Определение № 180 от 26.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 1754/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. А. Ч. от [населено място] против определение № 1323 от 16.05.2023 г. по ч. гр. д. № 1276/2023 г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо определение № 261634 от 16.06.2022 г. и определение № 261635 от 16.06.2022 г. по т. д. № 1066/2003 г. на Софийски градски съд, VI-8 състав, с които е отказано освобождаването му от внасяне на държавна такса по подадените от него частни жалби. С обжалваното въззивно определение е оставено без уважение и искането на А. А. Ч. за отправяне на преюдициално запитване за тълкуване на чл. 1-3 от Директива 2004/48/ЕО и съответствието на националното законодателство с нея по отношение на чл. 5, б. „е“ ЗДТ и други норми от българското право и за прилагане практиката на СЕС, изразена в решението му от 28.07.2016 по дело С-57/15. Частният касатор моли за отмяна на атакуваното определение като неправилно и необосновано с оплакването, че въззивният съд не се е съобразил с всичките му аргументи, твърдения и искания, а освен това не се е произнесъл по искането му за сезиране на ВКС за постановяване на тълкувателно решение по прилагането на чл. 1-3 от Директива 2004/48/ЕО, чл. 5, б. „е“ ЗДТ, чл. 63, ал. 1, б. „а“ ГПК (отм.) и чл. 83, ал. 2 ГПК. Заявява искане и за отправяне на преюдициално запитване до СЕС за тълкуване на чл. 1-3 от Директива 2004/48/ЕО и хармонизираното й прилагане в Република България, респ. съответствието на националното законодателство с нея по отношение на чл. 5, б. „е“ ЗДТ, чл. 63, ал. 1, б. „а“ ГПК (отм.), чл. 83, ал. 2 ГПК, чл. 19, ал. 1 ЗПРПМ, чл. 28, ал. 1, т. 2 ЗПРПМ, чл. 54, ал. 3 и чл. 56 КРБ и за прилагане практиката на Съда ва Европейския Съюз, изразена в решението му от 28.07.2016 по дело С-57/15. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на всички основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Като релевантни за делото са поставени въпросите: „ 1. Кои са видовете права на изобретение и съответно кои са нормативно допустимите искове за възнаграждения, произтичащи (произхождащи) от права на изобретения и съответните правни основания за такива искове (вкл. в контекста на нормата на чл. 5, б. „е“ ЗДТ); 2. Би ли бил допустим предявеният пред СГС процесен иск, ако ищецът не бе притежател на правата върху изобретението, което се нарушава, респ. произтича ли процесният иск от права на патент върху изобретение, който е притежание на ищеца или правото на иск на иск на ищеца произхожда от друг източник, напълно различен от права на изобретение; 3. Искът за изплащане на обезщетение за нанесени вреди (претърпени загуби и/или пропуснати ползи) частен случай ли е на иск за изплащане на дължими възнаграждения от ползване на изобретение или е обратното; респ. кой закон следва да се прилага по отношение на претендираните обезщетения, когато те произхождат от права на изобретение – общият (ГПК) или частният (ЗПРПМ, ЗДТ, др.); 4. Какъв вид по своята същност е искът по чл. 28, ал. 1, т. 2 ЗПРПМ и как нормативно законосъобразно се определя неговият размер в процеса на съдебното производство и в съдебното решение (по свободна преценка на съда или по заключение на вещи лица за размера на дължимите, но неизплатени възнаграждения при хипотеза на правомерно или неправомерно ползване на изобретението); 5. При съобразяване отговорите и на горепосочените въпроси, в кои конкретни случаи нормата на чл. 5, б. „е“ ЗДТ е приложима; Намира ли в настоящия случай приложение нормата на чл. 5, б. „е“ ЗДТ при иск, предявен за заплащане на обезщетение при нарушени права върху изобретение, когато това обезщетение е определено въз основа на законно дължимо възнаграждение за (не)правомерно използване на изобретението; Ако нормата не е приложима – защо?; 6. Произнасянето на съда относно приложимостта на чл. 5, б. „е“ ЗДТ, която приложимост е в пряка връзка с правната квалификация на предявените искове, подлежи ли на обжалване по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК или следва да се обжалва по реда на инстанционния контрол; 7. Произнасянето на съда относно приложимостта на чл. 5, б. „е“ ЗДТ следва ли да бъде съобразено с нормативната уредба към датата на завеждане на исковата молба или следва да е съобразено с евентуалните законодателни промени, налични към датата на която е поискано освобождаване от такси на основание чл. 5, б. „е“ ЗДТ; 8. Допустимо ли е по едно дело (в частност т. д. № 1714/2003 г. на СГС, 6-2 с., с решение, допуснато до касационно обжалване от ВКС, без заплащане на д. такса!) за нарушение на един и същи патент за изобретение, с искания за заплащане на обезщетения за неполучени възнаграждения, ищецът да е освободен от заплащане на държавни такси, а по друго дело (процесното – т. д. № 1066/2003 г., СГС, 6-8 с.) с идентични правни основания, за нарушение на същия патент, но срещу друго лице, което друго лице е страна-помощник на ответника в първото дело, ищецът да не бъде освободен от заплащането на д. такса; 9. Допустимо ли е определение, в което въззивният съд не се е произнесъл по всички искания в петитума на жалбата, отправено към него, ако и след подадена молба за изменение, отмяна или допълване на определението, той е отхвърлил молбата; 10. Допустимо ли е определение, в което въззивният съд не се е мотивирал по всички искания и посочените във връзка с тях основания, аргументи и доказателства, като по този начин е лишил жалбоподателя от възможност да се запознае и конкретно да оспори непосочени от съда негови мотиви и аргументи за постановяване на съответното определение; 11. От значение ли е за правилното решаване на делото анализирането, определянето и произнасянето на съда относно източника, от който се черпят права за предявяването на иска (в случая - за изплащане на обезщетение, определено и неоспорено от страните като възнаграждение за (не)правомерно използване на изобретение); 12. От значение ли е за правилното решаване на делото правилното определяне на присъденото обезщетение, доколкото то е в пряка връзка с размера на предявения иск и определените за плащане държавни такси по него, когато последните зависят от вида, същността на предявения иск; 13. Поставянето на въпроса за наличие на противоречие между чл. 5, б. „е“ ЗДТ и общностни норми (Директива 2004/48/ЕО) представлява ли въпрос за валидността на акт по чл. 629, ал. 4 ГПК; 14. Кой съд има правото да прилага нормата на чл. 628 ГПК; 15. Дали и евентуално в кои случаи въззивният съд, по искане на страна по делото, може да не приложи нормата на чл. 628 ГПК, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото; 16. Допустимо ли е съдът, в чието определение в частта му за отправяне на преюдициално запитване изрично е посочено, че не подлежи на обжалване (в случая САС) едновременно да се мотивира, че компетентна по този въпрос е следващата инстанция (ВКС); Налице ли е в такива случаи противоречие с чл. 629, ал. 3 и ал. 4 ГПК общностното право, в случаите, когато това е необходимо да бъде освободено от задължение за авансово плащане на изискваната държавна такса, събирани от съдилищата по ГПК, да бъде освободено от това задължение”. В подкрепа на заявените основания частният касатор се позовава на множество определения на Върховен касационен съд и на Софийски апелативен съд. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана от надлежна страна и в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. Същата е процесуално допустима обаче само в частта, потвърждаваща отказа на първата инстанция за освобождаване на настоящия частен касатор от заплащане на държавна такса. В частта, с която е оставено без уважение искането на същия за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, жалбата е недопустима съгласно изричната разпоредба на чл. 629, ал. 2, изр. 2 ГПК. По частната касационна жалба в допустимата й част: Предмет на обжалване пред Софийски апелативен съд са две определения, които са идентични (в действителност, с два различни номера е обозначено едно и също определение, обективирано ръкописно върху молба вх. № 291679/15.06.2022 г.), с които Софийски градски съд е отказал да освободи ищеца А. А. Ч. от заплащане на държавна такса по негови частни жалби. За да потвърди този отказ на първата инстанция, въззивният съд е споделил извода, че не са налице предпоставките на чл. 5, б. „е“ ЗДТ за освобождаване на ищеца от заплащане на държавна такса. Приел е, че в случая не е предявен иск за възнаграждение, произтичащо от права върху изобретение, а е предявен иск за обезщетение за пропуснати ползи, за който императивната разпоредба на чл. 5, б. „е“ ЗДТ е неприложима. Като неоснователно съдебният състав е преценил искането за отправяне на преюдициално запитване относно съответствието на норми от българското материално право с чл. 1-3 от Директива 2004/48/ЕО. Посочил е, че въпросите, по които се иска отправяне на преюдициално запитване, следва да касаят тълкуване на общностното право, което е в компетентността на СЕС съгласно чл. 247 ДЕС, а не да са свързани с наличието на противоречие между националното и общностното право, каквото евентуално противоречие националният съд е компетентен да установи и съобрази, или да са свързани с правните последици на норми от националното право, чието установяване е изцяло в компетентността на националния съд, а освен това, искането следва да касае тълкуване по въпроси, пряко относими по делото, а не хипотетични такива. Доколкото в случая искането за отправяне на преюдициално запитване не съответства на изискването за необходимост от тълкуване на общностното право, а приложението на относимата норма на чл. 5, б. „е“ ЗДТ е ясно с оглед и на установената практика на ВКС по нея, въззивният съд е оставил същото без уважение. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставените от частния касатор въпроси не могат да обосноват допускане на касационния контрол. Въпросите, относими към отказа на въззивния съд да отправи преюдициално запитване (въпроси № 13 - № 16), не подлежат на обсъждане, тъй като в посочената част частната касационна жалба е недопустима. Въпрос № 6 е ирелевантен за настоящия спор, доколкото не се касае за хипотеза, при която въззивният съд е оставил без разглеждане сезиращата го частна жалба срещу отказ за освобождаване от държавна такса на основание чл. 5, б. „е“ ЗДТ (в каквато връзка е цитираната към въпроса съдебна практика). Останалите въпроси нямат характер на обуславящи за изхода на конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Преобладаващата част от тях – въпрос № 1, въпрос № 2, въпрос № 3 (в първата му част), № 4, № 7, № 11 и № 12 – изобщо не са обсъждани от въззивния съд, а са поставени абстрактно и без връзка с изложените от него съображения. Въпрос № 5 и въпрос № 3 (във втората му част) са относими към правилността на обжалваното определение, проверката на която обаче, съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. Въпрос № 8, макар и зададен във въпросителна форма, представлява само твърдение на страната за противоречие в съдебната практика, при това недоказано. Въпроси № 9 и № 10 следва да бъдат преценени като оплакване за недопустимост на акта, което е неоснователно. Липсата на произнасяне по всички искания в жалбата, на подробно мотивиране на заявените от жалбоподателя доводи и възражения или на обсъждане на доказателствата представлява процесуално нарушение, обосноваващо неправилност, а не недопустимост на съдебния акт. По същите съображения не е налице и твърдяната от частния касатор „частична“ нищожност на атакуваното въззивно определение „поради липса на мотиви“. Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, доколкото е заявено бланкетно, без да е аргументирано конкретно, същото не подлежи на обсъждане. По искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз: Съгласно чл. 628 ГПК, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото, българският съд прави запитване до Съда на Европейските общности. В случая тази хипотеза не е налице, тъй като не се касае за тълкуване и прилагане на разпоредби на общностното право, а на разпоредба на националното законодателство. По искането за сезиране на Върховен касационен съд за постановяване на Тълкувателно решение по прилагането на чл. 1-3 от Директива 2004/48/ЕО, чл. 5, б. „е“ ЗДТ, чл. 63, ал. 1, б. „а“ ГПК (отм.) и чл. 83, ал. 2 ГПК: Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 292 ГПК. Посочените от касатора актове на ВКС не доказват твърдяното от него противоречиво разрешаване на въпроса за приложението на чл. 5, б. „е“ ЗДТ. Напротив, във всички тях еднозначно се приема, че заплащане на държавна такса не се дължи единствено по исковете за присъждане на възнаграждения, произтичащи от права върху изобретения, но не и по исковете за обезщетения за вреди и пропуснати ползи от нарушаване на права върху изобретения. Що се отнася до посоченото от частния касатор определение № 334 от 20.05.2011 г. по т. д. № 833/2010 г. на ВКС, II т. о., същото няма характер на „съдебна практика“, тъй като е постановено по реда на чл. 288 ГПК. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение