Определение № 50485 от 14.09.2023 г. на ВКС по т. д. № 1725/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД с ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 689 от 11.05.2022 г. по в. гр. д. № 2279/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 14 -ти състав, в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 900612 от 29.04.2021 г. по гр. д. № 109/2019 г. на Окръжен съд – Благоевград, като краен резултат застрахователното дружество е осъдено да заплати на основание чл. 432, ал. 1 КЗ на К. Н. Г. и К. Г. Г. по 30 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат смъртта на техния внук К. Н. Г., настъпила в резултат на ПТП от 05.06.2018 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 18.07.2018 г., до окончателното им изплащане. В касационната жалба се излага, че въззивното решение е неправилно на основание чл. 281, т. 3 ГПК – незаконосъобразно и необосновано. Оспорва се изводът на въззивния съд, че ищците са материалноправно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния внук с твърдения, че не са налице предпоставките за присъждане на обезщетение по изключение, съобразно Тълкувателно решение № 1 от 21.06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, а напротив – събраните по делото доказателства установяват съществуването на нормални, традиционни, обичайни семейни отношения между ищците и починалия им внук, както и наличието на естествена емоционална реакция при неговата загуба, но не и обстоятелства, обуславящи присъждане на застрахователно обезщетение. Твърди се, че тъй като процесното ПТП е настъпило преди приемане на Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, с което се разширява кръгът на правоимащите да получат обезщетение лица, не следва постановките му да намират приложение в случая. Като незаконосъобразен се квалифицира и изводът в обжалваното решение за неприложимост на разпоредбата на § 96 от ПЗР на ЗИД на КЗ. На следващо място според касатора е налице неправилно приложение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като в обжалвания съдебен акт е вложено различно от съдържащото се в задължителната практика на ВКС разбиране за „справедливост“ като критерий, съгласно който следва да бъде определен размерът на паричното обезщетение за неимуществени вреди. В тази връзка счита, че въззивният съд не е анализирал и не е взел предвид безспорно установени конкретни факти и обстоятелства от значение за размера на обезщетението, а само формално и бланкетно е посочил кои обстоятелства следва да бъдат отчетени. Навежда и твърдения за неправилно определена от въззивния съд степен на принос на пострадалото лице за настъпване на вредоносния резултат – ¼, която не съответства на установените по делото обстоятелства, а именно, че починалият е бил без поставен предпазен колан, управлявал е автомобила със скорост, превишаваща максимално допустимата и при възникналата опасност - навлизането на насрещно движещо се МПС в неговата лента за движение - не е предприел намаляване на скоростта или спиране. Релевира и доводи за неприлагане от страна на съда на разпоредбата на чл. 6 ЗМДВИП, освобождаваща го от последиците на забавата му. Моли за отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и за постановяване на друго, с което исковите претенции да бъдат отхвърлени в цялост, евентуално – уважени в рамките на 5 000 лв. за всеки от ищците. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са поставени следните въпроси, като включени в предмета на спора и обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд: 1. Относно предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на причинена смърт на близки на лица, извън кръга на посочените в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд; 2. Какви предпоставки следва да бъдат изпълнени, за да приеме сезираният съд за доказано обстоятелството, че претендиращото обезщетение лице по чл. 493а, ал. 4 КЗ с предявен иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), респ. – чл. 432 КЗ, е изградило с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето, и чия е доказателствената тежест за установяване наличието на същите?; 3. При предявен иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), респ. – чл. 432 КЗ, от лице по чл. 493а, ал. 4 КЗ в кои случаи може да се приеме, че претърпените болки и страдания надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка и са сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките, за да е справедливо да се признае правото на обезщетение?; 4. Материално легитимирани ли са да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на близък лицата, посочени в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, за случаите, когато смъртта на близкия е настъпила преди 21.06.2018 г.?; 5. Даденото с т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС разрешение следва ли да се прилага при присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица извън кръга на посочените в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд, когато смъртта на техния близък е настъпила преди 21.06.2018 г.?; 6. При постановяване на решение по иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, предявен от лице извън кръга лица, очертан чрез ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., съдът длъжен ли е да изследва и обоснове изключителност на взаимоотношенията между ищеца и починалия, надхвърляща по съдържание общоприетото разбиране за съответната връзка от семеен, роднински или приятелски характер?; 7. Длъжен ли е съдът в този случай също така да изследва дали смъртта на близкия на ищеца е станала причина последният да претърпи значителни болки и страдания, които следва да бъдат справедливо овъзмездени?; 8. От какъв характер следва да са онези житейски обстоятелства и ситуации, които да станат причина в патримониума на лице извън най-близките, очертани чрез ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., да се породи право на вземане за застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие смъртта на близък?; 9. Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД?; 10. Следва ли въззивният съд при постановяване на своето решение да вземе предвид, обсъди и разгледа целия доказателствен материал, събран по делото, и да изложи мотиви относно това кои доказателства кредитира и кои не, и защо?; 11. Необходимо ли е да се изложат мотиви във връзка с определения размер на обезщетението, за да стане ясно какви са причините за приетото за справедливо обезщетение, и липсата на такива мотиви представлява ли нарушение на процесуалния закон? и 12. Следва ли при определяне степента на принос на пострадалото лице за настъпване на вредоносния резултат и съответно намаляване размера на обезщетението, съобразно чл. 51, ал. 2 ЗЗД, поведението на пострадалия да бъде съпоставено с това на делинквента? В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът се позовава на задължителна съдебна практика, в противоречие с разрешенията по която счита, че се е произнесъл въззивният съд, вкл. Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС – по въпроси от №№ 1 до 3 и от 6 до 12, вкл., а по отношение на въпроси № 4 и № 5 поддържа наличието на допълнителния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи, че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Релевира и самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, с оглед неприлагане от въззивния съд на разпоредбата на § 96, ал. 1 ПЗР на ЗИДКЗ (ДВ, бр. 101 от 2018 г.), определяща лимит до 5 000 лв. за размера на обезщетението, както и на разпоредбата на чл. 6 ЗМДВИП в нейната първа редакция, според която в периода от обявеното в страната извънредно положение до изменението на посочения текст от закона на 09.04.2020 г. последиците от забавата отпадат и лихви не се дължат между частноправни субекти, каквито са и страните в настоящото производство, т. е. застрахователното дружество не дължи законна лихва за периода 13.03.2020 г. – 09.04.2020 г., за която е осъдено. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от насрещните по касационната жалба страни – К. Н. Г. и К. Г. Г.. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да достигне до обжалвания резултат по спора, въззивният съд е изложил следните съображения: Според Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. С тълкувателното решение е обявено за изгубило сила Постановление № 2 от 30.11.1984 г. на Пленума на Върховния съд, според което кръгът на лицата с право на обезщетение е определен изчерпателно с Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че възможността за обезщетяване на други лица, извън очертания в Постановление № 4/61 г. и Постановление № 5/69 г. най-близък семеен и родствен кръг, се допуска по изключение – само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях – ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). По отношение на бабите/дядовците и внуците е прието, че само формалната връзка на родство с починалия не е достатъчна, за да им бъде признато право на обезщетение. За да получат обезщетение, тези лица следва да докажат, че поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между тях и починалия е станала толкова силна, че те търпят от неговата смърт морални болки и страдания, които надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за тези отношения на родство и от гледна точка на справедливостта обосновават в достатъчна степен основание да се направи изключение от ограничението на ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. за обезщетяване само на най-близките на починалия. Изхождайки от тези принципни съображения, съставът на въззивния съд е приел, че събраните гласни доказателства и приетата по делото психологическа експертиза установяват изключително силни морални страдания на ищците, довели до необратими по тежест последици и породени от следното: Починалият още от раждането си е живял под един покрив с баба си и дядо си; последните постоянно са полагали грижи за него и са имали силна емоционална връзка помежду си; починалият бил кръстен на дядо си, бил любим внук и след неговата смърт възрастните хора били сломени, психически сринати, за което свидетелстват и изводите на експертизата, определяща тежестта на проявените при тях симптоми като разстройство в адаптацията, невъзможност да се справят с травмата, тревожност и изолираност от останалия свят, емоционална лабилност, което състояние не е преодоляно и към момента на освидетелстването им през 2021 г. Всички тези установени по делото обстоятелства във връзка с тежкото емоционално и психическо състояние на ищците обосновават според решаващия съд извод за трайна и дълбока емоционална връзка между ищците и загиналия им внук, когото са отглеждали от най-ранна детска възраст в общ дом като едно семейство, затова понесените от тях страдания са особено тежки като интензитет и продължителност. Създалите се отношения на близост и силна привързаност между ищците и техния внук не са били прекъсвани през целия им живот до настъпване на трагичния инцидент, което обосновава и установената психична и физическа реакция на смъртта му – влошено здраве, трайни неблагоприятни последици за психиката – особено при ищцата, която била сломена до степен да посегне на живота си (според показанията на свидетелката Д.). В тази връзка, въззивният съдебен състав е посочил, че са верни доводите във въззивната жалба на застрахователя, че за типичното българско семейство, което споделя общ дом с по-възрастни родители, създаването на отношения на обич, привързаност и уважение е характерно и присъщо, и че отношенията им не се окачествят като заместваща родителска грижа в житейски ситуации на починал или отсъстващ родител. Същевременно обаче установената при ищците остра физическа и психическа реакция на смъртта на внука им като интензивност и продължителност свидетелства за особено близка връзка между тях, надхвърляща обичайната и обосноваваща материалната им легитимация. В заключение въззивният съд е приел, че съдържанието на установената по делото връзка и тежестта на понесените вреди налагат извод, че е справедливо да се направи изключение от ограничението на ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. и ищците да получат обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди. Съдът е отхвърлил поддържаното от застрахователното дружество възражение за прилагане на разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ (ДВ бр. 101 от 2018 г., в сила от 07.12.2018 г.), предвиждаща, че до влизането в сила на наредбата за утвърждаване на методика по чл. 493а, ал. 2 обезщетението за претърпени неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал. 4 се определя в размер на 5 000 лв. По този въпрос въззивният съд е изложил съображения, че § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ, въвеждащ лимит на отговорността на застрахователя по отношение на обезщетенията за неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал. 4 от новия КЗ, има характер на материалноправна норма, която има действие занапред, т. е. е неприложима в случая. Съгласно чл. 492, ал. 1 КЗ минималната застрахователна сума (лимит на отговорност) за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите е 10 000 000 лв. преди и 10 420 000 лв. след изменението на нормата през 2018 г. От тази гледна точка съдът е приел, че доколкото нормата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ противоречи на основни разпоредби, уреждащи общите правила за задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, същата не следва да намери приложение, тъй като въвежда недопустимо подлимитиране на отговорността на застрахователя. Противоречието на преходната разпоредба с общата разпоредба на чл. 346 КЗ, съдържаща легална дефиниция на понятието „застрахователна сума“, като горна граница на отговорността на застрахователя към застрахования, третото ползващо се лице или третото увредено лице, и с общностното право на ЕС и конкретно с Директива 2009/103/ЕО, макар и непопадаща формално в приложното поле на чл. 15, ал. 2 ЗНА, е дало основание на съда да приеме, че размерът на следващото се обезщетение за претърпените неимуществени вреди не може да бъде ограничен до този определен в преходната разпоредба и лишен от съдебна преценка размер. Действащият КЗ въвежда застрахователна сума като предел на отговорността на застрахователя, а нейният минимален размер е уреден в Директива 2009/103/ЕО, като размерът на обезщетението не може да бъде по-нисък от този на застрахователната сума и да не държи сметка за критерия за справедливо обезщетяване на вредите. В контекста на посоченото, съставът на Софийския апелативен съд е счел за основателни оплакванията на ищците във връзка с възприетия от първоинстанционния съд размер на обезщетението, намерен за занижен спрямо установените действително търпени вреди, както и спрямо икономическата конюнктура в страната към съответния момент, които конкретни обстоятелства и обективни фактори са дали основание на въззивния съд да приеме, че справедливото обезщетение възлиза на сумата от 40 000 лв. за всеки от ищците. Относно наличието на принос от страна на пострадалия и неговото стойностно изражение съставът на въззивния съд се е позовал на САТЕ, от изводите на която се изяснява, че водачът С. С. А., чиято вина е установена с влязла в сила присъда, се е движил със скорост от 113 км/ч, значително превишаваща разрешената, предприел рискова маневра - изпреварване при наличие на непрекъсната разделителна линия и недостатъчна видимост, вследствие на което реализирал удар с насрещно движещия се автомобил, който е бил непредотвратим за неговия водач – К. Н. Г.. Категоричен е изводът и на двамата експерти, че загиналият Г. е бил без предпазен колан, и че смъртта му е настъпила в резултат на тежка черепно-мозъчната травма. Спорният въпрос, дали и при правилно поставен предпазен колан биха били получени травмите в причинна връзка с леталния изход е изяснен пълно от приетата и неоспорена пред въззивната инстанция допълнителна медицинска експертиза, като според изводите на вещото лице поставеният предпазен колан не би могъл да предотврати удара на главата и крайниците в интериора на автомобила, който удар е бил със значителна кинетична енергия, тангенциален, локализиран вляво предно и странично; предпазният колан би допринесъл за ограничаване на тялото напред и наляво и с това би намалил интензитета на удара и тежестта на травмите в тази анатомична област и категорично на черепно-мозъчната и гръдната травма, които са основната причина за настъпване на смъртта. Отговорите на поставените въпроси на медицинската експертиза пред въззивната инстанция са конкретни и обосновани с наличните данни, поради което не може да се изключи наличието на причинна връзка само с теоретично посочената възможност смъртта да настъпи и в резултат на притискания на части от тялото и крайниците. При тези факти въззивният съд е формирал и различни от първата инстанция изводи, а именно че нарушението на правилата за движение по чл. 137а ЗДвП от страна на пострадалия в конкретния случай се намира в пряка причинна връзка с увеличаване обема на вредите и от правна страна обосновава наличие на принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като основание за намаляване отговорността на застрахователя. Този принос обаче не би могъл да е съизмерим с вината на делинквента, който е допуснал множество тежки нарушения на правилата за движение, поради което приносът на пострадалия е определен в стойностно изражение на ¼ и е съответно приспаднат от дължимите обезщетения, до които нови размери въззивният съд е уважил исковите претенции, ведно със законната лихва от приетия от първата инстанция начален момент – 18.07.2018 г. – датата, на която е получена поканата за плащане по застрахователния риск. Настоящият съдебен състав намира, че е налице приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия формулиран въпрос - относно предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на причинена смърт на близки на лица, извън кръга на посочените в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд. Въпросът в обобщения си вид има основополагащо значение за постановяване на атакувания краен резултат, като обжалването следва да се допусне за проверка на съответствието на даденото от въззивния съд разрешение със задължителната съдебна практика, надлежно цитирана в изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, и практиката по чл. 290 ГПК, служебно известна на съда. Голяма част от останалите въпроси са варианти на първи въпрос, а разрешаването на друга тяхна част би била безпредметна при установяване на противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, поради което по тях съдът ще се произнесе при необходимост при постановяване на акта си по чл. 290 ГПК. Горното важи и за наведеното основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. За разглеждане на касационната жалба касаторът следва да внесе предварително и в указания срок дължимата според чл. 18, ал. 2, т. 2 от съответната Тарифа държавна такса, в размер на 1 200 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение