Определение № 50931 от 21.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1366/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Общинско предприятие „Общинска собственост, спортни туристически обекти“, [населено място], чрез адвокат А. А., срещу въззивното решение на Пернишки окръжен съд №465/29.12.2021г. по в.г.д.№ 605/2021г. в частите, с които след частична отмяна на решение №260798/05.07.2021г. по г.д.№3803/2020г. на Районен съд - Перник, касаторът е осъден да заплати на М. Т. Т. обезщетение в размер на пет брутни заплати за незапочване на работа в продължение на един месец след прекратяване на трудовото правоотношение в общ размер на 3 482,95лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на исковата молба – 29.07.2020г. до окончателното ѝ изплащане, както и в частта за разноските. В жалбата са изложени доводи за неправилност на атакуваното решение поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Насрещната страна М. Т. Т. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат В. К., оспорва жалбата като неоснователна. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като поставените въпроси са обосновани с несъгласие с правните изводи на въззивния съд и не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира и присъждане на направените по делото разноски. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, след частична отмяна на решението на първостепенния Районен съд Перник е постановил друго, с което е осъдил „Общинска собственост, спортни туристически обекти“, [населено място] да заплати на М. Т. Т. обезщетение в размер на пет брутни заплати за незапочване на работа в продължение на един месец след прекратяване на трудовото правоотношение в общ размер на 3 482,95лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на исковата молба – 29.07.2020г. до окончателното ѝ изплащане, както и сумата от 53,47лв. – разноски за въззивното производство. Със същото решение ОП „Общинска собственост, спортни туристически обекти“, [населено място] е осъдено да заплати сумата от 25лв. – държавна такса и 9 лв. – заплатени от бюджета на съда разноски за възнаграждение на вещото лице във въззивното производство, съразмерно уважената част от исковете. Решение №465/29.12.2021г. по в.г.д.№ 605/2021г. на Пернишки окръжен съд в останалата му част е влязло в законна сила. За да постанови този резултат, съдът е приел, че по делото са безспорно установени обстоятелствата, че страните са били в трудово правоотношение, по силата на което М. Т. е заемала длъжността „готвач“ в периода от 26.04.2004г. до 06.04.2020г., когато правоотношението ѝ е било прекратено, със Заповед №70/06.04.2020г. на основание чл.328, ал.1, т.4 от КТ /„работата е спряна за период повече от 15 работни дни“/. Приел е, че към датата на прекратяване на правоотношението М. Т. е била член на КТ „Подкрепа“ към синдикална секция Общинско предприятие „Общинска собственост, спортни и туристически обекти“ – [населено място] от месец март 2017г. до месец април 2020г. Същата е получила брутно трудово възнаграждение за месеца предхождащ уволнението в размер на 696,59лв. Съдът установил и обстоятелството, че ищцата е останала без работа за период от един месец, считано от прекратяване на трудовото ѝ правоотношение, както и че работодателят ѝ изплатил обезщетение по чл.222, ал.1 от КТ в размер на едно брутно трудово възнаграждение от 696,59лв. Въз основа на тези данни съдът посочил, че съгласно разпоредбата на чл.222, ал.1 от КТ работодателят дължи на работника обезщетение за оставането му без работа, ако трудовото правоотношение е прекратено на някое от посочените в нея основания, за времето през което е останал без работа, но за не повече от 1 месец. Отбелязал, че по отношение на размера на обезщетението се прилагат правилата на чл.215, чл.218, чл.222 и чл.225 от КТ, доколкото в акт на Министерски съвет, в колективен трудов договор или в трудовия договор не са предвидени по-големи размери /чл.228, ал.2 от КТ/. Посочил още, че в конкретния случай, в чл.33 от действащия КТД бил предвиден по-висок размер на обезщетението по чл.222, ал.1 от КТ, а именно: „Съгласно чл.222, ал.1 от КТ, ако лицето не е започнало работа до един месец след съкращението, да се изплати допълнително обезщетение...“. При тази формулировка на разпоредбата, въззивният съд направил извод, че изразът „след съкращението“ е употребен с оглед началния момент, от който започва да тече едномесечния срок за оставането без работа, а не съставлява изброяване на основанията за прекратяване на трудовото правоотношение, при които се дължи по-висок размер обезщетение. Посочил, че основанията за прекратяване на договора са посочени в разпоредбата на чл.222, ал.1 от КТ и за тях се дължи заплащане на по-високия размер на обезщетението, тъй като КТД изрично препраща към нея. Съдът обосновал още, че доколкото в чл.33 от КТД е предвидено, че работодателят заплаща допълнително обезщетение, то вече изплатеното такова не следва да се приспада от размера уговорен в чл.33 от КТД. Последният се определя в зависимост от продължителността на трудовия стаж в предприятието, който в конкретния случай е 15 години. С оглед на това направил извод, че на ищцата М. Т. се дължи обезщетение в размер на 5 брутни работни заплати /по 696,59лв./ или общо 3 482,95лв., до който размер е уважил предявения иск. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по следните правни въпроси: 1/ Съгласно чл.20 от ЗЗД при тълкуване на договорите трябва ли да се търси действителната обща воля на страните – върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат според договореното трябва да постигнат. Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – решение №505/03.01.2013г. по г.д.№1476/2011г. на ІV г.о. По въпроса за тълкуването на договорите е налице трайно установена съдебна практика на ВКС, част от която е обективирана в решения по гр. д. № 222/2009 г., ІV г.о.; гр. д. № 290/2010 г. на ІV г.о.; т. д. № 944/2010 г., ІІ т.о.; т. д. № 959/2012 г. на ІІ т.о.; т. д. № 23/2013 г. на ІІ т.о. и др., съгласно която „при тълкуването следва да се преценява уговорката не самостоятелно сама за себе си, а във връзка с останалите уговорки по договора, като се изхожда от смисъла на целия договор и целта на същия“. Съдът следва да търси действителната, а не предполагаемата воля на страните, като уговорките се разглеждат с оглед на систематичното им място в договора, в смисъла, който следва от целия договор, при преценка на обстоятелствата, при които същият е сключен, както и при съобразяване поведението на страните преди и след сключването му. Обжалваното решение е съобразено с така дадените разрешения. При постановяването му съдът е разгледал разпоредбата на действащия колективен трудов договор в нейната цялост и в съответствие с разпоредбите на чл.222 и чл.228 от КТ. Решението не е постановено в противоречие с посочената от касатора съдебна практика, тъй като в същата са възприети същите разрешения по тълкуване и приложение на чл. 20 от ЗЗД, но при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело. Поставен е и въпросът: Във въззивното производство трябва ли съдът, при самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като в мотивите на решението да обсъди доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани, както и да обсъди всички искания и възражения на страните, които се основават на установените факти, както и доводите на страните, които имат значение за решението по делото. Твърди се, че поставеният въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №139/24.04.2013г. по г.д.№926/2012г. на ІV г.о., тъй като съдът не е обсъдил въведеното в жалбата възражение, че според КТД може да се уговори дължимо обезщетение само за по-дълъг период, през който работникът е останал без работа, но не и в по-голям размер, което противоречи на разпоредбата на чл.222, ал.1 от КТ. Този въпрос е принципно значим по всяко исково производство. По него е налице многобройна и трайно установена съдебна практика на ВКС, включително и сочената от касатора, според която въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл.235, ал.2 от ГПК/. Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Не обсъждането и не произнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника, както и на всички събрани доказателства, е съществено нарушение на процесуалните правила. Настоящият състав на съда споделя изцяло това разрешение на процесуалноправния въпрос, като намира че обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие със същото. Въззивният съд е обсъдил всички установени и относими факти, преценил е събраните по делото доказателства в тяхната цялост и е отговорил на въведените във въззивната жалба доводи. Решението е постановено в съответствие с формираната съдебна практика по приложение на разпоредбите на чл.12, чл.235 и чл.236, ал.2 от ГПК. В изложението на касационните основания е направено искане за допускане на обжалването и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, по които не е постановена съдебна практика: 1/ Противоречи ли на чл.222, ал.1 от КТ клауза от КТД, с която е договорен по-висок размер на обезщетението по чл.222, ал.1 от КТ от брутното трудово възнаграждение на работника за 1 месец, през който той е останал без работа, предвид това, че в чл.222, ал.1 от КТ е посочено, че с КТД може да се договори обезщетението по чл.222, ал.1 от КТ да е само за по-дълъг срок, през който работникът е останал без работа и съгласно чл.50, ал.1 от КТ свободата на договаряне в колективен трудов договор е ограничена от повелителни разпоредби на закона. 2/ Дали с КТД може законосъобразно да се определя обезщетението по чл.222, ал.1 от КТ за 1 месец след уволнението, през който работникът е останал без работа, да е в увеличен размер, надвишаващ брутното трудово възнаграждение на работника, и предвид че в чл.222, ал.1 от КТ е посочено, че това обезщетение с КТД може да се договори само за по-дълъг срок, но не и в увеличен размер. Искането е обосновано с оплакванията за неправилност на решението и несъгласие с изводите на съда за приложение на клаузата на чл.33 от КТД за всички посочени в чл.222, ал.1 от КТ основания, както и в увеличен размер, поради което не е налице общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК. Не е налице и специалната такава, сочена от касатора – чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като в изложението не са изложени никакви съображения по отношение на значението на искането за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Необосноваността на решението е касационно основание по чл.281 от ГПК, но не и такова за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. За пълнота на изложението следва да се посочи, че по приложение на разпоредбите на чл.222 от КТ и чл.228, ал.2 КТ е налице формирана съдебна практика, според която в конкретно посочените хипотези – на чл.215, 218, 222 и 225 КТ е допустимо с трудовия договор страните да уговарят по-голям размер на обезщетение от законово предвидения. Обжалваното решение е постановено в съответствие със същата. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.78 от ГПК и направеното искане касаторът Общинско предприятие „Общинска собственост, спортни туристически обекти“, [населено място] следва да бъде осъден да заплати на М. Т. Т. сумата от 500лв., представляваща направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение. На 09.09.2022г. по делото е постъпила молба вх.№7283 от Общинско предприятие „Общинска собственост, спортни туристически обекти“, [населено място] за поправка на допусната във въззивното решение явна фактическа грешка, която следва да се изпрати за произнасяне на Окръжен съд – Перник. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,