Определение № 4732 от 21.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2005/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от В. В. Е. –ответник по исковата молба, подадена чрез пълномощник адв. Д. К. от АК – С., срещу въззивното решение № 44 от 22.02.2024 г. по в. гр. д. № 466/2023 г. на ОС – Смолян. В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК, също и чл.280, ал.2, предл. второ и трето ГПК. Насрещните страни в производството - ищците Б. Х. М. и Е. Х. Р., двете чрез процесуален представител адв. Е. В. от АК - С., оспорват жалбата с писмен отговор. Другите страни-съответниците на касатора К. А. Е., М. В. Е., К. В. С., Т. В. Е. и М. В. С., не са взели становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: С обжалваното въззивно решение, в резултат на потвърждаване на първоинстанционно решение № 35/12.05.2023 г. по гр.дело №100/2022 г. на РС-Златоград, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 73/26.09.2023 г. по същото дело, съдът е признал за установено на основание чл.54, ал.2 ЗКИР по отношение на ответниците В. В. Е., К. А. Е., М. В. Е., К. В. С., Т. В. Е., и М. В. С., че ищците Б. Х. М. и Е. Х. Р. са собственици на около 40 кв.м. (42 кв.м.), намиращи се в северозападната част на имот с идентификатор ***, за който по регулационния план на [населено място], одобрен със Заповед № РД-23/12.01.1987 г. представлява ПИ № *, кв.21, който участва в УПИ *-*, кв.21 по ПУП на [населено място] и в УПИ *-*, кв. 21 по ПУП на [населено място], която реална част е погрешно заснета като част от имот на ответниците с идентификатор ПИ ***, за който по регулационния план на Неделино от 1987 г. представлява ПИ № *, кв.21, за който е отреден УПИ *-*, кв. 21, както и че допусната техническа грешка в КК на [населено място] при отразяване на собствения на ищците имот с идентификатор ***, с която грешка от имота на ищците площ от 42 кв.м неправилно е заснета като част от имота на ответниците с идентификатор ***. по КК на [населено място], одобрена със Заповед за одобрение на КККР № РД -18-75/19.11.2021г на ИД на АГКК, и която реална част е повдигната в жълто на приподписаната от съдията-докладчик скица изготвена от вещо лице инж.М. Т. на стр.186, която скица се счита за неразделна част от решението, на основание чл. 108 ЗС ответниците са осъдени да предадат на ищците владението на същата тази гореописана реална част, повдигната в жълто на тази комбинираната скица, неразделна част от решението, и на основание чл. 109 ЗС ответниците са осъдени да преустановят неоснователните си действия, с които препятстват обективното упражняване правото на собственост на ищците, като премахнат изградената бетонова ограда върху имот с идентификатор *** по КК и КР, която бетонна ограда е повдигната в сив цвят на двете комбинирани скици на вещото лице инж.М. Т. на стр.186 и 187, които скици, приподписани от съдията-докладчик, са неразделна част от решението. Със същото възизвно решение, съдът, по частната жалба на ответника В. В. В., е потвърдил първоинстанционното определение по чл. 248 ГПК с № 130/26.06.2023 г. по гр.дело 100/2022 г. на РС-Златоград за изменение на основното решение в частта за разноските, и според изхода на спора е осъдил въззивника да плати на двете ищци разноски и за въззивното производство. Въззивният съд е приел, че съдът е сезиран с искова молба от Б. М. и Е. Р., с твърденията им, че са собственици на недвижим имот, представляващ имот с пл.номер * кв.21 с площ от 612 кв.м, който имот участва в УПИ *-* кв.21 с 580 кв.м. и в УПИ *-* с площ от 32 кв.м, кв.21 по ПУП на [населено място], одобрен със Заповед № РД -23/12.01.1987 г., като правото си на собственост двете ищци извличат от наследяване и правна сделка-дарение от 2020 г. Според ищците имотът им е идентичен с имот с идентификатор ***, съгласно одобрената КК на [населено място] през 2021 г., като част от имота с площ около 40 кв.м. неправилно е заснет като част от имота на ответниците с идентификатор *** по цялостното протежение на северозападната част от границата между имотите, като ответниците изградили неправомерно и без съгласие на ищците незаконна бетонна ограда с дължина от 14 метра в тази реална част. Искат от съда да уважи иск по чл. 54 ал.2 от ЗКИР / иск за грешка в кадастралната карта/, по чл. 108 от ЗС /за признаване правото им на собственост и предаване владението на реална част от спорния имот с площ от 40 кв.м/ и по чл. 109 от ЗС за преустановяване на неоснователни действия на ответниците и премахване на незаконно изградената ограда в имота на ищците. Въззивният съд е подложил на собствена преценка събраните по делото в първата инстанция доказателства, от които е приел за установено следното: Двете ищци Б. М. и Е. Р. са част от наследниците на починалия през 1997 г. техен наследодател /дядо/ Ш. Р. (идентично името с З..Р.). От съдържанието и на приобщените към доказателствата нотариални актове за признаване право на собственост в полза на З..Р. (за дворно място-парцел * в кв.20, отреден на имот пл. номер * с площ от 420 кв.м. и изградена в него масивна къща на два етажа, и за идеална част от празно място-парцел * в кв.20, отреден на Р. и ДЗС-Неделино, като в имота на Р. са включени 242кв.м. и сайвант, без да са уредени регулационните сметки) и н.а. за дарение на недвижим имот от 11.12.2020 г. с предмет ид.част от поземлен имот с пл. номер * кв.21, ведно с изградена в имота двуетажна жилищна сграда, въззивният съд е приел, че по наследственото правоприемство и договора за дарение от 2020 г., ищцата Е. Р. е придобила 21/24 идеални части и съответно Б. М., А. Р. и М. Р. придобили по 1/24 идеални части от правото на собственост на поземлен имот с пл. номер * кв.21, който имот участва в УПИ *-* с площ от 580 кв.м и в УПИ *-* с площ от 32 кв.м по ПУП на [населено място], утвърден със Заповед № РД -23/12.01.1987 г., ведно с изградена в имота двуетажна жилищна сграда. По отношение на ответниците е установено, че с н.а. за собственост на недвижим имот по давностно владение от 04.12.2008 г., В. Е. (починал през 2018 г. с наследници конституираните ответниците К. С., Т. Е. и М.С.), К. Е., В. Е. и М. Е. се легитимират като собственици, при посочените в акта идеални части, на УПИ *-* в кв.21 с площ от 423 кв.м по ПУП на [населено място]. Този УПИ на юг граничел с имот УПИ *-* на З. Р.. Установено е още, че през месец април 2022 г. ответникът В.Е. извършил изкопни работи в южната част на имота си, като изградил масивна подпорна стена, по повод на което ищците са подали жалба до ОА- гр.Златоград за спиране на незаконното строителство, а Б.М. е подала и заявление до АГКК-Гр.Смолян за отстраняване на допуснати грешки в одобрената КК по повод границите между двата имота с идентификатори *** и ***, като административната процедура за изменение на ККИР не е реализирана поради подадено възражение от ответника В.Е.. Въззивният съд е кредитирал приетата по делото съдебно-техническа експертиза, с която вещото лице е констатирало, че за [населено място] има три регулационни плана, одобрени през 1950 г., 1974 г. и 1987 г. Вещото лице е посочило, че северозападната част на имот с идентификатор *** по КК на [населено място] от 2021г /собственост на ищците/ не съвпада със северозападната граница на техния поземлен имот с пл. номер *, за който е отреден УПИ * -* по плана на [населено място] от 1987 г. Вещото лице е изготвило скица, в която с жълт цвят е оцветена територия, която неправилно е заснета като част от имот на ответниците с идентификатор ***. Вещото лице е посочило, че южната граница на имот с идентификатор *** не съвпада с южната граница на имот, представляващ УПИ *-*, собственост на ответниците. Също така, че в спорната част /оцветен в жълт цвят на скицата/ има изградена подпорна стена с височина от 1,2 до 2 метра, като северната граница на поземлен имот с идентификатор *** съвпада с изградената ограда от бетонова основа без ажурната част, която отстои на около 30 см. от процесната подпорна стена при посочени точки и дървена ограда. В приложената комбинирана скица е илюстрирано, че по плана от 1974 г. част от спорния имот, оцветен в жълт цвят на комбинираната скица, е била част от поземлен имот пл. номер * парцел **, собственост на З..Р., а една малка част от този имот била част от парцел * в кв.20, отреден на Р. и ДЗС-Неделино. Вещото лице е посочило, че в плана от 1974 г. наследодателите на ответниците не фигурирали като собственици на спорния имот, оцветен в жълт цвят по комбинираната скица. От показанията на свидетелите Б.Е., С.Е., З..Г., К.Ю. се установява, че ответникът В.Е. е изградил подпорната стена между двата имота, като преди това на мястото имало пътека с ширина около 1 метър, която се ползвала за преминаване. Съдът е направил извод, че не са събрани гласни доказателства ответниците, респективно техните наследодатели, да са упражнявали давностно владение по отношение спорната част от имота, оцветена в жълт цвят по комбинираната скица, което да е основание за придобиване на собствеността му. Спорната част от имота се ползвала за път между съседните имоти, като след изграждане на подпорната стена през 2022 г. е възпрепятстван достъпът до изградената сграда /бивш сейвант/, собственост на ищците. При така установените факти, и в рамките на проверката по чл.269 ГПК, въззивният съд е формирал и правните си изводи. За неоснователни са приети оплакванията на въззивника за недопустимост на първоинстанционното решение, по конкретно изложени аргументи, така: Първо, че като ищци по иск по чл.54, ал.2 ЗКИР не е необходимо да се конституират всички съсобственици на имота като задължителни другари по аргумент от Решение № 73 от 06.10.2020г на ВКС по гр.дело № 3789/2019, І г.о., според което предявяването на иск от съсобственик по реда на чл. 54, ал.2 от ЗКИР е допустимо, а другарството би могло да бъде необходимо, но не е задължително. Второ, че ответниците К. С., Т. Е. и М. С. са надлежни страни в производството, тъй като искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР е положителен установителен иск за собственост и надлежни страни по него са тези лица, които се легитимират като собственици на имоти с посочени идентификатори. Трето, че решението не е постановено при свръхпетитум относно размера на спорната реална част /40 кв.м. по искова молба, и 42 кв.м. по решението/, с аргумента, че пространственият обхват на спорното право на собственост не се определя единствено по сочената площ в исковата молба, и че ищецът по разбираем начин е индивидуализирал границите и местоположението на спорния имот, а съдът се е произнесъл по предявените искове, като е индивидуализирал спорното материално право с изготвена комбинирана скица, неразделна част от постановения съдебен акт. Четвърто, че искът по чл. 109 от ЗС не е уважен свръхпетитум, защото ответниците съгласно диспозитива са задължени да премахнат изградената стена, повдигната в сив цвят, попадаща в границите на имот с идентификатор ***, и няма произнасяне на съда, което да задължава ответниците да премахнат цялата ограда, включително тази част от нея, които попадат между т.1, 2 и 3 от комбинираната скица и която част не попада в спорния имот, тониран в жълт цвят. По оплакванията за неправилност е прието, че ищците Б.М. и Е. Р. са съсобственици на 22/24 идеални части от поземлен имот с пл. номер * кв.21, който имот участва в УПИ *-* с площ от 580 кв.м и в УПИ *-* с площ от 32 кв.м по ПУП на [населено място] от 1987 г., като съсобствеността е придобита по наследяване от общия им наследодател З..Р. и въз основа на сключен договор за дарение през 2020 г., и съсобственици на този имот са и неучастващите по делото страни А. Р. и М.Р.. По спорния въпрос има ли допусната грешка в КК от 2021 г. за [населено място], като не е отразена коректно северозападната част на имота на ищците, е прието, че нанесените граници в КК не съвпадат с границата на имота на ищците съобразно последния регулационен план от 1987 г., защото част от имота на ищците с площ от 42 кв.метра /обозначен в жълт цвят на комбинираната скица/ е отразена като част от имота на ответниците. Ответниците не са ангажирали доказателства, от които да се направи извод, че са придобили собствеността на спорния имот въз основа на упражнено давностно владение или на друго основание. Съобразено е още, че по регулационния плана от 1974 г. на [населено място] ответниците и техните наследодатели не са фигурирали като собственици на спорния имот/оцветен в жълт цвят/. Същият имот е представлявал част от имот, записани на З..Р., другата част от имота е записана като съсобствен имот на Р. и ДЗС –Неделино, поради което е прието, че няма грешка в приложения дворищнорегулационен план на [населено място] от 1987 г., в който план имотът на ответниците е нанесен за първи път. Поради съвпадане изводите с тези на първоинстанционния съд за основателност на иска по чл. 54 ал.2 от ЗКИР, решението в тази част е потвърдено, като е посочено, че ще ползва и останалите съсобственици на имота при липса на спор за материално право. По другите искове по чл.108 ЗС и чл.109 ЗС е прието, че ищците се легитимират като собственици на спорния имот с площ от 42 кв.м, тониран в жълт цвят в комбинираната скица, неразделна част от решението, и ответниците правилно са били осъдени от първоинстанционния съд да предадат владението на имота, признато е правото на собственост на ищците и са осъдени ответниците да преустановят неоснователните си действия, като премахнат изградената бетонна ограда. И в тези части обжалваното решение е потвърдено. По частната жалба срещу определението по чл.248 ГПК са изложени също мотиви защо тя е неоснователна, тъй като пропускът на съда да присъди разноски и на ищеца Е. Р. е отстранен с обжлаваното определение, а присъденият размер не е прекомерен. По преценката за наличие на основание за допускане касационното обжалване, касационният състав намира следното: Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност, дори и да няма формулирани от касатора правни въпроси, като в контекста на разясненията в т. 1 на цитираното ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, преди да се пристъпи към обсъждане на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационната инстанция следва служебно да извърши проверка за евентуално наличие на такива пороци по чл.280, ал.2 ГПК в поредността на тежестта им, и без касаторът да се позовава на наличието им, респ. без да е ограничен само от изложените от касатора доводи за такива пороци. Положителният извод за осъществени предпоставки по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане касационното обжалване, прави безпредметно обсъждането дали са налице основания за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не възниква понастоящем съмнение въззивното решение да е нищожно в някоя част, нито да е недопустимо в частта по произнасянето по исковете по чл.54, ал.2 ЗКИР и чл.108 ЗС. Не се установява твърдяното от касатора недопустимо произнасяне по нередовна искова молба или свръхпетитум по тези два иска. Процесуалната легитимация на ищеца при иск за собственост се извежда от направените от него твърдения за притежаваното право и основанието, от което го извежда, а дали ищецът притежава така твърдяното право на собственост, е въпрос на основателност на иска, а не на допустимост. В случая двете ищци твърдят с исковата молба, че са съсобственици на спорната ид.част като част от техен собствен имот пл.номер * на основание наследяване и правна сделка-дарение от 2020 г., т.е. нямат твърдение, че освен тях и други лица са съсобственици, поради което липсва нередовност на исковата молба от гледна точка на противоречие с чл.26, ал.2 ГПК. Както е изяснено с т. 5 на ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк.д. № 8/2014 г. на ВКС, ОСГК, предметът на иска по чл.54, ал.2 ЗКИР за грешка в кадастралната карта и на чл.108 ЗС с предмет същия имот /реална част, погрешно заснет/-та или незаснет/-та в кадастралната карта, се припокриват в установителната част относно пространствения обхват на правото на собственост. Предметът на делата в установителната им част е идентичен, искът по ЗКИР се поглъща от иска за собственост, поради което според особеностите на конкретния случай производството по иска по чл.54, ал.2 ЗКИР подлежи на прекратяване или съединяване за общо разглеждане в едно производство с иска за собственост. В настоящето дело искът по чл.54, ал. 2 ЗКИР е бил кумулативно съединен с иска по чл. 108 ЗС срещу същите ответници, което съединяване се явява допустимо с оглед горепосоченото тълкувателно решение (така прието и с постановеното по чл.274, ал.3 ГПК определение № 535/13.07.2021 г. по ч.гр.д. № 2521/2021 г. на ВКС, II г.о.). По двата иска цената се определя идентично - по чл.69, ал.1, т.2 ГПК според данъчната оценка на спорното право (за чл.54, ал.2 ЗКИР ср. т.1 от ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк.д. № 8/2014 г. на ВКС, ОСГК), и доколкото и двата иска са за защита на един и същи интерес (правото на собственост на ищеца), то съгласно чл.72, ал.1 ГПК по тях се събира една държавна такса. С исковата молба са предявени три иска - по чл.54, ал.2 ЗКИР, по чл.108 ЗС и по чл.109 ЗС, като е посочена цена на иска 1362,10 лв. и внесена държавна такса 50 лв. Повдигнатият от ответника В. В.Е. с отговора на исковата молба спор за цената на иска е приключил във второто открито съдебно заседание с даден ход на делото на 23.01.2023 г., с приемане-без възражение от ответниците, на представените от ищците нова данъчна оценка на стойност 1353,10 лв. и документ за довнесени още 4,13 лв., като и съдът не е упражнил правомощието си да определи друга цена на иска (чл.70, ал.1, изр.второ ГПК). Така внесената от ищците държавна такса от 54,13 лв. е съответна на 4% от 1353,10 лв., което е достатъчно за покриване на дължимата държавна такса по чл.72, ал.2 ГПК по исковете по чл.54, ал.2 ЗКИР и чл.108 ЗС според така посочената от ищците цена по новата данъчна оценка, която не надвишава първоначално посочената от тях с исковата молба и нормата на чл.70, ал.2 ГПК се явява неприложима. Ето защо не се констатира недопустимо произнасяне от въззивния съд по исковете по чл.54, ал.2 ЗКИР и чл.108 ЗС. Не е такова, обаче, е положението по произнасянето от въззивния съд по иска по чл.109 ЗС. По този иск ищците не са посочили цена на иска, съдът не им е указал да я посочат, нито сам е определил неговата цена по чл.70, ал.3 ГПК (т.1 от ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ВКС, ОСГК), поради което искът е приет за разглеждане като неоценяем, и това положение се е стабилизирало с приключване на посоченото открито съдебно заседание на 23.01.2023 г. пред първоинстанционния съд. От ищците не е изисквано и не са заплащали държавна такса за разглеждането му по чл.71, ал.1, изр. второ ГПК, вр. чл.3 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При тази констатация и съобразявайки разясненията, направени с т. 4 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д.№ 1/2001 г. на ВКС, ОСГК, касационната инстанция намира, че касационното обжалване на въззивното решение в частта по произнасянето по иска по чл.109 ЗС следва да се допусне в приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК поради съмнение за недопустимост в тази част. От съдържание на обжалвания съдебен акт, настоящият съдебен състав намира, че по отношение произнасянето на въззивния съд по исковете по чл.54, ал.2 ЗКИР и чл.108 ЗС е налице предпоставката за допускане касационното обжалване по чл.280, ал.3, предл. трето ГПК- очевидна неправилност, каквато се твърди и от касатора. Прочитът на мотивите разкрива вътрешно противоречие и логическо несъответствие между възприетите от съда фактически констатации и изведените правни изводи относно притежаваните от ищците права в собствеността на имот с пл. номер * и на спорната реална част от 42 кв.м., отразила се и върху постановения краен резултат. От една страна е прието, че двете ищци са съсобственици общо на 22/24 ид.ч. от имот с пл. номер 258, който участва в УПИ *-* с 560 кв.м., като другите съсобственици на имота не участват като страни по делото, и част от този техен съсобствен имот с площ 42 кв.м., повдигната в жълто на скицата към заключението на вещото лице на стр.186, неправилно е заснета по КК в имот с идентификатор ***, записан на ответниците. От друга страна е прието, че ищците се легитимират като собственици на спорния имот с площ от 42 кв.м, тониран в жълт цвят на същата скица, което е обусловило потвърждаване на първоинстанционното решение по начина на постановяването му по тези два иска, а именно с признаване правото на собственост на двете ищците върху тази спорна реална част. Горните констатации се правят пряко от прочита на решението (без да се налага навлизане в преценка на събраните по делото доказателства и изложените от страните доводи), поради което е налице основанието за допускане касационното обжалване по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК - очевидна неправилност/ на решението по произнасянето по исковете по чл.54, ал.2 ЗКИР и чл.108 ЗС. Касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне изцяло, и по отношение на необжалвалите необходими другари на ответника (чл.216, ал.2 ГПК), също така и в частта по произнасянето по определението по чл.248 ГПК, защото отговорността за разноските е функция от изхода на спора. Допускането на касационното обжалване на основанията по чл.280, ал.2, предл.второ и предл.трето ГПК, както вече бе посочено по-горе, изключва преценка дали е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените от касатора с изложението въпроси. По допускане на обжалването касаторът В. Е. дължи заплащане на държавна такса съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на общо 67,07 лв. (27,07 лв.+ 40 лв.). Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК