Определение № 3835 от 14.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 977/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по обща касационна жалба, подадена от К. П. К. и С. К. М., и двамата представлявани от адвокат Х., срещу решение № 248 от 15.11.2024г., постановено по в.гр.д. № 325/2024 г. по описа на Окръжен съд- Шумен, с което след частична отмяна на решение № 124 от 19.04.2024 г., постановено по гр.д. № 742/2023 г. по описа на РС- Нови пазар, жалбоподателите са осъдени да предадат на ищците К. С. М., С. Й. И. и И. Й. И. владението върху гараж №1 - самостоятелен обект с идентификатор *, с площ 13.25 кв.м, избено помещение-маза №1, с площ 7.48 кв.м., представляващо прилежаща част към самостоятелен обект в сградата с идентификатор *, по КК и КР, одобрени със Заповед № РД-18-18/25.03.2010 г. на Изпълнителния директор на АГКК и 1/3 ид. части от дворно място с обща площ 729 кв.м., съставляващо поземлен имот с идентификатор ***, всички описани имоти находящи се на административен адрес в [населено място], [улица].

Касационните жалбоподатели поддържат, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че въззивният съд не е констатирал допусната от районния съд очевидна фактическа грешка в решението.

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателите молят въззивното решението да бъде допуснато до касация като очевидно неправилно и поради това, че въззивният съд не е съобразил константна практика на ВКС- основания за селекция на жалбата по чл.280, ал.2, пр.3 и чл.280, ал.1, т.1 и т. 3 от ГПК. Формулират въпроси, част от които касаят правомощията на съдилищата при допусната очевидна фактическа грешка при постановяване на съдебно решение. В изложението към касационната жалба се поставят въпроси за правомощията на въззивната инстанция при непълен доклад и неправилно разпределена доказателствена тежест, както и такива за задълженията на въззивния съд при мотивиране на съдебния акт. Поддържа се и че решението на ОС-Шумен е очевидно неправилно.

Със свое определение № 3019 от 12.06.2025 г. по настоящото дело касационният състав е върнал делото на РС-Нови пазар за произнасяне по съдържащото се в касационната жалба оплакване за допусната очевидна фактическа грешка при постановяване на решение № 124 от 19.04.2024 г. по гр.д. № 742/2023 г.

С решение №233 от 02.08.2025 г. по гр.д.№742/2023 г. по описа на Районен съд - гр.Нови пазар първоинстанционният състав е оставил без уважение искането за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка.

С решение № 303 от 18.12.2025 г., постановено по в.гр.д. № 646/2025 г. по описа на Окръжен съд- Шумен, е потвърдено решение №233 от 02.08.2025 г. по гр.д.№742/2023 г. по описа на Районен съд - гр.Нови пазар.

Против така постановеното решение на Окръжен съд- Шумен е депозирана касационна жалба от К. П. К. и С. К. М., и двамата представлявани от адвокат Х., с оплакване за неправилност. Жалбоподателите поддържат становището си за допусната очевидна фактическа грешка при изразяване на възприетата от съда правораздавателна воля при произнасянето по предявения иск по чл.108 ЗС в неговата установителна част.

В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателите заявяват, че са налице основания за допускане на обжалваното решение до касация по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Считат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси:

1. Констатирането и отстраняването на несъответствието между мотиви и диспозитив съставлява ли процесуално задължение на въззивния съд ? Необходимо ли е въззивният съд да прави изрична констатация при наличие на очевидно, явно такова противоречие от прочита на съдебното решение, или е необходимо в такива случаи да предприеме процесуални действия по отстраняването му?

2. При наличие на очевидно противоречие /несъответствие/ между мотивите и диспозитива на първоинстанционното решение, сочещо на очевидна фактическа грешка, допустимо ли е поправката по чл.247 ГПК да се извърши по инициатива на съда, дори да няма искане на страна по спора за това и ако въззивният съд не го е направил по съответния ред съставлява ли това съществено процесуално нарушение?

3. Допустимо ли е да се извършва поправка на очевидна фактическа грешка по отношение на влязъл в сила диспозитив на първоинстанционното решение и ако въззивният съд не го е направил по съответния ред съставлява ли това съществено процесуално нарушение?.

По тези въпроси поддържат противоречие с Тълкувателно решение № 4/2016 г. по т.д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК, т.2А, ППВС № 1/1985 г. на ВС, т.2., решение № 187 от 07.07.2016 г. по гр.д. № 1332 / 2015г. на ВКС, ІV г.о., решение № 164 от 24.04.2015 г. по гр.д. № 5934/2014 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 38 от 01.02.2012 г. по гр.д. № 343/2011 г. на ВКС, І г.о.

По същите въпроси поддържат, че са налице основания за допускане до касация и по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, поради значението им за точното прилагане на закона и развитие на правото. Поддържат, че решението е и очевидно неправилно.

Ответниците по касация К. С. М., С. Й. И., И. Й. И., и тримата представлявани от адвокат Б., оспорват касационната жалба в представен писмен отговор по делото. Развиват съображения, че оплакванията на касаторите засягат правилността на решението, а нямат за предмет очевидна фактическа грешка.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна – ответници по иск за защита на право на собственост, които имат правен интерес от обжалване на решението по дело, което съгласно чл.280, ал.3 ГПК подлежи на касационно обжалване независимо от цената на иска.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Въззивният съд е възприел и изложил следната фактическа обстановка: Ищците се легитимират по наследство от своя наследодател Й. И. М. и по силата на договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от 27.02.1992 г., на недвижим имот, представляващ втори етаж от къща, находаща се в [населено място], [улица], кв. 19, с обща застроена площ 89.84 кв. м., ведно с прилежащите му таванско помещение № 1 с площ от 28.46 кв. м., избено помещение №1 с площ от 7.48 кв. м., гараж № 1 с площ от 13.25 кв. м., 1/3 ид. част от стълбище и 1/3 ид. част от дворно място. Ответниците се легитимират по наследство и въз основа на договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от 27.02.1992 г. за собственици на първи етаж от къща, с обща застроена площ 89.84 кв. м., находаща се в [населено място], [улица], кв. 19, ведно с прилежащите таванско помещение с площ от 21.85 кв. м., избено помещение №3 със застроена площ от 6.39 кв. м., избена клетка - гараж с площ от 12.75 кв. м., 1/3 ид. част от стълбище с площ от 37.12 кв. м. и 1/3 ид. част от дворно място.

По делото били представени квитанции във връзка с платени от ищците местни данъци и такси на процесния имот за периода 2007 г. – 2023 г. От приетото и неоспорено от страните заключение на допуснатата съдебно-техническа експертиза съдът е установил, че при огледа на място вещото лице установило, че процесният гараж се намирал на лявата фасада на сградата, южната, и се владеел от ответниците. Също от съдебно- техническа експертиза било установено, че архитектурен проект за сградата липсва. Според вещото лице не можело да се установи каква е номерацията на гаражите. Вещото лице е посочило, че по делото са представени схеми от двете страни, съгласно които процесният гараж/левият/ е бил посочен веднъж като принадлежност на апартамента на втория етаж и веднъж като принадлежност към първия етаж. В съдебно заседание вещото лице разяснило, че процесният гараж бил най-левият в редицата от три гаража. Съдът е обсъдил показанията на свидетелите, като приел, че от разпита на свид. Р. П. и свид. М. се установявало, че К. К. ползвал гаража на Й. М.. Съответно от показанията на свидетелите С. и К. се установявало, че гаражът свързан с мазе бил предоставен на наследодателя на ответниците.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел като правен извод, че решението на НПРС е влязло в сила в частта му, с която съдът е признал за установено, че ищците са собственици на процесните имоти, а именно гараж №1 - самостоятелен обект с идентификатор *, с площ 13.25 кв.м, избено помещение-маза №1, с площ 7.48 кв.м., представляващо прилежаща част към самостоятелен обект в сградата с идентификатор *, по КК и КР и 1/3 ид. части от дворно място с обща площ 729 кв.м. Посочил е, че с определение № 683/31.10.2023г. по гр.д.№742/23г. по описа на НПРС, съдът е признал за безспорно установено и ненуждаещо се от доказване, че двамата ответници упражняват фактическа власт върху гараж №1, представляващ самостоятелен обект с идентификатор *, с площ 13,25 кв.м., на етаж 0 в сграда с идентификатор *, избено помещение-маза №1 с площ 7,48 кв.м. и дворно място с обща площ 729 кв.м., в поземлен имот с идентификатор *. и ответниците не са направили възражения срещу доклада по делото в тази му част. Посочил е, че ответниците не оспорвали, че ползват дворното място и че ищците притежават 1/3 ид.част от него. Посочил е, че от изслушаните СТЕ по делото и от показанията на разпитаните свидетели безспорно се установявало, че гараж №1 с идентификатор *, съгласно схема №15-556775/23.05.2023г.- предмет на делото, който е най –левият гараж в редицата от три гаража, гледано откъм страната на улицата, се ползвал от ответниците по делото. По представения договор за продажба на държавен недвижим имот именно процесният гараж №1 бил закупен от наследодателя на ищците и неговата съпруга, а по договора на ответниците е записано, че те закупували гараж-изба, а не процесният гараж №1. Не се установявало по делото приживе наследодателят на ответниците или те след неговата смърт да са държали гараж №1 като свой собствен, нито че са демонстрирали намерение за своене пред наследодателя на ищците приживе и неговата съпруга или след това пред наследниците. Нямало доказателства, че държането на гаража е преминало във владение. Също така гаражът, към датата на неговата продажба на ищците, е бил завършен, според показанията и на двете групи свидетели разпитани по делото пред НПРС и се е ползвал още от предишния собственик, поради което и твърдението на ответниците за направени от тях в имота подобрения не се доказало по делото. Предвид изложеното въззивният съд е приел, че искът по чл.108 от ЗС в неговата осъдителна част е доказан, отменил е в тази част първоинстанционното решение и е постановил осъдителен дистозитив ответниците да предадат на ищците владението на спорните имоти.

След връщането на делото за произнасяне по молба за отстраняване на очевидна фактическа грешка въззивният състав е посочил, че по делото не се установява противоречие между формирана и изразена воля в основното решение по делото.

При така изложените мотиви от въззивната инстанция, Върховният касационен съд, при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива се установяват.

Касационно обжалване на въззивен съдебен акт, съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК, се допуска при кумулативното наличие на две предпоставки: обща- произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е обусловил решаващия му извод, и специална - наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 от ГПК. Касационното обжалване се допуска и при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Настоящият съдебен състав приема, че касационно обжалване на въззивното решение по в. гр.д. № 646 по описа на 2025 г. на Окръжен съд- Шумен следва да бъде допуснато по изведения от жалбоподателите трети процесуалноправен въпрос: „Допустимо ли е да се извършва поправка на очевидна фактическа грешка по отношение на влязъл в сила диспозитив на първоинстанционното решение и ако въззивният съд не го е направил по съответния ред съставлява ли това съществено процесуално нарушение?“. Въпросът е обуславящ, тъй като въззивното решение е постановено по искане за отстраняване на очевидна фактическа грешка в първоинстанционното решение, постановено по предявеният иск по чл.108 ЗС, в неговата установителна част, която, като необжалвана от ответниците, е влязла в сила. Налице е противоречие между обжалваното решение и възприетата практика на ВКС, включително и цитираната от касаторите в изложението към касационната жалба.

Касационният състав намира, че с оглед констатираното противоречие между възприетите изводи от въззивния състав в решението за отстраняване на очевидна фактическа грешка и практиката на ВКС, създадена по приложението на разпоредбата на чл.247 ГПК, до касационно обжалване следва да бъде допуснато и решение № 248 от 15.11.2024 г.по в.гр.д. № 325/2024 г. на ОС-Шумен поради съмнения за евентуална недопустимост на решението. Налице са предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, за които касационният състав следи служебно.

Касаторите дължат заплащане на държавна такса за разглеждане на жалбите, както следва: 25.56евро за разглеждане на жалбата против решение № 303/ 18.12.2025 г. и 38.35евро за разглеждане на жалбата против решение № 248 от 15.11.2024 г.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на I г. о.