Определение № 363 от 09.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1870/2014 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от М. Т. М. и К. Б. П. срещу решение № 659 от 19.12.2013 г. по гр. д. № 1225/2013 г. на Пловдивски апелативен съд. Поддържа се довод за необоснованост и незаконосъобразност на решението. Допускането до касационна проверка се иска по разрешените от съда материалноправни въпроси: 1. ако при задължение за предаване недвижим имот кредиторът не се яви по местонахождението на имота налице ли е неизпълнение от страна на длъжника и дължи ли той обезщетение на основание чл. 59 ЗЗД за периода след това; 2. Когато едно лице действа като пълномощник на друго и с извършените като пълномощник действия бъде осъществен фактическия състав на чл. 59 ЗЗД, носи ли и то отговорност за неоснователно обогатяване; поддържа се че съдът се е произнесъл и по процесуалния въпрос, ако исковата молба е нередовна, тъй като не е посочено на какво основание са иска ангажиране отговорността за заплащане на обезщетение по чл. 59 ЗЗД и дали отговорността им е солидарна и разделна, следвало ли е съдът да остави исковата молба без движение. Когато това нарушение е въведено с въззивната жалба задължен ли е въззивният съд да извърши действия за отстраняване на нередовността. Твърди се, че тези въпроси са обосновали решаващите изводи на съда и тъй като са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, обуславят основанията по чл. 280, ал.1, т. т. 2 и 3 ГПК. Ответникът по касация оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалването, както и касационната жалба по същество. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което е допустима. При проверка по допускане на касационно обжалване Върховният касационен съд на РБ, І г. о. намери следното: От фактическа страна е установено, че ищците по иска Н. и М. П. са придобили на основание договор за покупко-продажба сключен с Ж. И. М. и Ж. Т. М. правото на собственост върху апартамент № 23, на ет. 8, в жилищната сграда с административен адрес [улица], с площ от 63.49 кв. м. (н. а. № 29, т.ХІІІ, рег. № 18875, н. д. № 1936/2088 г.) като продавачите са си запазили пожизнено правото на ползване върху апартамента. След смъртта на праводателя Ж. М. на 02.08.2008 г. и на праводателката Ж. М., настъпила на 02.08.2009 г. наследницата по закон на последната М. Т. М., нейна сестра, е установила фактическа власт върху имота, за което съдействие й е оказвала дъщеря й ответницата К. П., овластена с пълномощно от 02.09.2009 г. да представлява майка си пред физически и юридически лица, както и административни органи и съда, във връзка с придобитото по наследство от сестра й Ж. М. движимо и недвижимо имущество. С нот. покана от 14.04.2010 г. Н. П. е поканил наследницата М. да му предаде владението на апартамента. С отговор, връчен чрез нотариус от 26.04.2010 г. М. е отказала по съображения, че между страните има висящ гражданскоправен спор по иск по чл. 26, ал. 2 ЗЗД за установяване неавтентичността на упълномощителната сделка, с която собствениците на апартамента са упълномощили лицето М. М. да ги представлява при сключване на договора за продажба в полза на ищците Н. и М. П.. След приключване на спора по установителния иск с решение, с което той е отхвърлен като неоснователен, собствениците на апартамента, черпещи права от договора за продажба, са предявили на 19.10.2012 г. ревандикационен иск срещу законната наследница и дъщеря й за ревандикация на имота и заплащане на обезщетение за това, че са били лишени от възможността да го ползват за времето от 02.08.2009 г. до 02.09.2012 г. С нот. покана от 24.10.2012 г. ищците са били поканени да се явят за да им бъде предадено владението на апартамента. Предаването е извършено на 30.10.2012 г., за което е съставен протокол подписан от страните. При така установените факти ревандикационният иск е отхвърлен като неоснователен поради изпълнение на задължението за предаване владението на апартамента преди постановяване на решението. Уважен е искът по чл. 59 ЗЗД като е прието, че установяването на фактическа власт върху имота без правно основание от наследницата по закон е безспорно установено. Това следва както от отказа да предаде владението, след получена от нея покана през 2010 г., така и с факта на изрично отправената от нея и ответницата П. нот. покана и последвалото предаване на владението, за което е съставен протокол и подписан от П.. Първоинстанционният съдът е формирал извод, че е налице основание за ангажиране отговорността и на двете ответници за заплащане обезщетение за ползване на имота без основание, без да обосновава дали К. П. е извършвала действията от свое име или като пълномощник на майка си. Не е посочил дали ответниците са разделно или солидарно отговорни за обезщетяване на ищците за лишаването им от ползването на собствения им имота. Въззивният съд е потвърдил решението в тази част, като въз основа на установените с гласни и писмени доказателства факти, че ключове от жилището са имали и двете ответници и те са ги предали на ищците и че П. е посещавала имота, сключила е договор за охраната му и е платила разноски по използването му, е намерил за правилен извода на първоинстанционния съд, че са налице предпоставки за ангажиране и нейната отговорност за заплащане на обезщетение на ищците на основание чл. 59 ЗЗД. Първият формулиран в изложението правен въпрос не обуславя основание за допускане касационна проверка, тъй като не е разрешаван от съда. От доказателствата по делото е намерено, че ответницата М. изрично е отказала да предаде владението на имота, до разрешаване на гражданскоправния спор между страните, което действие съдът е определил като създаващо препятствие за ползване на имота. Налице е основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане касационна проверка на въззивното решение по вторият въпрос от изложението - когато едно лице действа като пълномощник на друго и с извършените като пълномощник действия бъде осъществен фактическия състав на чл. 59 ЗЗД, носи ли и то наред с упълномощителя отговорност за неоснователно обогатяване, който е от значение за точното прилагане на закона – чл. 59 ЗЗД. Не обуславя общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК релевираният процесуален въпрос, за задължението на въззивния съд да се произнесе но наведен довод във въззивната жалба за нередовността на исковата молба. Същата е била редовна, по отношение на осъдителния иск по чл. 59 ЗЗД. В обстоятелствената й част (стр. 2) ищците са заявили, че искат ответниците да бъдат осъдени при условията на разделност да заплатят обезщетение за лишаването им от ползването на имота, което определят общо на сумата 9250 лв. В петитума на исковата молба също са направили искане ответниците да бъдат осъдени за заплатят претендираното обезщетение по равно. При така формулираното основание и търсена защита, исковата молба е била редовна и съдът не се е произнасял по въпроса дали тя отговаря на изискванията за редовност. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.