Определение № 2631 от 15.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 2722/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество ОЗК - Застраховане“ АД, представлявано от адв. Г. Х., срещу решение № 354 от 14.10.2024г. по в.гр.д. № 286/2024г. на Апелативен съд Пловдив, с което след частична отмяна на решение № 129 от 21.03.2024г. по гр.д. № 96/2022г. на Окръжен съд Пловдив касаторът е осъден да заплати на Т. С. К. сумата 15 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща му С. Т. К. в резултат на ПТП, настъпило на 04.02.2021г., ведно със законната лихва от 29.04.2021г. до окончателното изплащане на сумата.

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Твърди, че въззивният съд неправилно е приел занижен размер на съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия, като намира, че този размер е 90%, вместо определения в решението 50%. Сочи, че не са отчетени и другите допуснати от страна на пострадалия нарушения, а именно силното алкохолно опиянение и пресичането на пътното платно, изскачайки внезапно. Излага и съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че предявеният иск е доказан по основание, като поддържа, че не е доказано ищецът да е търпял неимуществени вреди от смъртта на баща си, а противният извод е основан на погрешна интерпретация на събраните гласни доказателства. Твърди, че изплатеното на ищеца обезщетение в размер на 10 000 лева е достатъчно с оглед установеното по делото, че освен наличието на кръвна връзка, между него и баща му не е имало каквито и да е отношения.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:

1. При определяне степента на съпричиняване подлежи ли на съпоставка броят и тежестта на нарушенията на делинквента и тези на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 15 от 19.02.2020г. по т.д. № 146/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 118 от 27.06.2014г. по т.д. № 3871/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 117 от 08.07.2014г. по т.д. № 3540/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 57 от 01.08.2018г. по т.д. № 1677/2017г. на ВКС, ТК, I т.о.

2. Въпросът по приложението на чл.52 ЗЗД и по-точно следва ли да се вземат предвид определени критерии, имащи значение за определяне основателността и размера на обезщетението и дали следва да се установи, че дадено лице действително е претърпяло неимуществени вреди вследствие смъртта на негов близък и следва ли да се определи обемът на преживените мъка и страдания? Има ли право на обезщетение за неимуществени вреди лице, което към момента на настъпване на ПТП и смъртта на пострадалия не се доказва да е в близки отношения с пострадалия? Твърди се противоречие на изводите на въззивния съд с ППВС № 4 от 25.05.1961г., решение № 95 от 24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, I т.о., решение № 154 от 30.10.2012г. по т.д. № 807/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 56 от 04.05.2-17г. по т.д. № 3584/2015г. на ВКС, II т.о., решение № 101 от 18.04.2018г. по т.д. № 1858/2017г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 93 от 23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 88 от 09.07.2012г. по т.д. № 1015/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 158 от 28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на ВКС, I т.о.

Касаторът поддържа, че е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение по изложените в касационната жалба съображения.

Ответникът по касация Т. С. К., представляван от адв. Р. М., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, като сочи, че въззивният съд не се е произнесъл по поставените въпроси в противоречие с практиката на ВКС, нито въззивното решение е очевидно неправилно. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за установено от представената влязла сила присъда, че процесното ПТП е причинено в резултат на противоправното поведение на водача на МПС - бус „Мерцедес В.“ с рег. [рег.номер на МПС] – Д. Л., който с действията си е нарушил конкретни изисквания и норми, предвидени в ЗДвП. Приел е за установено от заключението на допуснатата съдебна автотехническа експертиза, че преди удара водачът е управлявал товарния автомобил по платното за движение на път III-375 в посока от [населено място] към [населено място] село, а пешеходецът С. К. е бил или е навлязъл на платното за движение. Приел е, че ударът е настъпил в предната дясна част на товарния автомобил и в предната повърхност на тялото на пешеходеца, като по досъдебното производство няма данни за направлението на движение на пешеходеца преди момента на удара. Посочил е, че в заключението са разгледани няколко хипотези: ако пострадалият се е придвижил към мястото на удара под направление от 23 до 163 градуса спрямо платното за движение, водачът на автомобила е нямал техническа възможност да установи автомобила преди мястото на удара и да избегне произшествието чрез безопасно екстрено спиране, тъй като в момента на навлизане на пешеходеца на платното за движение от дясно мястото на удара е било вътре в опасната зона на автомобила; ако пострадалият се е придвижил към мястото на удара под направление от 0 до 23 и от 163 до 360 градуса спрямо платното за движение, то при навлизането му на платното за движение водачът на автомобила би имал техническа възможност да установи автомобила преди мястото на удара и да избегне произшествието чрез безопасно екстрено спиране, доколкото в този случай мястото на удара попада извън опасната зона на автомобила. Взел е предвид, че и в двата случая подобен анализ е валиден, ако водачът на товарния автомобил е имал техническа възможност да забележи пешеходеца на разстояние равно или по-голямо от дължината на пълния спирачен път 91.29 м плюс 1 м разстояние на сигурност, като дължината на конкретната видимост към пешеходеца е била около 38 метра. Приел е, че водачът би могъл да избегне удара чрез безопасно екстрено спиране, ако в момента на навлизане на пешеходеца на платното за движение отдясно със залитане и движение до мястото на удара по най – късия път автомобилът се е движил със скорост по - малка от 20-43 км/ч, докато скоростта на автомобила към момента на удара е била 87 км/ч при технически съобразена с атмосферните условия и конкретните условия на видимост скорост от 46 км/ч. Въззивният съд е взел предвид, че според заключението на съдебномедицинската експертиза към момента на ПТП пострадалият е бил в тежка степен на алкохолно опиянение/интоксикация, като се касае за алкохолна концентрация от 3.07 промила. Съобразил е, че за такава степен на алкохолно опиване са характерни влошено общо състояние, изразена дезориентация, нарастваща загуба на моторни функции, маркантно намаляване отговора на дразнения, изразена мускулна декоординация, невъзможност да стои и говори, и че е възможно пострадалият да не е могъл да възприема външни сензорни стимули /звук, светлина/, а дори и да ги е възприемал, то е било с много дълго латентно време и затруднено осъзнаване, последващо от мудна и относително неадекватна и неефективна реакция. Посочил е, че пострадалият би могъл да има по-бързо зрително възприемане на светлината в сравнение със слуховото, особено ако се е движил с лице към приближаващо се МПС. Отбелязал е и посоченото в заключението, че преди ПТП пострадалият очевидно е имал представа къде относително се намира, доколкото е следвал определена посока, но е твърде вероятно да не е могъл да спазва правилата за движение по пътя, като, все пак, от гледна точка на опита е възможно да е възприемал опасностите, защото не се е движел в средата на платното, а в края му.

При така установените факти въззивният съд е приел за доказано наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. Намерил е, че за възникване на ПТП противоправното поведение на водача на товарния автомобил има принос с оглед скоростта, с която е управлявал, явяваща се несъобразена с конкретните условия, но произшествието е могло да бъде избегнато, ако пешеходецът не се е движил по платното за движение в тъмната част на денонощието, облечен в тъмни дрехи и състояние на тежко алкохолно опиянение с концентрация на алкохол от 3.07 промила, което е оказало влияние на неговите възприятия и реакции, като ги е затруднило и забавило. Заключил е, че е установено поведение на пешеходеца, което го е поставило в рискова ситуация и което е допринесло да настъпване на ПТП в същата степен, в която и поведението на водача на МПС. Посочил е, че съгласно чл.108, ал.1 ЗДвП пешеходците са длъжни да се движат по тротоара или банкета на пътното платно, като в случая не са налице изключенията по чл.108, ал.2, чл.109 и чл.110 ЗДвП.

Въззивният съд е приел за безспорно установено, че ищецът е бил син на пострадалия, като основният спорен въпрос във въззивното производство е дали ищецът е търпял неимуществени вреди от смъртта му. Посочил е, че според показанията на свидетеля В. В. ищецът Т. и баща му С. са живеели в [населено място], като свидетелят ги познава и двамата повече от десет години; свидетелят отглеждал крави и е наел ищеца да работи при него и да му помага за отглеждането на кравите срещу заплащане, обувки и дрехи; след смъртта на баща му ищецът се е преместил при свои роднини в друга махала, но преди ПТП са живели с него близо да къщата на свидетеля в [населено място]; бащата С. е идвал да търси сина си Т., получавал е от него помощ – пари и цигари; двамата са пиели алкохол, когато са имали пари; свидетелят е помогнал за прибиране на тялото и организиране на погребението, като свидетелства, че на Т. му е било много тежко. Въззивният съд е посочил, че според показанията на свидетелката Вида К. тя е отгледала ищеца Т. от малък заедно със своите деца, тъй като майка му го е оставила и се е преместила да живее другаде; баща му С. е живеел заедно с тях; свидетелката е живяла в [населено място] около 10 – 12 години, после са отишли със съпруга и да работят във Велико Търново, а след това са си купили къща в Първомай, където живеят вече 13 години; ищецът Т. живеел при нейния син С. К. и снаха и И. К. в [населено място], като според нея те го гледат, за да му вземат парите от обезщетението; преди смъртта си С. живеел и при тях в Първомай, но ходел и в Стамболийски. Посочил е, че според показанията на свидетелката И. К. тя е познавала пострадалия С. от 1988г., а Т. е роден през 1981г. и двамата са живели винаги в [населено място], където са имали къща и рядко са посещавали къщата в [населено място]; в едно домакинство са живели съпругата Н. и дъщерята Д., но С. рядко е отивал там, само когато трябвало да се сее нещо или за зимнина; връзката между бащата и сина е била силна, те живеели заедно и по празници също били заедно; организирали са се кой от двамата какво да работи, помагали са си с дърва, с копаене по двора; Т. е приел тежко смъртта на баща си, „онемял“; бил и на погребението и непрекъснато мълчал. Въззивният съд е обсъдил и показанията на свидетеля З. К., който свидетелства, че Т. и С. са живели заедно в [населено място], поддържали са се и са си помагали и в работата, пазарували са заедно; когато е имало повече работа в кравефермата, С. е помагал на Т. и двамата не са имали пререкания; Т. нямал семейство и е разчитал на своя баща; на погребението на баща си бил отпаднал, изглеждал зле и не можел да повярва на случилото се, споделял, че баща му му липсва, станал е мълчалив и нямал настроение.

Въззивният съд е приел, че свидетелката Вида К. вероятно е помогнала за отглеждането на ищеца в детството му, но през последните повече от 15 години няма преки впечатления от неговия и на баща му живот, тъй като не живее в [населено място] - от 13 години живее в Първомай, а преди това за определен период е живяла и работила във Велико Търново. Намерил е, че нейните показания не се подкрепят от показанията на другите свидетели, което, както и липсата на преки впечатления и признанието й, че не се разбира със снаха си И. К. /другата свидетелка/ и че е осъждана, защото „по роднински са се били с нейния братовчед в Стамболийски“, следва да доведе до по-критичен подход към нейните показания. Приел е, че от показанията на останалите свидетели може да се направи извод, че са били налице близки отношения между починалия и неговия син Т., те са се подкрепяли взаимно, живели са заедно в едно домакинство, всеки от тях двамата е бил за другия финансова и морална подкрепа; осигурявали са си общо прехрана и работа, никога не са се карали; внезапната смърт на бащата била приета тежко от сина му. Посочил е, че доколкото ищецът не е бил страна в производството по предявения от ответника регресен иск против прекия причинител на увреждането, представените решения на районен и окръжен съд по този спор не са му противопоставими. Намерил е, че не могат да се правят изводи и от показанията, които той е дал в производството пред Районен съд Пещера, доколкото в свидетелските показания, събрани по настоящото дело, се съдържат данни за психическо заболяване на същия, а отказът му да бъде подложен на освидетелстване е довело до заличаване на допуснатата психологическа експертиза. Приел е, че неадекватното му поведение и отговори пред съда като свидетел биха могли да се дължат именно на психическото му състояние и необичайната обстановка, в която е бил поставен, като в тази връзка е отбелязал, че същият дава съвършено други като съдържание отговори на въпросите, които са му поставени по реда на чл.176 от ГПК в производството пред Окръжен съд Пловдив, където споделя, че заедно с баща му са живели в малка къщичка с дворче и той и баща му са работели „на частно“, вечер са се прибирали в къщата; само двамата са живели, баща му му е помагал; присъствал е на погребението на баща си, посочва и ориентири относно мястото на гробищата, където е гробът на баща му.

С оглед установените факти въззивният съд е намерил предявения иск за заплащане на обезщетение за обезщетяване на търпените от ищеца болки и страдания за основателен. Като е съобразил степента на причинените болки и страдания, обстоятелството, че се касае за загуба на най-близък човек – баща, начина на живот на семейството и тяхното ежедневие, социално –икономическите отношения в страната към момента на ПТП като начин за определяне на справедлив еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди, възивният съд е счел, че размерът на обезщетението следва да бъде определен на 50 000 лева, като след отчитане на приноса на пострадалия дължимото обезщетение за ищеца е 25 000 лева. Посочил е, че от тази сума следва да се приспадне вече платената по доброволен път от страна на застрахователя сума в размер на 10 000 лева, поради което предявеният иск следва да бъде уважен за сумата 15 000 лева, а в останалата му част до 65 000 лева да бъде отхвърлен.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Поставеният в касационната жалба първи материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.51, ал.2 ГПК и определяне на съотношението на приноса на делинквента и пострадалия за настъпване на увреждането, е обсъждан от въззивния съд и е обусловил изхода на делото, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По приложението на чл.51, ал.2 ГПК е формираната постоянна съдебна практика, обективирана в решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/09г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т.д. № 1140/11г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/12г. на ВКС, ТК, І т.о., както и посочените от касатора решения. Според така формираната практика, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. При произнасяне по възражението за съпричиняване въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна съдебна практика, като е извършил съвкупна преценка на ангажираните в производството доказателства и въз основа на тях е приел за доказано, че за настъпване на произшествието е допринесло поведението на пострадалия, изразяващо се в нарушаване на чл.108, ал.2 ЗДвП, тъй като се е движил по платното за движение в тъмната част на денонощието, облечен в тъмни дрехи и в състояние на тежко алкохолно опиянение с концентрация на алкохол от 3.07 промила, което е оказало влияние на неговите възприятия и реакции като ги е затруднило и забавило. Противно на твърдението на касатора, въззивният съд не е приел, че пострадалият пешеходец е изскочил внезапно на платното за движение. За да определи размера на съпричиняването от страна на пострадалия, въззивният съд е съобразил поведението на делинквента, който се е движел със скорост, несъобразена с конкретните условия, и поради това не е могъл да предотврати удара на пешеходеца, както и това на пострадалия, който е могъл да предотврати настъпването на ПТП, ако не се е намирал на пътното платно в нарушение на правилата за движение и в състояние, което е затруднило и забавило реакциите му, и е преценил, че двамата участници имат равен принос за настъпване на произшествието. Несъгласието на касатора с мотивите на въззивния съд представлява оплакване за неправилност поради необоснованост на въззивното решение, което не може да обоснове допускане на касационен контрол и по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на касационното производство.

Поставеният втори материалноправен въпрос, свързан с приложението на установения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск от увредените лица срещу застрахователя на деликвента, е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. По него е формирана постоянна съдебна практика - ППВС № 4/23.12.1968г., както и постановените по реда на чл.290 ГПК решения на различни състави на Търговска колегия на ВКС – решение № 202 от 16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 25 от 17.03.2010г. по т.д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ІІ т.о., решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 611/2011г. на ІІ т.о., решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ІІ т.о., решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ІІ т.о., решение № 95/24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на І т.о. и др. Съгласно тази съдебна практика, за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии – момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. Възприето е и становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгласно чл.226 КЗ вр. §27 ПЗР КЗ. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като при определяне на конкретния размер на обезщетението е взел предвид всички установени по делото обстоятелства, релевантни за определянето му, и е оценил значението им, както и е съобразил момента на настъпване на ПТП и обществено-икономическите условия към този релевантен момент. Поставеният от касатора въпрос е предпоставен от твърдението му, че по делото не е доказано ищецът да е в близки отношения с пострадалия – негов баща, което не съответства на приетото за установено от въззивния съд, достигнал до противния извод - че са били налице близки отношения между починалия и неговия син – ищеца, че те са се подкрепяли взаимно, живели са заедно в едно домакинство, всеки от тях двамата е бил за другия финансова и морална подкрепа; осигурявали са си общо прехрана и работа, никога не са се карали; внезапната смърт на бащата била приета тежко от сина му. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.

Не е налице и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника разноски не се присъждат, тъй като такова искане не е направено.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение