Определение № 4426 от 02.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2376/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК. С решение № 152 от 28.02.2025 г., постановено по в.гр.д. № 835/2024 г. по описа на Окръжен съд- Бургас, е потвърдено решение № 440 от 29.02.2024 г. по гр.д. № 4349/2023 г. по описа на Районен съд- Бургас, с което е отхвърлен предявеният на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК иск от И. К. С. и М. С. С. против Ж. П. П. за установяване в техните отношения, че ищците са собственици, на основание договор за покупко-продажба, сключен на 30.01.1992 год. по реда на НДИ, наследяване и давностно владение през периода 1992- 2024 г., на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, с адрес – [населено място], ж. к. Меден рудник, [жилищен адрес] представляващ апартамент, с площ от 66 кв.м., в сграда с идентификатор ***, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, ведно с избено помещение № 4 и съответните ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена. Против така постановеното въззивно решение е депозирана обща касационна жалба от И. К. С. и М. С. С., и двете представлявани от адвокат С., с оплакване за неправилност. Поддържат, че по делото е установено, че през 1992 г. първата от касаторките, заедно с покойния си съпруг са закупили процесния имот, че през 2005 г. жилището е ипотекирано в полза на ответника, но задължението е било изплатено. Поддържат, че образуваното изпълнително дело е следвало да бъде прекратено поради перемпция, че от 2006 г. владеят имота, постоянно, непрекъснато, спокойно и явно, че давността не е била прекъсвана или спирана. Молят въззивното решение да бъде отменено, а предявеният установителен иск за защита на право на собственост- уважен. В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателите се позовават на очевидна неправилност на въззивния акт. Считат, че по делото е установено, че от 2007 г. ищците владеят имота и са го придобили по давност. В писмен отговор на касационната жалба ответникът Ж. П. П. моли обжалваното решение да не бъде допускано до касация, тъй като същото не е очевидно неправилно. Претендира направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищци по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: В обжалваното въззивно решение съдът е приел за безспорно от фактическа страна, че И. К. С. и С. А. С. са придобили правото на собственост върху процесния имот по силата на договор за продажба на недвижим имот от военно-жилищния фонд по реда на НДИ, сключен на 30.01.1992 г. Също като безспорно е прието обстоятелството, че И. К. С. и С. А. С. са учредили в полза на Ж. П. П. договорна ипотека върху недвижимия имот за обезпечаване на дадена в заем сума в размер на 26 432 щатски долара за срок от 12 месеца, което се установявало и от представения по делото нотариален акт за договорна ипотека № 95 от 14.07.2005 г., том ІІІ, нот. дело № 429/2005 г. по описа на нотариус с район на действие – Районен съд – Бургас. Приел е за установяно, че на 29.05.2006 г. е издаден изпълнителен лист по ч. гр. дело № 1279/2006 г. по описа на Районен съд – Бургас, въз основа на който И. К. С. и С. А. С. са осъдени да заплатят на Ж. П. П. сумата от 13 216щатски долара всеки от тях. Въз основа на изпълнителния лист на 02.06.2006 г. е образувано изпълнително производство № 79/2006 г. по описа на ЧСИ Георги Пеев, по което процесният имот е възложен на взискателя Ж. П. П. с постановление от 01.11.2006 г. – влязло в законна сила на 07.12.2006 г. От този момент, съдът е приел, че правото на собственост по отношение на процесния имот е преминало в имуществото на Ж. П. и съответно ищците са изгубили своето право на собственост и са могли да заявят владелчески намерения по отношение на имота. Съдът е установил от представеното по делото изпълнително производство, че взискателят П. е отправил искане за насрочване на въвод във владение, но извършването на въвода е било спряно въз основа обезпечителна мярка, постановена с определение от 26.04.2007 г. по ч. гр. дело № 816/2007 г. по описа на Районен съд - Бургас. Установил е, че исковото производство е приключило с отхвърляне на претенциите на настоящите ищци и допуснатото обезпечение е било отменено с определение № 1733/27.02.2014 г. по ч. гр. дело № 903/2014 г. по описа на Районен съд – Бургас - влязло в сила на 17.04.2014г. След множество опити на ЧСИ за осъществяване на въвод във владение, в хода на настоящото производство / образувано по искова молба от 21.07.2023 г./, като обезпечение на предявените искове, изпълнителното производство е спряно до приключване на делото. При така установените факти въззивната инстанция е приела извод, че ищците могат да бъдат само недобросъвестни владелци, но не са придобили процесния имот по давност. За периода от 02.05.2007 г. до 27.02.2014 г. изпълнителното производство е било спряно като обезпечителна мярка на предявен установителен иск от страна на И. К. С. и С. А. С. против Ж. П. П. и след като исковете били отхвърлени съдът е приел, че за този период от време не може да се приеме, че в полза на ищците е текла придобивна давност, предвид предявените неоснователни претенции. След възобновяване на изпълнителното производство всяка година (а в някои години и няколко пъти пред годината), взискателят Ж. П. е отправял искане за осъществяване на въвод във владение, с което е прекъсвал фактическата власт на ищците и не било налице явно и необезпокоявано владение на недвижимия имот, поради което и следвало да се приеме, че предявеният положителен установителен иск е неоснователен и следвало да бъде отхвърлен. При установеното съвпадение с изводите на първоинстанционния съд, въззивният съд е потвърдил обжалваното решение. Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват. Допускането до касация на обжалвано въззивно решение е в зависимост от доказването на предпоставки за селекция на касационната жалба. За наличието на част от тези предпоставки- посочените в разпоредбата на чл.280, ал. 2 от ГПК, касационният състав следи служебно. За останалите предпоставки за допускане на въззивно решение до касация, посочени в разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК, касационната инстанция проверя в рамките и съответно на сезирането от страна на касатора. Съгласно задължителните разяснения по тълкуването и приложението на закона, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване е необходимо с решението си съдът да се е произнесъл по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда, в противоречие със задължителната практика на ВС, ВКС, КС, СЕС или по въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. В случая касаторите не поддържат като основание за допускане до касация наличието на такъв обуславящ правен въпрос, по който въззивната инстанция да се е произнесла в противоречие със съществуващата съдебна практика и касационният съд няма правомощието да извежда такъв въпрос от касационните оплаквания на страната. Касаторите поддържат единствено оплакване, като основание за допускане на обжалваното решение до касационна проверка, че решението е очевидно неправилно. Очевидната неправилност представлява квалифицирана форма на неправилност, различна от неправилността като основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от акта, без да се налага обсъждане на мотивите му. В разглеждания случай подобен извод не може да бъде направен при прочит на мотивите на въззивното решение. Въззивният съд е изложил собствените мотиви относно установените по делото факти, след анализ на събраните доказателства и е приложил относимите към спора правни норми, като се е съобразил със съществуващата практика по тяхното тълкуване. Обоснован е изводът на съда, че считано от 07.12.2006 г. ищците са загубили собствеността върху процесния имот и биха могли да упражняват фактическо владение върху него и съответно- при наличието на предпоставките на чл.79, ал.1 от ЗС – биха могли да придобият право на собственост върху имота по давност. Обоснован и съобразен със създадената съдебна практика е изводът на съда, че докато е била наложена обезпечителна мярка „спиране на принудителното изпълнение” и ответникът не е можел да защити правата си върху имота давност против него не е текла. Принцип в защитата на субективните права е, че давност не тече срещу този, който не може да действа. Ответникът е имал признато право да влезе във владение на придобитият от него имот, но това негово право не е имало защита чрез правна принуда, поради наложена обезпечителна мярка по искане на настоящите касатори. През периода на действието на обезпечението давност срещу ответникът по касация не е текла. На следващо място, съобразно възприетото с ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС давността в изпълнителния процес се прекъсва многократно с предприемането на изпълнително действия в рамките на определен изпълнителен способ. Насрочването на въвод във владение е именно действие на съдебния изпълнител в рамките на предвиден в закона изпълнителен способ за предаване владението на недвижим имот. Без значение е обстоятелството, че предприетото изпълнително действие не е дало резултат- ответникът не е въведен във владение. Законът- чл. 116, б”в” от ЗЗД- не свързва прекъсването на давността с настъпването на резултата от принудителното изпълнение, а от предприемане на действие по принудително изпълнение. От изложеното следва, че не е очевидно неправилен, а е съобразен със закона и неговото задължително тълкуване изводът на съда, че и след отмяната на обезпечителната мярка с определение № 1733/ 27.02.2014 г. давността, на която се позовават касаторите е била многократно прекъсвана с насрочването на въвод във владение на собственика в процесния имот и многократно е започвала да тече нова такава. От мотивите на въззивното решение не се установява допуснат тежък порок, обосноваващ извод за очевидна неправилност на решението. Изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи и на правилата на формалната житейска логика, както и на трайно установената практика на ВКС. На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Ответникът по касация не доказва реално направени разноски пред касационната инстанция. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.