Определение № 1234 от 29.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 2420/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от П. Д. Т., действащ като ЕТ „П. Д. – Д. 88“, срещу решение № 118 от 16.05.2025 г., постановено по в.гр.д. № 582/2024 г. по описа на Апелативен съд – Велико Т., в частта, с която след частична отмяна на решение № 197 от 29.03.2024 г., постановено по гр.д. № 858/2022 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, съдът е определил, че 12.04.2024 г. е началната дата, от която ответникът ЗАД „Армеец“ следва да заплати на П. Д. Т., действащ като ЕТ „П. Д. – Д. 88“, законна лихва за забава върху присъдената допълнително сума от 7 270, 33 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в стойността на увредения автомобил, причинени в резултат на настъпило ПТП. В касационната жалба се излагат оплаквания, че решението в обжалваната му част е недопустимо, защото въззивният съд се е произнесъл по подадена от ищеца нередовна въззивна жалба. В тази жалба, от една страна, се съдържа изявление, че се иска след отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната част да се присъди и законна лихва върху пълния размер на претендираното обезщетение за вреди от 12.04.2024 г., която дата е тази на прекратяване на регистрацията на увредения автомобил. От друга страна, в нея е заявено искане за пълна отмяна на това решение в отхвърлителната му част, което включва и частта, с която е отхвърлено искането за присъждане на законната лихва върху вземането, предмет на иска за периода от 25.02.2022 г. до 11.04.2024 г. Това противоречие прави невъзможно да се определи в каква част се обжалва решението на първоинстанционния съд. Въззивният съд обаче не е консттаирал тази нередовност и не е изпълнил задължението си по чл. 262 ГПК да даде указания за нейното отстраняване преди да се произнесе с решение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на вероятна недопустимост на обжалваното решение. Ответникът по касация ЗАД „Армеец“ оспорва касационната жалба. Счита, че обжалваното въззивното решение не е недопустимо, поради което липсва основание за неговото допускане до касационно обжалване и за неговото обезсилване. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Велико Т. е приел, че предмет на разглеждане в производството е иск с правна квалификация чл. 432, ал. 1 КЗ, предявен от увреденото лице П. Д. Т., действащ като ЕТ „П. Д. – Д. 88“, срещу застрахователното дружество ЗАД „Армеец“, което е страна по сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от увреждането на притежавания от ищеца автомобил, които са причинени в резултат на пътно-транспортно произшествие, настъпило поради виновното и противоправно поведение на водача на моторното превозно средство /МПС/, за което е сключена застраховката. Счел е, че за ищеца е възникнало вземане към ответника за получаване на обезщетение за претърпените имуществени вреди в размер на 28 904 лв. С оглед на това е налице частично разминаване с крайния извод на първоинстанционния съд, което е основание за отмяна на постановеното от него решение в частта, с която искът е отхвърлен за сумата над 21 633, 67 лв. до 28 904 лв. и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на още 7 270, 33 лв. Въззивният съд е намерил, че законна лихва за забава върху тази сума, като последица от уважаване на иска, се дължи не от датата, определена от първоинстанционния съд, която е тази на представяне на доказателства за прекратяване на регистрацията на увреденото МПС, за което е налице тотална щета, а от датата на уведомяване на застрахователя за настъпилата щета, която е 25.02.2022 г. Съобразил е обаче, че във въззивната жалба е направено изрично искане, от което той е обвързан, за присъждане на законна лихва върху дължимото обезщетение за вреди от по-късната дата от тази, от която ответникът е в забава, а именно от 12.04.2024 г. Ето защо това е датата, от която ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца законна лихва върху допълнително присъденото обезщетение за вреди. В касационната жалба се прави оплакване, че обжалваното решение е недопустимо. Вероятната недопустимост на решението на въззивния съд представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, поради което трябва да се приеме, че касаторът поддържа това основание за достъп до касация. Оплакването за недопустимост на решението е обосновано с това, че въззивният съд се е произнесъл по подадена нередовна въззивна жалба, без да даде указания за отстраняване на допуснатата нередовност. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е формулиран и един въпрос, по който се сочи, че се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: Следи ли въззивният съд служебно за редовността на подадената въззивна жалба и валидно и допустимо ли е съдебното решение, постановено по нередовна въззивна жалба?. Този въпрос също е свързан с оплакването на касатора за недопустимост на обжалваното решение, поради което и той ще бъде разгледан като позоваване на селективното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Нередовността на въззивната жалба, която касаторът счита, че е налице, се изразява в това, че в нея се съдържат противоречиви изявления за това в коя част се обжалва първоинстанционното решение по отношение на направеното с него произнасяне по присъждане на законна лихва за забава върху вземането, предмет на предявения осъдителен иск, като последица от неговото уважаване. От съдържанието на въззивната жалба е видно, че ищецът е посочил, че обжалва първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, която е конкретизирана като частта, с която е отхвърлен искът по чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата над 21 633, 67 лв. до 34 678, 13 лв., ведно със законната лихва върху тази част от главницата. Наред с това в жалбата е формулирано по ясен начин и искането на ищеца за това как следва да се произнесе въззивният съд при отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната му отхвърлителна част, като е посочено, че ответникът трябва да му заплати обезщетение за вреди за разликата над сумата от 21 633, 67 лв. до пълния размер от 34 678, 13 лв. и върху тази сума да бъде присъдена законна лихва, считано от датата на дерегистрация на автомобила – 12.04.2024 г., до окончателното плащане на задължението. При съобразяване на тези две изявления на страната се извежда без съмнение нейната воля, която е да обжалва решението на първата инстанция в частта, в която е отхвърлен предявеният осъдителен иск, както и да поддържа искането си за присъждане на законна лихва, като последица от уважаване на иска за пълния му размер, не от датата, заявена в исковата молба, а от по-късна дата, която е изрично посочена – 12.04.2024 г. След като волята на страната относно това в каква част обжалва въззивното решение и го счита за неправилно е ясна, то въззивната жалба не страда от нередовност, която да възпрепятства определянето на предмета на въззивното производство и на обхвата на дължимата от въззивната инстанция проверка по чл. 269 ГПК. Следователно въззивният съд е постановил обжалваното решение, като е бил сезиран с редовна жалба срещу него и се е произнесъл в пределите на определения от нея предмет на въззивното производство и на изрично формулираното от страната искане за началната дата на присъждане на законната лихва за забава върху допълнително присъденото вземане, от което е обвързан с оглед диспозитивното начало в процеса. Ето защо трябва да се заключи, че липсват данни за вероятна недопустимост на обжалваното решение и то не следва да бъде допускано до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 118 от 16.05.2025 г., постановено по в.гр.д. № 582/2024 г. по описа на Апелативен съд – Велико Т., в обжалваната част. Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК право на разноски има ответникът по касационната жалба, който е направил искане за тяхното присъждане. Те са в размер на 70 евро - възнаграждение за защита от юрисконсулт, определено от съда съобразно правилото на чл. 78, ал. 8 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение