Определение № 3349 от 01.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1941/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. Д. Д., чрез М. Г. – Д. – негова съпруга и лице, притежаващо юридическа правоспособност, срещу определение №260100/04.01.2024г. по в.ч.гр.д. №1881/2019г. на Софийски градски съд, потвърждаващо определение №515021/23.10.2018г., постановено по гр. д. №34464/2018 г. на СРС, с което са оставени без уважение молбата му за освобождаване от внасяне на дължимата държавна такса за разглеждане на предявените по него осъдителни искове, както и искането му за изпращане на делото по подсъдност на Софийски градски съд. Оплакванията на жалбоподателя са за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, като се претендира отмяната му. Поддържа, че неправилно съдът е приел, че имущественото и финансовото му състояние позволяват да заплати дължимата по делото държавна такса. Счита, че компетентен да разгледа предявените искове е Софийски градски съд, поради което незаконосъобразно делото не му е изпратено по подсъдност. Моли обжалваното определение да бъде отменено и вместо това бъде постановено освобождаването му от заплащане на дължимата по делото държавна такса, както и разпоредено делото да бъде изпратено по подсъдност на Софийски градски съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивното определение е нищожно, като постановено от незаконен състав, тъй като член от състава на съда си е давал отводи по други дела с негово участие. Поддържа, че касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради допуснато нарушение на правото на ЕС и по-конкретно - на чл. 6 ЕКПЧ относно "справедлив процес от безпристрастен съд". Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение намира следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Производството по гр.д. №13198/2012г. на СГС е образувано по искова молба на М. Д. Д. против Прокуратурата на РБ, Н. К. – административен ръководител на СГП, Р. В. - административен ръководител на СГП и М. С. – прокурор в СГП, с която срещу първия ответник е предявен осъдителен иск за заплащане на сумата от 6 600 000 лв., ведно с лихва за забава в размер на 3 000 000 лв., а срещу всеки един от ответниците физически лица – иск за заплащане на сумата от 6 600 000 лв., както и иск за лихва за забава в размер на 3 000 000 лв. С оглед заявените в исковата молба фактически твърдения и обстоятелства, на които се основават претенциите и заявения петитум, съставът на Софийски градски съд е приел, че е сезиран с искове с правна квалификация чл. 49 ЗЗД и чл. 45 ЗЗД. С определение №7667/27.03.2018г. по гр.д. №13198/2012г., Софийският градски съд е прекратил производството по делото в частта, в която са предявени искове срещу Н. К., в качеството му на административен ръководител на СГП, Р. В. – в качеството му на административен ръководител на СГП и М. С. – в качеството й прокурор в СГП, като процесуално недопустимо. На 23.04.2018г. е постъпила молба от ищеца М. Д., съдържаща изявление за намаляване размера на предявените искове, като същите се считат за частично предявени, а именно всеки за сумата от 24 500 лв. Предвид извършеното изменение на размера на предявените искове, делото е изпратено по компетентност на Софийски районен съд. С разпореждане по гр.д. №34464/2018г., СРС е оставил без движение исковата молба, като е разпоредил внасянето на дължимата държавна такса. Ищецът М. Д. е подал молба вх. №5141341/10.09.2018г. за освобождаване от заплащане на държавна такса за разглеждане на исковете му, към която е приложил декларация за материално и гражданско състояние. С определение № 515021/23.10.2018г. районният съд е оставил без уважение искането на М. Д.. С множество молби, жалбоподателят е направил поредни искания за изменение на размера на предявените искове, като с последната от дата 27.11.2018г. /т.е. след постановяване на обжалваното определение/ е заявено искане за намаляване на размера на претенциите до сумата от 1250 лв. С обжалваното определение № 260100/04.01.2024г. състав на СГС е оставил без уважение частната жалба на Д. срещу първ. определение №515021, с което е оставено без уважение искането на ищеца за освобождаване от внасяне на дължимата държавна такса. За да се произнесе в този смисъл, въззивният съд е приел, че от представената по делото декларация за материално и гражданско състояние се установява, че жалбоподателят притежава недвижим имот, находящ се в [населено място], както и че същият осъществява търговска дейност чрез участието си в различни търговски дружества или под формата на едноличен търговец. Счетено е, че жалбоподателят не е представил доказателства за наличието на причини, поради които не е в състояние да реализира доходи от трудова или търговска дейност, въпреки че е в трудоспособна възраст, както и от притежаваното от него имущество. Така мотивиран, въззивният съд изцяло е потвърдил първоинстанционното определение. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски градски съд определение, по следните съображения: Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки - да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Постановеното от въззивния съд определение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира за неоснователни доводите на жалбоподателя за нищожност на атакуваното определение, като постановено от незаконен състав. В съдебната практика се приема, че нищожен е съдебен акт, постановен от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, при неспазване на писмената форма, при абсолютно неразбираемо или неподписано решение /Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2011 г./. В настоящия случай не са налице пороци, водещи до нищожност. Обжалваното определение е постановено от надлежен съдебен орган – в предвидения в закона тричленен състав, произнасянето е в правораздавателната компетентност на съда, спазена е писмената форма за валидност и същото е подписано. Обстоятелството, че член на съдебния състав си е правил отвод по други дела с участието на жалбоподателя М. Д. не обосновава извод за незаконност на състава, постановил акта. Следва да се посочи, че нарушаването на законовата забрана за участие по делото на съдия, по отношение на който е налице основание за отвод не обуславя нито нищожност, нито недопустимост на съдебния акт, а само евентуално неговата неправилност поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила /така решение № 200/19.01.2018 г. по т. д. № 592/2016 г. на ВКС, ІІ т. о./. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В изложението си жалбоподателят посочва, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, но не е формулирал правен въпрос в тази връзка. Според разясненията в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. дело №1/2009г. на ВКС, ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който обуславя изводите на съда в обжалвания акт, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Върховният касационен съд няма задължение да изведе правния въпрос от изложението към касационната жалба, но може само да го уточни и конкретизира. При липса на конкретно поставен материалноправен или процесуалноправен правен въпрос в изложението към жалбата, като общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационната инстанция не може да прецени наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, което е достатъчно основание да не допусне касационно обжалване. Доколкото жалбоподателят не е формулирал конкретен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а изложените от него аргументи съставляват по своята същност доводи за неправилност на обжалваното определение, относими към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, то касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не следва да бъде допуснато. Във връзка със следващия изложен в касационната жалба аргумент, следва да се посочи, че по делото жалбоподателят е депозирал множество молби, съдържащи искания за изменение на размера на предявените искове. В определение №515021/23.10.2018г. по гр.д. № 34464/2018 г. на СРС изрично е посочено, че след решаване на въпроса за освобождаването му от такси и разноски по делото, същото следва да бъде изпратено на компетентния да го разгледа съд. След постановяване на това определение, с последваща молба от 27.11.2018г. е заявено искане за намаляване на размера на претенциите до сумата от 1250 лв. Т.е. установява се, че след разрешаване на настоящия въпрос досежно освобождаването на жалбоподателя-ищец от заплащане на дължимите по делото такси и разноски, основателността на наведения от него довод относно подсъдността ще бъде преценена от първоинстанционния съд, който съобразно разпоредбата на чл. 118, ал. 1 ГПК ще прецени дали делото му е родово подсъдно с оглед последното изменение на размера на предявените искове. Воден от изложеното, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.