Определение № 897 от 29.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2230/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място], подадена чрез пълномощника му юрисконсулт Р. Ч., срещу въззивно решение № 528 от 01.12.2022 г. по в.т.д. № 404/2022 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 260037 от 29.03.2022 г. по т.д. № 1304/2020 г. на Окръжен съд – Стара Загора. С първоинстанционното решение е уважен предявеният от М. Е. К. иск по чл. 432, ал. 1 КЗ срещу касатора за сумата 100 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания от получени от нея травми вследствие на ПТП, настъпило на 27.04.2019 г., като за разликата до пълния предявен размер от 125 000 лв. искът ѝ е отхвърлен. В касационната жалба се твърди, че решението на въззивната инстанция е неправилно - постановено в нарушение на материалния закон и по-конкретно нормата на чл. 52 ЗЗД, поради което определеното обезщетение е завишено и се иска намаляването му до 63 000 лв.

Ответникът по касационната жалба М. Е. К., [населено място], чрез процесуалния ѝ представител адвокат П. К., изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Направено е искане за присъждане на разноски, като съдът определи дължимия размер по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, тъй като правната помощ е осъществена безплатно при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е предявен иск по чл. 432 КЗ за заплащане на обезщетение в размер на 125 000 лв. за неимуществени вреди – болки и страдания, претърпени от ищцата М. Е. К. вследствие на пътно-транспортно произшествие, настъпило на 27.04.2019 г. в [населено място], причинено по вина на водача Т. А. А. при управление на лек автомобил „Шевролет“, модел „Авео“, с рег. [рег.номер на МПС], застрахован по валидна застрахователна полица при ответното дружество за периода 01.01.2019 г. – 31.12.2019 г. По делото е приета комплексна медицинска и автотехническа експертиза, от която е установен механизмът на ПТП и че ищцата е пътувала на предна дясна седалка на таксиметровия автомобил, като сблъсъкът с автомобила на виновния водач е настъпил точно, където се е намирала тя. От медицинските заключения е установено, че ищцата в резултат на ПТП е получила следните травматични увреждания: гръдна травма – фрактура на първо, второ, трето, четвърто и пето десни ребра, контузия на десен бял дроб с навлизане на въздух в дясната плеврална кухина, наложило оперативна интервенция, фрактура на дясната ключица, контузия на дясна тазобедрена става, фрактура, без разместване на дясната хълбочна кост на таза. Навлизането на свободен въздух в гръдната кухина е причинило разстройство на здравето, временно опасно за живота, като възстановяването е в резултат на оперативна интервенция. Счупването на ребрата е причинило трайно затруднение на движението на снагата, като възстановяването е за около два и половина месеца. Контузията на десен бял дроб е причинила разстройство на здравето, временно опасно за живота, като възстановяването е траело около 3 до 40 дни. Счупването на дясната ключица е причинило трайно затрудняване на движението на десния горен крайник, като възстановяването е около 2 месеца. Най – продължителен е бил възстановителния период при счупването без разместване на дясната хълбочна кост на таза, което е причинило трайно затрудняване на движението на снагата и долен крайник. При тази фрактура възстановяването е продължило около 7-8 месеца. Установено е, че през периода на лечение ищцата е изпитвала болки, които са били по-интензивни през първия месец след ПТП, като предвид нестихването им, е извършвала допълнителни медицински консултации. Пострадалата е била общо 127 дни в отпуск по болест, като при проведена повторна консултация с ортопед и апаратно изследване е установено спукване на дясната хълбочна кост на таза. Съдът е кредитирал свидетелските показания, от които са установени не само детайли за претърпените от ищцата травматични увреждания, но и за настъпилия психически срив, който последната е изпитала. Според свидетелката ищцата не е могла да излиза сама от дома си в продължение на 7-8 месеца след ПТП, ищцата се страхувала и не е смеела да шофира. След инцидента се е сринала психически, затворила се в себе си, ограничила е контактите си, като се е виждала само със сестра си и със свидетелката – дългогодишна нейна приятелка. Прието е за установено, че в продължение на около два месеца ищцата е влачела десния си крак, но най-мъчителни са били болките, получени след контузията на десния ѝ бял дроб, тъй като е имала усещането, че не може да диша. Най- продължителни са били болките при фрактурата без разместване на дясната хълбочна кост, което е довело до трайно затрудняване движението на снагата. Към настоящия момент болките в областта на таза все още не са отшумели. Като е отчел претърпените от ищцата сериозни травматични увреждания и свързаните с тях болки и страдания през продължителен период от време, въззивният съд е определил, че сумата от 100 000 лв. съответства на принципа на справедливото обезщетение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е поставен въпросът за приложението на чл. 52 ЗЗД, за който се твърди, че съдът се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4/1968 г. Формулирани са и следните въпроси, за които се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК:

1. „Следва ли въззивният съд да определя размер на сума за обезвреда на неимуществени вреди – болки и страдания, без в хода на съдебното производство да са обсъдени конкретно събраните доказателства и всички факти от значение за спорното право?“

2. „Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя според конкретно нанесените вреди и съдебната практика в сходни случаи?“

3. „Доколкото в петитума на иска се съдържа искане за присъждане на парична сума, отговаря ли присъдената сума на принципа на справедливостта в настоящия казус и на основание какви обстоятелства, свързани с личността и преживяванията на пострадалия следва да бъде определена?“

Поставеният въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД е правнорелевантен, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е съобразил трайната практика по въпроса, включително и посочената от касатора, обективирана в ППВС № 4/1968 г. Според нея понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на получени травми са броя, характера и тежестта на травматичните увреждания, интензитета и продължителността на претърпените от ищеца болки, страдания и негативни психични преживявания, търпените ограничения и битови неудобства, продължителността на лечебния и възстановителен период, степента на възстановяване, възрастта на увреденото лице и др. Съгласно постоянната практика на ВКС при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. В настоящия случай при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения от ищеца иск по чл. 432, ал. 1 КЗ въззивният съд е съобразил изяснените в цитираната практика критерии и е взел предвид фактите и обстоятелствата, които са релевантни за справедливия размер на обезщетението, като ги е оценил поотделно и в тяхната съвкупност.

Във връзка с гореизложеното не следва да се допусне касационно обжалване и на второто основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по първите два поставени в тази хипотези въпроси. Същите касаят определянето на справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени, като видно от посоченото по въпроса има трайна и непротиворечива практика, която няма нужда от изоставяне, промяна или осъвременяване.

Третият въпрос, за който се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, касае спора между страните по същество, поради което не може да бъде разгледан на този етап от производството пред ВКС.

С оглед изхода на спора и във връзка с своевременно направеното искане за присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА за осъществената безплатно в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, ЗД „Лев Инс“ АД следва да бъде осъдено да заплати на адвокат П. К. възнаграждение в размер на 3000 лв.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение