Определение № 382 от 31.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 532/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „Корпоративна търговска банка“ АД /н./, чрез синдиците А. Д. и К. М., против определение № 2442 от 03. 10. 2022 г., постановено от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Втори състав по в.ч.гр.д. № 923 по описа на съда за 2022 г. С обжалваното по касационен ред определение е потвърдено първоинстанционно такова № 260283 от 31. 01. 2022 г., постановено от Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-7 състав по т.д. № 6958 по описа на съда за 2015 г. в производство по чл. 248 от ГПК, с което частният касационен жалбоподател е осъден на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК да заплати на насрещна нему страна в производството разноски в размер на 555 лв., от които 15 лв. държавна такса и 540 лв. юрисконсултско възнаграждение. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение, като постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и в нарушение на материалния закон. Твърди се, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като не е обсъдил всички доводи на жалбоподателя и в частност – обстоятелството, че противната страна, претендираща разноски, не е представила списък със същите по чл. 80 от ГПК, поради което и молбата й по чл. 248 от ГПК е недопустима. Излага се и че неправилно въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение в частта му, с която е присъдено юрисконсултско възнаграждение, въпреки че в хода на производството защитавалият противната страна юрисконсулт е станал адвокат и към момента на приключване на процесното производство, е имал именно такова качество, поради което и на защитаваната от него страна не се дължи юрисконсултско възнаграждение. Иска се допускане на касационно обжалване на обжалваното определение, по същество – отмяната му и отхвърляне на молбата на противната страна за присъждане на разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК допускането на касационно обжалване се обосновава с наличието на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и по ал. 2, предл. 3 от ГПК. Поставят се въпросите: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички, събрани по делото относими доказателства?“; „Към кой момент следва да се преценява качеството на процесуалния представител на страна в процеса във връзка с правото на последната да претендира направените в хода на производството разноски за такъв – към момента на предявяване на претенцията за разноски или към по-ранен етап на развитие на процеса?“. По първия въпрос се твърди, че като не е обсъдил всички доводи на жалбоподателя, изложени в жалбата му, въззивният съд е постановил обжалваното определение в противоречие със задължителната практика на ВКС – Тълкувателно решение № 1/08. 12. 2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и на практиката на ВКС, обективирана в решение № 222/06. 04. 2017 г. по т.д. № 425/2015 г., Второ т.о. на ВКС, решение № 134/30. 12. 2013 г. по т.д. 34/2013 г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 212/01. 02. 2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на Второ т.о. на ВКС и много други съдебни актове – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По втория въпрос се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК с твърдения, че противно на приетото от въззивния съд – че е ирелевантно обстоятелството, че към момента на претенцията за разноски процесуалният представител на ответника е адвокат, доколкото на по-ранен етап в процеса същият е имал качеството на юрисконсулт, жалбоподателят намира същото обстоятелство за такова от съществено значение за правилното решаване на делото, по подробно изложени съображения. Твърди се, че качеството на процесуалния представител на страната следва да се преценява към момента на формулирането на претенцията за разноски, а не към по-ранен етап от развитие на производството, съответно – и че отговорът на поставения въпрос е от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. По всички изложени в жалбата съображения се претендира и очевидна неправилност на обжалваното определение. Ответникът по касация в писмен отговор изразява становище за недопускане на касационно обжалване, поради неналичие на предпоставките за това, по същество оспорва жалбата като неоснователна. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК. За да потвърди определението, с което първоинстанционният съд е уважил молбата на ответника да измени определението си по делото в частта за разноските, въззивният съд е изложил, че: С разпореждане от 15. 11. 2021 год. първоинстанционният съд, на основание чл. 130 от ГПК е върнал исковата молба на „Корпоративна търговска банка“ АД - в несъстоятелност против „Прима консулт индъстри“ ЕООД и е прекратил производството по делото, а с обжалваното определение от 31. 01. 2022 год., в производство по чл. 248 от ГПК, на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника разноски в размер на 555 лева, представляващи заплатена държавна такса в размер на 15 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 540 лева; Определението е правилно; Производството по делото е било прекратено и на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК ответната страна има право на разноски; Съгласно представените по делото доказателства е видно, че ответникът е заплатил държавна такса по частната жалба в размер на 15 лева, а в производството се е представлявал от юрисконсулт, на когото се следва юрисконсултско възнаграждение; Съгласно трайната практика на ВКС, за да бъде приложена разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК не е необходимо да бъдат представени доказателства за това, че юрисконсултското възнаграждение е вече заплатено, тъй като претендиращата го страна заплаща на процесуалния си представител възнаграждение по трудов договор, а не по договор за поръчка; На следващо място, обстоятелството, че в хода на процеса е настъпила промяна в качеството на процесуалния представител на ответника, като първоначално същият е бил юрисконсулт, а в последствие - адвокат, съдът намира за ирелевантно за това, дали се държи юрисконсултско възнаграждение; Това е така, тъй като от значение е единствено обстоятелството, че лицето е извършвало процесуални действия в качеството си на юрисконсулт; Възнаграждението възлиза на сумата от 540 лева, определено на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 37 от ЗПП; С оглед изложеното, на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК ищецът дължи на ответника разноски в размер на 555 лева. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на обжалваното въззивно определение не следва да бъде допуснато. Поставеният първи въпрос е правен и е от значение за разрешаването на всеки правен спор със средствата на исковия процес, с оглед значението на задължението на съда да обсъди всички значими за съществуването на спорното право твърдения и възражения на страните, и подкрепящите ги доказателства, като гаранция за законосъобразното упражняване на процесуалните права на страните в производството, и постановяването на също законосъобразен, завършващ го съдебен акт. Поради изложеното въпросът съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както същият смисъл е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. По отношение на същия въпрос обаче не е налице поддържаният допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Производството по делото е прекратено в закрито заседание с разпореждане, в което произнасяне на съда по разноските не е обективирано. При изложеното молбата по чл. 248 от ГПК се явява такава не за изменение на постановеното в частта за разноските, а за допълване на акта, с който същите е следвало да бъдат присъдени /чл. 81 от ГПК/, като прилагането към същата на списък на разноските, съответно – и на придружаващите го доказателства за заплащането им, не е условие за нейната допустимост, респ. – разглеждане. В този смисъл е т. 8 от Тълкувателно решение № 6 от 06. 11. 2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС. При така изложеното повдигнатият от жалбоподателя пред въззивния съд въпрос, за който се твърди, че не е обсъден от съда в обжалваното му определение /пред въззивния съд при това твърденията са в насока непредставяне не на списък с разноските, а само на доказателства за заплащането им/, е без значение за изхода на делото във въззивната инстанция, поради което и необсъждането му не е годно да обоснове наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Не е налице основанието и по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Точният смисъл на същата разпоредба е изяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. и в случая по поставения от жалбоподателя втори въпрос, макар и същият да е правен, и да е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, поради което и съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, не се установява наличието на поддържания допълнителен селективен критерий за такова допускане. Приложимите в случая правни норми са не неясни, а ясни, съдебната практика по прилагането им е безпротиворечива и също ясна, и според настоящия съдебен състав не се налага промяната й, като създадена поради неточно тълкуване, нито пък осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Обжалваното определение не е и очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага съдебният акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към акта, при това – при обикновен прочит, при който порокът също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Съдебният акт ще е явно необоснован, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В случая очевидната неправилност е само общо заявена от жалбоподателя, без да бъде обоснована, и според настоящия касационен състав обжалваното въззивно определение не разкрива който и да било от квалифициращите признаци на очевидната неправилност, както същите са обяснени непосредствено по-горе. По изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на производството по чл. 274, ал. 3 от ГПК жалбоподателят – дружество в несъстоятелност следва да бъде осъден да заплати дължащата се за производството държавна такса. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение