Определение № 60769 от 11.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2336/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЕОС Матрикс“ ЕООД против решение № 466 от 02.03.2021 г., постановено по в.гр. д. № 148 по описа за 2021 г. на Варненския окръжен съд, ТО, I състав, с което е потвърдено решение № 260401 от 28.09.2020 г. по гр. д. № 3483 по описа за 2020 г. на Районен съд - Варна, XXV състав, за признаване за установено на основание чл. 439, ал. 1 от ГПК по отношение на дружеството, че П. Г. К. не дължи сумата от 2568.09 евро, представляваща главница по договор за банков кредит от 03.10.2008 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на сезиране на съда – 16.01.2013 г. до окончателното погасяване на задължението, сумата от 655.15 евро, представляваща редовна лихва за периода от 15.06.2010 г. до 19.08.2012 г., 578.44 евро наказателна лихва за периода от 15.07.2010 г. до 15.01.2013 г. и 511.71 лева разноски в заповедното производство, поради погасено по давност право на принудително изпълнение по заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, издадени по ч. гр. д. № 537/2013 г. по описа на ВРС, 31 състав, представляващи предмет на образувано изпълнително дело № 93/2013 г. на ЧСИ Р. Т.. Касаторът твърди, че обжалваното решение е незаконосъобразно и необосновано, поради което моли да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените искове с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК да бъдат отхвърлени. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи очевидна неправилност и т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК по следния въпрос: От кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и прилага ли се това тълкувателно решение за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му? П. Г. К. застъпва становището, че въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, не са налице основания за допускането му до касация, като оспорва жалбата и по същество. Претендира за присъждане на 600 лв. разноски за касационно производство. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение по главен иск с цена над 5 000 лв. Този иск е предявен от потребител и според чл.113, изречение последно от ГПК се разглежда като гражданско, а не като търговско дело, поради което съдебният акт подлежи на касационно обжалване/определения № 641 от 2.08.2021 г. по ч. гр. д. № 2983/2021 г., № 117 от 12.03.2018 г. по ч. гр. д. № 821/2018 г. на IV ГО и др./ По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното: П. Г. К. е изложила в исковата молба, че въз основа на издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 537/2013 г. по молба на "Райфайзенбанк България" ЕАД на 24.01.2013 г. било образувано изпълнително дело № 93/2013 г. След образуване на делото не са били извършвани каквито и да е било изпълнителни действия в продължение на повече от две години, поради което на 24.01.2015 г. изпълнението е било прекратено по силата на закона на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. По молба от 02.09.2015 г. по делото бил конституиран настоящият ответник "ЕОС Матрикс" ЕООД в качеството му на взискател въз основа на сключен договор за цесия. Изпълнителното дело било прекратено с постановление от 22.01.2020 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като на 14.02.2020 г. е било образувано ново изпълнително дело № 83/2020 г. на ЧСИ Р. Т.. Според ищцата на основание чл. 110 ЗЗД на 24.01.2018 г. възможността на ответното дружество да събере вземанията си по принудителен ред е било погасено по давност. Ето защо е поискала от съда да приеме за установено, че не дължи сумата от 2568.09 евро, представляваща главница по договор за банков кредит от 03.10.2008 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на сезиране на съда – 16.01.2013 г. до окончателното погасяване на задължението, сумата от 655.15 евро, представляваща редовна лихва за периода от 15.06.2010 г. до 19.08.2012 г., 578.44 евро наказателна лихва за периода от 15.07.2010 г. до 15.01.2013 г. и 511.71 лева разноски в заповедното производство В отговора на исковата молба ответникът - "ЕОС Матрикс" ЕООД е оспорил исковете, посочвайки, че изпълнително дело № 83/2020 г. на ЧСИ Р. Т. било образувано преди изтичане на предвидения в закона давностен срок, като още с молбата за образуване са били поискани и предприети изпълнителни действия, прекъсващи давността. Прекратяването на изпълнителното производство не води до прекратяване на материалното право, поради което може да се започне изпълнително производство за същото вземане. От прекратяването е започнала да тече нова давност. Изтъкнал е, че към момента на образуване на изпълнително дело № 93/2013 г. в сила е било ППВС № 3/18.11.1980 г., в което изрично е прието, че погасителна давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно вземането. Това постановление загубило силата си от отмяната му с ТР № 2/2015 г. на ВКС, обявено на 26.06.2015 г. Новите постановки по т. 10 от ТР № 2/2015 г. се прилагат от 26.06.2015 г. занапред, поради което до тази дата не е текла погасителна давност. Пловдивският районен съд е приел за установено по делото, че погасителната давност не е текла от образуването на изпълнително дело № 93/2013 г. на 24.01.2013 г. до прекратяването му по право на 24.01.2015 г., когато е изтекъл двугодишният срок съгласно чл.433, т.8 от ГПК. Последиците от настъпването на перемцията следва да се приравнят на липса на проведено принудително изпълнение, поради което не е налице хипотезата на ППВС № 3/1980 г. Давността за вземането по изпълнителния лист е изтекла към 01.03.2018 г., затова запорът по изпълнително дело № 83/2020 г. е наложен след погасяване на вземането по давност. Ето защо е уважил предявените искове. Пловдивският окръжен съд е потвърдил първоинстанционното решение. Приел е, че с молбата за извършване на справки и налагането на запор на сметки на длъжниците от 22.01 2013 г. по изпълнително дело № 93/2013 г. е започнал да тече установеният в чл.433, ал.1, т.8 от ГПК двугодишен срок, който е изтекъл на 22.01.2015 г. От тази дата е започнала да тече нова петгодишна давност, която е изтекла на 22.01.2020 г. За да достигне до този извод, въззивният съд се е позовал на актуалните разрешения относно спирането на давността в изпълнителното производство, съдържащи се в ТР № 2 от 26.06.2015 г. Счел е, че молбата на цесионера от 14.03.2017 г. за извършване на справки и предприемане на съответните изпълнителни действия е несвоевременна поради настъпилата на 22.01.2015 г. перемпция. Ето защо тези действия не прекъсват давността. Същото важи и за молбата от 11.02.2020 г. за образуване на ново изпълнително дело, тъй като е подадена след изтеклия на 22.01.2020 г. давностен срок. Във връзка с мотивите на обжалваното решение касаторът поставя въпроса от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и прилага ли се това тълкувателно решение за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му. Според касатора въззивният съд е приложил тълкувателното решение с обратна сила към изпълнително дело, образувано преди това, вместо да се съобрази предходната тълкувателна практика, съдържаща се в ППВС№3 от 18.11.1980 г. Всъщност, въпреки че е цитирал т.10 на ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК, въззивният съд е приложил съществуващата преди това практика. Съгласно ППВС № 3/18.11.1980 г. погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. Същевременно обаче изпълнителният процес се счита за прекратен по силата на закона, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години. В този случай постановлението на съдебния изпълнител не прекратява изпълнението, а само установява, че по силата на закона то вече е прекратено /ТР № 47 от 1.IV.1965 г. по гр. д. № 23/65 г. на ОСГК/. Следователно при прилагането на ППВС № 3/18.11.1980 г. давността е прекъсната в продължение на две години от последното предприето изпълнително действие/чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, чл.330, б. „д“ от ГПК/отм.// и започва отново да тече след това. До такъв извод е достигнал въззивният съд, като е приел, че давността е прекъсната с налагането на запор на сметки на длъжниците на 22.01 2013 г. по изпълнително дело № 93/2013 г., започнал е да тече установеният в чл.433, ал.1, т.8 от ГПК двугодишен срок, който е изтекъл на 22.01.2015 г. и от тази дата е изчислил началото на петгодишния давностен срок, който съответно е изтекъл на 22.01.2020 г. Ако беше приложил с обратна сила разрешението на т.10 на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, този съд би следвало да приеме, че давността е започнала да тече от последното предприето изпълнително действие на 22.1.2013 г. и е изтекла на 22.1.2018 г. Следователно въззивният съд е разрешил поставения от касатора въпрос в желания от него смисъл и въпреки това е достигнал до извода, че главното вземане и съответно акцесорните вземания са погасени по давност на 22.01.2020 г.-преди подаване на молбата от 11.02.2020 г. за образуване на ново изпълнително дело. Ето защо допускането на касационно обжалване по поставения от касатора въпрос не би променило изхода на спора. От съдържанието на въззивното решение не се констатират вътрешни противоречия или груби нарушения на правилата на формалната логика, не е приложена правна норма в противоположния й смисъл или несъществуваща правна норма. Ето защо обжалваното решение не е очевидно неправилно и не може да се допусне касационно обжалване и на това основание. По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Варненския окръжен съд не следва да се допуска. При този изход на спора касаторът дължи на П. Г. К. 600 лв. разноски за касационното производство. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение