Определение № 5071 от 22.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4200/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., чрез адвокат И. Ю., САК /по предоставена правна помощ/ срещу Определение рег. № 15587 от 20.07.2026 г. по ч.гр. д. № 4243/2026 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено Определение рег.№ 11456/23.03.2026 г. по гр. д. № 18091/2024 г. на Софийски районен съд.

С първоинстанционният съдебен акт е върната на основание чл.130 ГПК, като недопустима, искова молба с вх. № 105419/29.03.2024 г. подадена от Е. Д. М. срещу Н. Ц. Г., поради недопустимост на предявения иск по чл.45 ЗЗД, като е прекратено производството по делото.

Жалбоподателят поддържа, че въззивното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Отправя се искане за неговата отмяна и връщане на делото на първоинстанционният съд за продължаване на съдопроизводствените действия съобразно дадените от ВКС указания.

В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1, вр. чл. 278, ал. 4 ГПК се сочи наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК. Поставят се следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд при проверката на определение за връщане на искова молба да обсъди всички своевременно въведени твърдения и доводи, относими към допустимостта, включително твърдението за изтекла наказателна давност като предпоставка по чл. 124, ал. 5 ГПК, и да изложи собствени мотиви по него?

2. Когато приема, че разрешаването на гражданския спор зависи от установяването на престъпно обстоятелство, може ли съдът да върне исковата молба само поради липса на присъда и на проведено наказателно производство, без да изясни твърдените предпоставки по чл. 124, ал. 5 ГПК и без да прецени приложението на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК?

Твърди се противоречие с приетото в Решение № 60014 от 28.07.2021 г. по т.д. № 2563/2019 I. на ВКС. I т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК относно задължението на въззивния съд да прецени относимите доказателства, доводи и възражения и да изложи самостоятелни фактически и правни изводи, както и с приетото в Решение № 285 от 10.05.2024 г. по гр.д. № 1065/2023 г. на ВКС, IV г.о. относно необходимото изясняване на процесуалните предпоставки и спирането при преюдициални престъпни обстоятелства.

В частната жалба се поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК, по следния въпрос, който според жалбоподателя е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

3. При осъдителен иск по чл. 45 ЗЗД за вреди от твърдени неверни свидетелски показания и своевременно заявена невъзможност за наказателно преследване поради давност необходимо ли е предварително влязло в сила решение по отделен иск по чл. 124, ал. 5 ГПК, или след установяване на предпоставките на тази разпоредба гражданският съд може да разреши преюдициалиия въпрос в производството по осъдителния иск?

Релевирано е и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното определение.

Съставът на ВКС, Пето гражданско отделение, предвид данните по делото, намира, че частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Относно допускане на касационното обжалване, съставът на ВКС, Пето гражданско отделение намира следното:

Производството пред Софийски районен съд е образувано по искова молба от 29.03.2024 г. на Е. Д. М. срещу Н. Ц. Г., с която е предявен за разглеждане иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за осъждане на ответника да му заплати сумата от 24 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат от неправомерното деяние на ответника, извършено в качеството му на разпитан свидетел по реда на чл. 223 НПК в рамките на н.ч.д. № 1599/2013 г. образувано пред Специализирания наказателен съд, по време на който разпит - ответника е заявил пред съдия неверни данни със съдържание: „Е. Д. М. заплаши с автомат К. охранителя, инкасатора, а аз му дръпнах чантата, чувала с парите“.

За да потвърди определението на първостепенния съд, с което исковата молба е върната като недопустима /чл.130 ГПК/, въззивната инстанция е приела, че претенцията на ищеца за ангажиране на гражданската отговорност за вреди от твърдяно престъпление от общ характер /даване на показания, в които лице в качеството му на свидетел твърди неистина пред съд /чл. 290 НК//, е предпоставена от установяване на твърдяно престъпното обстоятелство по надлежния ред - с влязла в сила присъда, респективно споразумение по НПК, или с уважен установителен иск за факта на престъплението по чл. 124, ал.5 от ГПК, който иск според съда е допустим единствено в изрично предвидените случаи. В случая, както е посочила въззивната инстанция, в подадената искова молба не са изложени твърдения за постановена от наказателния съд присъда спрямо ответника като същевременно ищецът не се е позовал на някоя от предвидените в чл.124, ал.5 от ГПК хипотези, допускащи установяването на престъпно обстоятелство по гражданскоправен ред.

При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, не са налице условия за допускане на касационното обжалване.

Съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК допускането на касационното обжалване, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалвания акт, респ. от разрешаването на който зависи изходът на спора по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Съгласно т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Съгласно т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

В случая по поставените въпроси настоящият състав на Върховния касационен съд, Пето г. о., намира следното:

Формулираните от жалбоподателя първи и втори въпрос не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК - да са от значение за формиране на решаващите правни изводи, с които въззивният съд е мотивирал преценката си за недопустимост на иска.

Съгласно чл. 2 ГПК съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, но само доколкото са налице процесуалните предпоставки за това. Противно на становището на касатора, въззивният съд е обсъдил в мотивите на атакувания акт всички относими към преценката за допустимост на заявената претенция твърдения и доводи. От въззивната инстанция са обсъдени доводите на жалбоподателя, че целта на подадената искова молба е не да се установи престъпление – лъжесвидетелстване по гражданскоправен път, а да се присъди обезщетение заради осъществен от ответника деликт изразил се в даване на неверни показания пред съд. Съобразени са и изложените от ищеца твърдения, че срещу ответника не е налице присъда на наказателния съд /респ. споразумение по НПК/, с която същият да е бил признат за виновен в извършено престъпление по чл.290 НК. Отчетено е от въззивната инстанция и липсата на позоваване от ищеца на предвидените в чл.124, ал.5 от ГПК хипотези, допускащи по изключение установяването на престъпно обстоятелство по гражданскоправен ред. Същевременно е съобразено от съда, че претенцията за вреди на ищеца е обусловена от установяването на деяние, което наказателният закон квалифицира като престъпно. Процесуалният способ за установяване на престъпление е с влязла в сила присъда, респ. споразумение по НПК или с установителен иск за факта на престъплението по чл. 124, ал. 5 ГПК, който е допустим единствено в изрично предвидените случаи, а именно наказателно преследване против дееца, който се обвинява в извършване на деянието, не може да бъде образувано и е прекратено, спряно или тогава, когато извършителят му е останал неизвестен. След като визираното в исковата молба противоправно действие, за което следва да отговаря ответника, е такова, че запълва състава на престъпление от общ характер по НК, то гражданският съд не би могъл в рамките на производството по чл. 45 ЗЗД да установява инцидентно извън посочените хипотези извършеното престъпление. В случая, както бе посочено в исковата молба не се твърди, нито по делото е установено наличие на предпоставките по чл. 124, ал. 5 ГПК за установяване на престъпно обстоятелство от гражданския съд. Поради това, както е прието в обжалваното определение, предявеният иск е недопустим. Във връзка с възможността гражданският съд да установява престъпни обстоятелства е налице и задължителна съдебна практика, установена с ТР № 11/03.01.1967 г. на ОСГК на ВС, която в случая е съобразена от въззивната инстанция.

С поставеният трети въпрос, касаторът не е обосновал поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно не е посочил какво е значението на формулираният въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Същият е формулиран изцяло според защитната теза на жалбоподателя развита едва пред касационната инстанция и не отговаря на изложените съображения от въззивния съд. Последният не е изменил твърденията на ищеца от исковата молба и последващите й уточнения, че отправеното до съда искане е за присъждане на обезщетение заради осъществен деликт, а не за установяване на престъпление по гражданскоправен ред, което от своя страна може да бъде установено само и единствено от наказателния съд.

Следва да се има предвид, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.

Доколкото не се констатира и противоречие в мотивите на акта, водещо до извод за очевидната му неправилност, неоснователно е и искането за допускане на касационен контрол на основание 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. Не е налице нито една от хипотезите, които биха могли да обусловят очевидна неправилност - нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила - липса на мотиви на обжалвания акт, или наличие на явна необоснованост с оглед правилата на формалната логика. От мотивите на съдебния акт и от извършените от съда действия не произтича нарушение на принципа на чл. 2 ГПК, задължаващ съдилищата да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права. Това задължение за съда възниква само при неговото надлежно сезиране, което предполага редовност и допустимост на исковата молба. Разпоредбата на чл. 130 ГПК задължава съда да извърши проверка за допустимост на предявения иск и ако констатира недопустимост последицата е връщане на исковата молба. Именно така е процедирал първоинстанционния съд - пристъпил е към разглеждане на исковата молба е и установил нейната недопустимост, при което се е произнесъл по предвидения в закон начин - чл. 130 ГПК. Въззивният съд е потвърдил извода за недопустимост на иска поради това, че съдът не би могъл в производството по чл. 45 ЗЗД да установява наличието на престъпно обстоятелство, извън предвидените в закона /чл. 124, ал. 5 ГПК/ хипотези. Предвид изложеното съдебният акт не поражда съмнение за очевидна неправилност.

При липсата на релевантен за изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да определи рамките на произнасяне на Върховния касационен съд, обжалваното определение не може да бъде допуснато до касация, независимо дали са налице сочените от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Ето защо следва да се приеме, че не са налице общите и специални предпоставки за допускане на касационно обжалване и разглеждане на частната жалба по същество.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Пето гражданско отделение