диспозитивно начало в гражданския процес. Негово проявление е правомощието на съда да определя правната квалификация на спорното право, съобразно с въведените от ищеца обстоятелства и твърдения в исковата молба. По изложените съображения решението на Варненския апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на делото, касаторът следва да бъде осъден да плати на ответницата К. К. сторените в производството пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение в размер 2 000 лева, с оглед представения договор за правна защита и съдействие от 05.06.2025г. с удостоверяване, че договореното между К. и процесуалния й представител адв.Х. адвокатско възнаграждение е платено в брой. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО