Определение № 50201 от 26.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3911/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Л. К. Б., чрез адв. Б. К., срещу въззивно решение №VІ-184/09.07.2021г. постановено от Бургаски окръжен съд по в.г.д.№ 665/2021г. в частта, с която след отмяна на решението на Районен съд – Бургас по г.д.№5552/2020г. е постановено друго, с което е отхвърлен предявения от Л. К. Б. иск за приемане за установено по отношение на Р. Х. Т., че Б. не му дължи сумата от 11 441,86лв., за която е издаден изпълнителен лист по г.д.№1088/2005г. на Апелативен съд – Бургас. Насрещната страна Р. Х. Т. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат А. Т., изразява становище за недопустимост на постановеното въззивно решение, доколкото със същото бил разгледан недопустим иск. Твърди, че ищцата няма правен интерес от предявения иск с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК, при твърдения за прекратяване на принудителното изпълнение по реда на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. Твърди още, че искът е недопустим и поради факта, че ищцата разполага с друг процесуален ред за защита срещу твърдените незаконосъобразни действия на съдебния изпълнител. Сочи още, че с въззивното решение съдът не се е произнесъл по въведените възражения за недопустимост на решението на първостепенния съд като постановено по непредявен иск. В условие на евентуалност оспорва жалбата като неоснователна. Излага, че въззивният съд е следвало да приложи най-новата съдебна практика, обективирана в решение по г.д.№2917/2018г. на ВКС, ІV г.о., в която е прието, че отмяната на ППВС 3/18.11.1980г. има действие занапред, поради което и давността по конкретното дело е започнала да тече от 26.05.2015г. и не е изтекла към датата на предявяване на иска. Претендира и присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Въззивният Бургаски окръжен съд, след отмяна на решението на първостепенния Районен съд – Бургас, е постановил друго, с което е отхвърлил предявения от Л. К. Б. иск за приемане за установено по отношение на Р. Х. Т., че Б. не му дължи сумата от 11 441,86лв., за която е издаден изпълнителен лист по г.д.№1088/2005г. на Апелативен съд – Бургас. Решението на Бургаски окръжен съд в останалата му част е влязло в законна сила. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени обстоятелствата, че на 15.07.2005г. Апелативен съд – Бургас издал изпълнителен лист в полза на Р. Т. срещу Л. Б. за сумата от 11 441,86лв. по г.д.№108/2005г. Въз основа на същия било образувано изпълнително дело № 20107030400241 по описа на ЧСИ Г. П. с рег.№703 в КЧСИ. Съдът констатирал, че страни в изпълнителното производство били Р. Т. – взискател и Л. Б., Г. Б. и СД „Б. – Б. и сие“ – солидарни длъжници. Въззивният съд установил, че по изпълнителното дело били извършени изпълнителни действия, както следва: на 29.09.2010г. взискателят направил искане за извършване на за опис и запор на МПС, собственост на длъжниците по делото; на 02.11.2010г. бил наложен запор върху пенсията на Б.; на 09.11.2010г. изпълнителното дело било спряно като обезпечение на предявения от Б. срещу взискателя Р. Т. иск; на 11.04.2014г. обезпечението било отменено; на 15.07.2014г. изпълнителното дело било възобновено и взискателят поискал налагане на запор и възбрана върху имуществото на длъжниците; на 18.07.2014г. бил наложен запор върху парична гаранция от 1000лв. внесена от длъжниците по г.д.№8879/2010г. на Районен съд – Бургас; на 12.08.2014г. бил наложен запор на пенсията на Б.; на 30.09.2015г. бил наложен запор на трудовото възнаграждение на длъжника Г. Б. от „Билдинг сити“ ЕООД; на 10.09.2016г. взискателят направил искане за налагане на запор върху трудовото възнаграждение и пенсиите на длъжниците Б. и опис на жилището им, като запорът бил наложен на същата дата; на 29.03.2018г. бил наложен запор върху пенсията на Б.; на 17.08.2020г. бил наложен запор върху банковите сметки на длъжника. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът приел, че предявеният иск е с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК и е допустим. Приел, че позоваването на настъпилата в изпълнителното производство перемпция е направено в хода исковото производство, тъй като постановление за прекратяване на изпълнителното дело не е било съставено. Съдът намерил за неоснователно и възражението за произнасянето на първостепенния съд свръх петитум, тъй като макар да е докладвал предявения иск като такъв за недължимост на процесните суми, а постановения диспозитив да е за приемане за установено несъществуване на правото на принудително изпълнение, съдът е очертал правилно и ясно предмета на делото, дал е правилна квалификация на иска и се е произнесъл по същата. По същество съдът посочил, че съгласно разпоредбата на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, когато взискателят не поиска извършване на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява по силата на закона, с изключение на делата за издръжка. Посочил, че с прекратяване на производството се обезсилват по право всички изпълнителни действия, с изключение на тези, които пораждат изпълнителни способи, т.е. тези, от които трети лица са придобили права, в какъвто смисъл са и мотивите на т.10 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Изложил, че в конкретния случай в периода от 13.08.2014г. до 13.08.2016г. не били извършвани изпълнителни действия по отношение на ищцата Б., но налагането на запор на трудовото възнаграждение на солидарния длъжник Г. Б., на 30.09.2015г., изключило течението на срока по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК и по отношение на ищцата. Приел, че искането за извършване на изпълнителни действия по отношение на единия длъжник предотвратява настъпването на неблагоприятните последици от перемпцията – обезсилване по право на всички изпълнителни действия. Въз основа на това посочил, че след като не са настъпили последиците на прекратяване на изпълнителното производство по право, не е изтекла и давността за погасяване на вземанията, на която се позовава ищцата. По тези съображения намерил предявения иск за неоснователен. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване по следния правен въпрос: Предприемането на изпълнително действие по отношение на един от солидарните длъжници по изпълнителното дело води ли до прекъсване на срока по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК и по отношение на останалите длъжници. Претендира допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, поради противопречие на въззивното решение с практиката на ВКС в решение № 83/11.04.2018г. по г.д.№1667/2017г. на ВКС, ІV г.о. и решение №48/14.07.2016г. по т.д.№404/2015г. на ВКС, ІІ т.о. Понастоящем е образувано тълкувателно дело № 2/2023 г. на ОСГТК по три правни въпроса, свързани с изпълнителното производство, първият от които е: „В случай на множество солидарни длъжници в изпълнителното производство, може ли перемпция да настъпи само по отношение на тези от тях, срещу които не са предприемани изпълнителни действия в продължение на две години, и независимо от това, че в същия период изпълнителни действия са предприемани срещу останалите длъжници, или за настъпване на перемпцията трябва да е налице бездействие на взискателя по отношение на всеки от солидарните длъжници в производството?“. Отговорът на този въпрос е от значение за изхода на конкретния спор и настоящият състав намира, че производството по делото следва да бъде спряно на основание чл.229, ал.1, т.7 във вр. чл.292 ГПК до постановяване на Тълкувателно решение по тълк. д. № 2/2023 г. по описа на ОСГТК на ВКС. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение