Определение № 687 от 17.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 889/2019 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. С. Л. срещу решение №.6603/24.10.18 по г.д.№.3267/17 на СГС, ІVДс., с което е потвърдено реш.№.177511/21.07.17 по г.д.№.44837/15 на СРС, 35с., за отхвърляне на предявените от касатора искове с правно основание чл.441 ГПК вр. с чл.74 ЗЧСИ и чл.45 ЗЗД, ведно със съответно произнасяне по разноските. Ответните страни Г. Н. Ц. и П. Н. Д. оспорват жалбата, в това число с твърдения за липса на надлежно формулиран правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С атакуваното решение въззивният съд е приел, че правната квалификация на предявените искове – по чл.441 ГПК вр. с чл.74 ЗЧСИ /срещу ЧСИ Г.Ц./ и по чл.45 ЗЗД /срещу П. Д./, е определена правилно от първата инстанция – която е отчела многократните уточнения на исковата молба и не е обвързана от дадената от ищеца квалификация. Отразил е и, че изводът за липса на фактическия състав на деликта е също законосъобразен. Посочил е, че установяването на всички негови елементи с изключение на вината /т.е. на деяние, противоправност, вреда и причинна връзка между противоправното деяние и настъпилата вреда/ е в тежест на М.Л. и той не е доказал наличието на нито един от тях, а самата вина се предполага само доколкото са доказани останалите условия на фактическия състав - каквато не е разглежданата хипотеза. Изложените в жалбата аргументи и възражения относно твърдяна нищожност на учредената ипотека, направено възражение за изтекла давност по отношение на „Юробанк България“АД и наличие на застрахователен договор със страна управителя на дружеството-длъжник по договора за банков кредит /„Канина“ЕООД/, чийто дълг ищецът е обезпечил, са намерени за ирелевантни към предмета на доказване в настоящото производство - доколкото не касаят противоправно поведение на ответниците, а договорни отношения между страните - като за защита интересите на ищеца като страна по договора има предвиден съответен ред, по който няма данни той да е търсил защита. Същевременно е отразено, че липсват данни учредената ипотека да е нищожна, а съгласно чл.172 ЗЗД за подновяването й е необходимо единствено волеизявление на ипотекарния кредитор /веднъж изразил съгласие за учредяването й, ипотекарния длъжник не е в състояние да се противопостави на подновяването й/. Отделно от изложеното, предвид разпоредбата на чл.429 ал.3 ГПК, изпълнителният лист срещу длъжника има сила и срещу третото лице, дало своя вещ в залог или ипотека за обезпечение на дълга, когато взискателят насочи изпълнението върху тази вещ /поради което и когато взискателят се снабди с изпълнителен лист срещу длъжника, той може да насочи изпълнението и към ипотекирания за обезпечение на изпълнението имот-въпреки, че ипотекарният кредитор е лице, различно от длъжника по вземането/ – и нов процес в тази връзка не е необходимо да бъде воден. От друга страна, независимо че нормата на чл.429 ал.3 ГПК задължава третото лице да търпи изпълнителни действия по отношение на собствената си вещ - макар да не е длъжник на взискателя, това не променя процесуалното му качество на трето лице в изпълнителното производство. Ипотекарният длъжник няма всички права и задължения на длъжника по изпълнението, вкл. не е длъжник на кредитора за заплащане на самото вземане, и действащата уредба не предвижда изрично изпращане на същия на покана за доброволно изпълнение-доколкото той не отговаря към взискателя за изпълнение на цялото парично задължение по изпълнителния лист, а само до размера на ипотекираното имущество /реш.№.135/21.07.16 по г.д. №.850/16, ІV ГО/. За неоснователни са намерени възраженията, че кредиторът е следвало да насочи претенцията си първо към юридическото лице, получило кредита /тъй като между страните не е била уговорена субсидиарност и не е бил посочван предпочитан длъжник/, че изпълнението е било насочено срещу несеквестируем имот /с учредяването на ипотека за обезпечение на чужд дълг жалбоподателят доброволно се е лишил от закрилата по чл.444 ГПК–поради което и имотът, срещу който е било насочено изпълнението, не е несеквестируем (чл.445 ал.1 ГПК)/, за извършено престъпление от ответниците /тъй като няма данни за влязла в сила присъда, която да е задължителна за гражданския съд, както и СРС не е бил сезиран с иск по чл.124 ал.5 ГПК за установяване на престъпно обстоятелство/, за сключен застрахователен договор със страна П. Ш.-управител на „Канина“ ЕООД /ищецът не е доказал как този договор има връзка с предмета на доказване-длъжник по договора за кредит е горното дружество, а не П. Ш. в лично качество–поради което и наличието на сочения договор е ирелевантно/, за погасяване на вземането по давност /прието за неотносимо - тъй като предмет на спора е непозволено увреждане, а не установяване дължимостта на вземането, което ищецът е обезпечил с ипотека, респективно съдът не е и сезиран с искане за установяване на нищожност на ипотеката/. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Изложението му, обаче, не съдържа правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е налице общо позоваване на основанията на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, без да се посочва ясно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос. Вместо такъв касаторът излага твърдения за незаконосъобразност на обжалвания акт, в това число съдържащи се в касационната му жалба оплаквания за неговата неправилност. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010г./. От друга страна касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010г./, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване не следва да се допуска. С оглед изхода на спора, претендираните разноски, вкл. за държавна такса по частната жалба, и обстоятелството, че П.Д. е била представлява от двама адвокати при изготвянето на отговора на касационната жалба, по аргумент от чл.78 ал.1 ГПК на същата следва да бъде присъдена половината от заплатената за възнаграждение и държавна такса сума – общо 307,50лв. Мотивиран от горното, ВКС, Трето гражданската отделение,