Определение № 3558 от 10.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 28/2024 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Б. Б., чрез адв. В. Т. Т., против въззивно решение № 422/12.07.2023 г., постановено по възз.гр.д. № 138/2023 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, в частта в която, след частична отмяна на решение № 500652/26.09.2022 г. по гр.д. № 659/2019 г. на Районен съд – Разлог, Д. Б. Б. е осъден да заплати на А. Д. Д., както следва: на основание чл. 57, ал. 2 СК във вр. чл. 31, ал. 2 ЗС сумата от 5724,60 лв. – обезщетение за ползване на нейната част от семейното жилище с административен адрес: [населено място], [улица], вх. .., ет. .., ап. .., за периода 04.01.2017 г. - 11.06.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 21.06.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, а така също и на основание чл. 57, ал. 2 вр. ал. 1, изр. 1 вр. чл. 56, ал. 1 СК, месечен наем в размер на 195,58 лв. за ползването на семейното жилище с административен адрес: [населено място], [улица], вх. .., ет. .., ап. ..считано от датата на подаване на исковата молба - 21.06.2019 г. до настъпване на основание за изменение или прекратяване на ползването. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. В същата се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и за необоснованост. Твърди се, че ищцата предпочита да живее в [населено място] и [населено място], където страните имат и друг съсобствен имот, в който се помещава и търговски обект – ресторант, който тя управлява еднолично и не иска да ползва имота в [населено място]. Оспорва са размера на обезщетението като прекомерно завишен, с оглед реалните пазарни условия в [населено място], вида на обекта и факта, че наемите са в голям сезонен диапазон. Твърди се, че неправилно въззивната инстанция е отказала да разгледа и направеното пред нея възражение за прихващане с дължими от ищцата суми в размер на 7000 лв., представляващи обезщетение за ползването на съсобствения на страните недвижим имот в [населено място], по отношение на който било налице влязло в сила съдебно решение. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правен въпрос – общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е поставен въпроса: „Дали при направено изрично възражение за прихващане с ликвидно вземане на ответника пред въззивната инстанция, последната е длъжна да го обсъди и разгледа?“. Сочи се наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК. По въпроса се прави искане за достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Бланкетно се сочи и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК – очевидна неправилност на решението. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответницата по жалбата А. Д. Д. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира заплащане на разноски пред настоящата инстанция. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: За да уважи частично предявените по делото искове, въззивният съд е приел, че страните са бивши съпрузи, чийто граждански брак, сключен на 06.04.2006 г., е бил прекратен с решение по гр.д. № 1345/2016 г. на Районен съд– Бургас, влязло в сила на 04.01.2017 г. С бракоразводното решение ползването на семейното жилище, находящо се в [населено място], с административен адрес: [улица], вх. .., ет. .., ап..., придобито по време на брака между страните с Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № ... от 05.06.2009 г., том..., рег. № ..., дело № ... г. на нотариус Краси М., било предоставено на съпруга Д. Б.. С оглед изложените в исковата молба факти за имуществени отношения между бивши съпрузи относно ползването на семейното жилище след развода и е заявена претенция за плащане на парична сума на неползващия съпруг, въззивният съд е прие, че първият от исковете за обезщетение е с правна квалификация чл. 57, ал. 2 СК във вр. с чл. 31, ал. 2 СК. Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл. 57, ал. 1 СК, по силата на съдебното решение, с което се предоставя ползването на семейното жилище на някоя от страните, между бившите съпрузи възниква наемно правоотношение, което е възмездно, т.е. ползващият жилището бивш съпруг дължи наем на неползващия го. Всяка от страните можела да поиска съдът да определи и размера на наема за предоставянето на другия съпруг за ползване семейното жилище. Съдът се е позовал на заключението на вещите лица от състава на тройна съдебно- оценителна експертиза и е определил размера на обезщетението за лишаване от ползването на общата вещ за периода от 04.01.2017 г. /момента на влизане на решението в частта му относно предоставяне на семейното жилище/ до 11.06.2019 г. /край на периода посочен в исковата молба/ в размер на 5724,60 лв. до който размер е уважил предявения иск. Приел е за неоснователно възражението на ответника, че ищцата не е искала да ползва апартамента, тъй като това обстоятелство било ирелевантно за спора, тъй като с оглед произнасянето на съда в бракоразводния процес, между страните били създадени наемни правоотношения по повод процесното жилище. По втория от предявените искове е прието, че същия е с правно основание чл. 57, ал. 2 вр. ал. 1, изр. 1 СК вр. чл. 56, ал. 1 СК. С предоставяне на цялото жилище за ползване на единия съпруг, се ограничавали правата на другия съпруг - собственик и с оглед на изричната разпоредба на чл. 57, ал. 1 СК съпруга ползвател дължал наемна цена на база средния месечен пазарен наем. Законодателят предоставил възможност на всяка от страните безсрочно да сезира съда с искане за определяне на наемната цена, ако това право не е упражнено в брачното производство, и това можело да бъде направено и в по- късен момент, след приключване на бракоразводният процес. Наемът определен за процесния имот от вещите лица бил в размер на 475 лв. месечно, съответно за 1/2 ид. част - 237 лв. С оглед заключението на вещите лица, претенцията на ищцата за притежаваната от нея в съсобствеността 1/2 ид. ч. е приета за основателна за пълния предявен размер на наема- 195,58 лв. /исковата претенция е за заплащане на месечен наем в размер на 100 евро или тяхна левова равностойност/, който да бъде заплащан от датата на подаване на исковата молба -21.06.2019 г. до настъпване на основание за изменение или прекратяване на ползването. По направеното пред въззивната инстанция с въззивната жалба в условията на евентуалност спрямо уважаването на иска, възражение за прихващане с дължими от ищцата А. Д. на ответника Д. Б. суми в размер на 7000 лв., представляващи обезщетение за ползването на съсобствения на страните недвижим имот в [населено място], относно който било налице влязло в сила съдебно решение, постановено по гр.д. № 7955/2017 г. на БРС, въззивният съд е приел, че това възражение би било допустимо пред въззивната инстанция в хипотеза, при която ответникът по обективни причини не знае за наличието на свое изискуемо вземане, както и ако настъпят изискуемостта на насрещното вземане на ответника, или компенсируемостта му с правото на ищеца. В случая не били налице посочените хипотези, и възражението за прихващане за първи път пред въззивната инстанция било недопустимо. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос. Съгласно т. 4 ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК възражението за прихващане може за първи път да се заяви пред въззивния съд, ако се изразява в материалноправно изявление за компенсиране на две насрещни изискуеми и ликвидни вземания, при което те се погасяват до размера на по-малкото от деня, в който са били налице условията за компенсируемостта им. Ако насрещното вземане е спорно, възражението за прихващане не може да бъде заявено за първи път пред въззивната инстанция. В случая въпросът е изведен от становище на ответника, въведено и поддържано в процеса пред въззивната инстанция - че притежава насрещно изискуемо и ликвидно вземане срещу ищцата. Това твърдение е изрично оспорено от ищцата в отговора на въззивната жалба. Въпросът не обуславя допускане до касационно обжалване, тъй като е привързан към собственото разбиране на касатора за установено в процеса обстоятелство, което съдът не е приел да следва от анализа на доказателствата по делото. По делото не са представени никакви доказателства, че Д. Б. има право на соченото от него обезщетение, което вече да е установено с влязло в сила съдебно решение. По заявеното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК- очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, като предпоставка за допускане на касационен контрол. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая касаторът не мотивира наличието на това основание, а основанието е посочено бланкетно. След служебната проверка на обжалваното решение касационният съд намира, че не са налице основания да се приеме, че то е очевидно неправилно. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. При този изхода на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответницата по жалбата следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер по 1440 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение