Определение № 60448 от 03.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 680/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. К. С. против решение № 260064 от 06.11.2020 г., постановено по въззивно гражданско дело № 410 по описа за 2020 г. на Окръжен съд – Добрич, с което е отменено решение № 101 от 30.09.2019 г. по гр. д. № 624 по описа за 2018 г. на Тервелския районен съд в частите, с които упражняването на родителските права по отношение на детето М. Р. Д. е предоставено на майката А. К. С., определено е местоживеене на детето при майката, определен е режим за лични отношения на детето с бащата Р. Д. С., бащата е осъден да заплаща месечна издръжка на детето, като вместо това е постановено друго решение за отхвърляне на предявените от А. К. С. срещу Р. Д. С. искове, упражняването на родителските права по отношение на детето М. Р. Д. са предоставени на бащата Р. Д. С., местоживеенето е определено на адреса на бащата, определен е режим на лични отношения между майката и детето и майката е осъдена да заплаща на М. Р. Д. месечна издръжка размер на 150 лева.

Касаторът твърди, че решението на Окръжен съд – Добрич е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основание за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 от ГПК. Желае да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следните въпроси:

1. Какви са критериите, въз основа на които следва да се извърши преценка на кого от двамата родители да се предостави упражняването на родителските права по отношение на малолетно дете, с оглед охраняване на интересите му в максимална степен? Разрешението на въззивния съд по този въпрос според касатора противоречи на ППВС № 1 от 12.11.1974 г. по гр. д. №3 от 1974 г., решения № 26 от 10.02.2014 г. по гр. д. № 4994 от 2013 г. на III ГО, № 334 от 06.01.2016 г. по гр. д. № 2202 от 2015 г. на IV ГО и № 142 от 06.10.2020 г. по гр. д. № 193 от 2020 г. на III ГО на ВКС.

2. Допустимо ли е крайните изводи на решаващия съдебен състав относно пригодността на всеки от родителите да отглежда и възпитава малолетното си дете, да се базират единствено на впечатленията от изслушването на страните по реда на чл. 59, ал. 9 СК, или следва да се обсъдят всички събрани по делото данни от писмени доказателства, експертни заключения, доклади от социални проучвания и гласни доказателства? Разрешението на въззивния съд противоречи също на ППВС № 1 от 12.11.1974 г. по гр. д. № 3 от 1974 г. и на решение № 163 от 27.06.2018 г. по гр. д. № 1332 от 2018 г. на IV ГО на ВКС.

Ответникът по касационната жалба Р. Д. С. счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд - Добрич, като оспорва касационната жалба и по същество.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховен касационен съд намира следното:

Ищцата А. К. С. е поискала бракът и с Р. Д. С. да бъде прекратен с развод, да й бъде предоставено упражняването на родителските права върху роденото от брака дете М. Р. Д., да бъде определено местоживеенето на децата при майката, да се определи режим на лични отношения между детето и неговия баща и осъждането му да заплаща месечна издръжка на детето в размер на 130 лева, считано от датата на подаване на исковата молба, както и издръжка за изминал период в размер на 1 560 лева. Производството по искането и за предоставяне на разрешение за пътуване на детето извън пределите на Република България е прекратено и не е предмет на касационната жалба. В исковата молба ищцата е посочила, че ответникът е напуснал семейното жилище, като е заживял в друго населено място, съпрузите не общуват помежду си и между тях липсва привързаност и обич. От момента на фактическата раздяла между страните за детето се грижела неговата майка, а ответникът бил напълно незаинтересован от семейството си. Той не предоставял никаква финансова помощ за отглеждане на детето. През месец октомври 2017 г. ищцата се установила в Република Германия, където започнала работа, а през това време детето било поверено на неговите баба и дядо по майчина линия. След завръщането на ищцата в България, контактите й с детето били ограничени от родителите на ответника. Желанието на ищцата било да отпътува с детето в Република Германия, където то да бъде записано в учебно заведение, но ответникът категорично отказвал да предостави съгласие за отпътуването на детето в чужбина.

В писмения си отговор ответникът Р. Д. С. е заявил, че е по-добрият родител и детето следва да се отглежда и възпитава от него. Посочил е, че осигурява всичко необходимо за отглеждане на детето и след като ищцата започнала работа в Германия, грижите за него били поети изключително от ответника и неговите родители. Предявил е насрещни искове срещу А. К. С. за предоставяне упражняването на родителските права по отношение на М. Р. Д., за определяне местоживеене на детето при бащата, за определяне на режим на лични отношения с майката, както и за осъждането й да заплаща месечна издръжка в размер на 150 лева.

Тервелският районен съд е прекратил брака между страните, като е приел, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака имат и двамата съпрузи. С решението си съдът е предоставил упражняването на родителските права по отношение на роденото от брака дете на майката А. К. С. при определен режим на лични отношения с бащата Р. Д. С.. Съдът е приел, че въпреки проявите на слабост, ищцата е по-пригодният родител, който следва да бъде натоварен да полага грижи за детето. Констатирал е наличието на синдром на родителско отчуждение от умерена към тежка форма, дължащ се на внушения от страна на бабата на детето по бащина линия. Местоживеенето на детето е определено при майката, а бащата е осъден да заплаща месечна издръжка в размер на 140 лева. Искът за заплащане на издръжка за изминал период в размер на 1560 лева е отхвърлен като неоснователен, тъй като към момента на постановяване на решението детето живее в дома на своя баща, който осигурява средствата за неговото отглеждане. С допълнително решение № 23 от 19.02.2020 г. районният съд е отхвърлил като неоснователни и предявените от Р. Д. С. насрещни искове.

Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частите, в която упражняването на родителските права е предоставено на майката А. К. С., определен е режим за лични отношения на детето с бащата и той е осъден да заплаща месечна издръжка, а предявените от него насрещни искове са отхвърлени. Съдът е приел, че въпреки добрите си възпитателски качества, в настоящия момент майката не би могла да осигури необходимите средства за отглеждането и издръжката на детето. От изслушването на майката се установява несигурност и липса на обосновано виждане относно неговото отглеждане. Налице са обстоятелства, които биха довели до драстична негативна промяна в живота на детето при предоставяне упражняването на родителските права на майката. Освен това се установява значително отчуждение на детето към майката, като извеждането от дома му и средата, в която е израснало, означава сбъдване на всичките му внушени страхове, което би било изключително стресиращо за него. Въззивният съд е отчел, че оставянето на детето в същата среда може да продължи отчуждаването на детето от майка си, поради което е постановил специални мерки относно режима на лични отношения. Приел е, че времето на тези контакти трябва да се разширява постепенно, при отчитане на необходимостта от подпомагане на контакта посредством социален работник и осъществяването му извън надзора на бабата.

Така постановеното решение не противоречи на цитираната от касатора практика на ВКС по първия въпрос на касатора. Въззивният съд не е пренебрегнал нито един от критериите, посочени в ППВС № 1/12.11.1974 г. Отчел е, че полът на детето и добрите родителски качества на майката са в нейна полза, но е съобразил, че все пак липсват убедителни доказателства за финансовите и възможности да отглежда детето. При доход от 300 лв. месечно от сезонна дейност и давана от роднините помощ с неясна продължителност майката не може да обезпечи необходимата за детето издръжка. Още по-важно обстоятелство в случая е, че предоставянето на родителските права на майката би довело до драстична промяна в живота на детето, която би имала негативно въздействие. Детето ще загуби приятелите и учителите си, ще бъде отделено от средата, в която е израснало. От друга страна в мотивите са анализирани подробно и родителските качества на Р. Д. С., като е взето предвид, че проблемите, които крие предоставянето на родителските права на майката, не съществуват при предоставянето им за упражняване от бащата. Ето защо по първия въпрос на касатора касационно обжалване не следва да се допуска.

Същият извод следва и относно втория поставен от касатора въпрос. Мотивите на въззивния съд съдържат съвкупна преценка на доказателствата, без да бъдат игнорирани, пренебрегнати или омаловажени някои от тях, както твърди касаторът. За да постанови решението си съдът е изслушал страните по реда на чл. 59, ал. 9 СК, обсъдил е представените по делото свидетелски показания, изготвеният в хода на въззивното производство социален доклад, както и заключението на вещо лице – психолог. В съответствие с чл.235, ал.3 от ГПК съдът е съобразил актуалните към момента на постановяване на решението данни за доходите на майката. Ето защо решението на въззивния съд по втория въпрос на касатора съответства на практиката на ВКС.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Окръжен съд - Добрич не следва да се допуска.

При този изход на спора касаторът дължи на Р. Д. С. 500 лева разноски за касационното производство..

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение