Определение № 456 от 22.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4694/2017 г.

Производство по чл. 288 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението). Производството е образувано по касационна жалба на ищцата по делото Й. Г. К. срещу решение № 322/09.08.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 501/2017 г. на Великотърновския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено – в обжалваната осъдителна част, решение № 147/27.02.2017 г. по гр. дело № 2514/2016 г. на Великотърновския районен съд и е отхвърлен, предявеният от жалбоподателката срещу Т. С. С., иск с правно основание чл. 127, ал. 2 от ЗЗД за заплащане на сумата 15 176.35 лв., представляваща половината от общия размер на редовни месечни погасителни вноски по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 09.09.2005 г., сключен с [фирма], ведно със законната лихва за забава, считано от 29.09.2016 г. до окончателното изплащане на сумата; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд. В жалбата се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответникът Т. С. С. не е подал отговор на касационната жалба. В изложението на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният материалноправен въпрос: следва ли да бъдат погасени всички общо поети солидарни задължения на страните по различни договори, за да възникне правото на регрес по чл. 127, ал. 2 от ЗЗД за платилия повече. Жалбоподателката навежда допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като поддържа, че този материалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 211/23.07.2012 г. по гр. дело № 177/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, както и че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въззивният съд е приел в мотивите към обжалваното решение, че страните по делото са поели при условията на пасивна солидарност, уговорена в процесния договор за банков кредит от 09.09.2005 г., задължението да погасят кредита за срок от 120 месеца на равни месечни вноски, включващи лихва и главница; както и че през периода 09.09.2005 г. – 09.12.2012 г. от разплащателната сметка на жалбоподателката-ищца са били платени редовни месечни вноски в общ размер 30 352.71 лв., като съдът е намерил за недоказани и неоснователни доводите и твърденията на ответника, че и той е участвал в плащането на тази сума. Окръжният съд е установил и че по последващ договор за банков кредит от 10.12.2012 г. страните по делото са поели друго солидарно задължение за връщане и на този кредит в размер 117 300 лв., като с част от получената по него сума в размер 10 329.34 лв. са погасили предсрочно и изцяло остатъка от задължението си по процесния договор за банков кредит от 09.09.2005 г. Въззивният съд е приел и че тъй като по делото не е установено друго, съгласно презумпцията по чл. 127, ал. 1 от ЗЗД, в отношенията между страните – солидарни длъжници е налице „равна задлъжнялост“. Съдът е намерил за неоснователни и доводите на ответника, че неговото регресно задължение възниквало и ставало изискуемо по силата на всяко плащане на месечна погасителна вноска от ищцата към кредитора, т.е. – че са налице множество такива задължения, като е приел, че това е в противоречие с правилото на чл. 127, ал. 2, изр. 2 от ЗЗД, съгласно което, релевантно за възникване на регресната претенция е само плащането, надхвърлящо частта на изпълнилия съдлъжник, като за този извод съдът се е позовал на решение № 827/15.12.2010 г. по гр. дело № 1328/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 196/21.08.2015 г. по гр. дело № 6068/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Позовавайки се на решение № 211/23.07.2012 г. по гр. дело № 177/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС (което се сочи и в изложението на жалбоподателката) и решение № 245/29.09.2012 г. по гр. дело № 178/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, въззивният съд е приел, че размерът на частта на всеки от съдлъжниците се определя не от общия дълг, какъвто той е бил в момента на възникването му, а се припада от платеното за погасяването на дълга, какъвто той е бил в момента на погасяването, т.е. – за да бъде определена припадащата се част на всеки от съдлъжниците, е необходимо задължението да бъде платено. Оттук въззивният съд е извел и решаващите си изводи по делото, а именно: Релевантно за обратното вземане, плащане, след което е възможно да се формира извод дали е налице имуществено разместване, възстановимо по реда на чл. 127, ал. 2 от ЗЗД, е само това, което е извършено изцяло разделно от солидарните длъжници, и което по правилото на чл. 123, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД е освободило останалите. Само така вътрешните отношения на съдлъжниците ще са изчерпани и съпоставката на платеното от всеки с припадащата му се част ще даде като резултат извод за наличие или липса на основание за претенция за разликата. Обратно – погасяването на солидарния дълг, макар и частично, с нов солидарен дълг, поет от същите съдлъжници, изключва предявяването на регресна претенция. Така задължението към първоначалния кредитор е погасено, но във вътрешните отношения между страните не е платено по смисъла на чл. 127, ал. 1 от ЗЗД. Не е възможно да се определи нито това, което следва да се понесе поравно от съдлъжниците, нито дали някой от тях, плащайки, е надхвърлил своята част. По тези съображения въззивният съд е намерил за неоснователна тезата на ищцата, че последната погасителна вноска, платена с новия солидарен дълг, следва да се разглежда като поравно направена от съдлъжниците; съдът е посочил, че така би било ако тази последна предсрочна вноска беше платена с нов, но разделен заем или с парични средства, внесени поравно от съдлъжниците. В заключение окръжният съд е приел, че не са налице предпоставки за възникване на регресна претенция на ищцата, поради което искът ѝ следва да бъде отхвърлен, а възражението на ответника за изтекла погасителна давност се явява лишено от предмет. При така изложените решаващи мотиви към обжалваното решение, материалноправният въпрос по приложението на чл. 127, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД, формулиран в изложението на жалбоподателката, е обуславящ правните изводи на въззивния съд за отхвърлянето на предявения от нея иск, респ. – от значение е за изхода на материалноправния спор по делото, като предвид предмета на последното въпросът следва да бъде уточнен и конкретизиран от съда, съгласно т. 1, изр. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а именно – когато едни и същи длъжници са поели солидарни задължения по различни договори за банков кредит, като с получените средства от единия са погасили част от солидарното си задължение по другия, следва ли да бъдат погасени всички техни общо поети солидарни задължения, за да възникне право на регрес по чл. 127, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД за съдлъжника, платил в повече. Посоченото от жалбоподателката решение на ВКС, както и останалите три, на които се е позовал въззивният съд в обжалваното решение, макар да са от значение, не дават отговор на този материалноправен въпрос (включително и във формулировката му преди уточнението), като практика по него, формирана по реда чл. 290 от ГПК, не е и служебно известна на настоящия съдебен състав. Поради това, не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, но последното следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като създаването на практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК по този материалноправен въпрос по приложението на чл. 127, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД би допринесло за правилното тълкуване и прилагане на закона от съдилищата в подобни случаи; това от своя страна би допринесло за разглеждането на делата, по които такъв въпрос се поставя, според точния смисъл на закона, респ. би допринесло и за развитието на правото. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 1 от ТДТССГПК, на жалбоподателката следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 303.53 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение