Определение № 3599 от 09.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2939/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. А. С., чрез процесуалния му представител, срещу решение № 73 от 22.04.2024 г., постановено по в. гр. д. № 447/2023 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив, 1 състав, с което е обезсилено решение № 634/12.05.2023 г., постановено по гр. д. № 2491/2021г. по описа на ОС - Пловдив в частта, в която са отхвърлени предявените от М. А. С. против Д. М. К., С. С. В. и Д. Г. В. /в качеството на наследник на С. Г. Б./ искове за прогласяване нищожността на договора, обективиран в нотариален акт за учредяване на право на ползване и покупко-продажба на недвижим имот № 160, том I, рег. № 2383, дело № 132/14.06.2016г., по общия регистър на нотариус Н. Х.-С., с рег. № 229 на НК и район на действие РС-Пловдив, вписан в СВ - Пловдив към АВ под Акт № 15, т. 49, по силата на който С. Г. Б. е продала на Д. М. К. своя собствен недвижим имот, на основание противоречие със закона, заобикаляне на закона и поради невъзможен предмет, като е прекратено производството по горепосочените искове. С решението Апелативен съд-Пловдив, 1 състав е потвърдил решение № 634/12.05.2023 г., постановено по гр. д. № 2491/2021г. по описа на ОС - Пловдив в частта, в която е отхвърлен предявеният от М. А. С. против Д. М. К. и С. С. В. иск за осъждането на ответниците да възстановят съществуващото фактическо положение, като премахнат зидовете и вратата, монтирана на имот [№], и обособят входа, осигуряващ достъп до южната част на терасата, представляваща СОС с идентификатор [№], както и да преустановят неоснователните си действия, с които препятстват достъпа на ищеца М. А. С. до всички общи части на таванския етаж, така че същият да може да ги използва в пълен обем и съобразно правата му на собственик на самостоятелни обекти в сградата с идентификатори [№], [№] и [№].

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно, необосновано, постановено при допуснати съществени процесуални нарушения, в противоречие със закона и съдебната практика – отменителни основания по чл. 281, т.3 ГПК. Релевира се възражение, че са неправилни изводите на съда относно недопустимостта на предявения иск, с който ищецът атакува сделката като нищожна поради липса на годен предмет. Сочи се, че съдът не е разгледал изложените по делото многобройни доводи и възражения, подкрепени от съдебната практика, че липсва правно основание в таванския етаж да се обособи жилищен обект, което съставлява допуснато от съда съществено процесуално нарушение. Излага се становище, че съдът е извършил и друго процесуално нарушение, отказвайки да допусне поисканата с въззивната жалба техническа експертиза от вещо лице-конструктор. Касаторът представя изложение по чл. 280, ал.1 ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

I. От процесуална страна, се поставят следните въпроси:

1. Допустим ли е иск за обявяване нищожността на сделка, с твърдението, че същата има негоден /невъзможен/ предмет /съгл. чл. 26, ал. 2 ЗЗД/, ако последица от прогласяване на такава нищожност са вещни права на ищеца върху общи части на сградата, които са включени в обхвата на атакувания обект /в случая, става въпрос за жилище, представляващо част от тавански етаж на сграда в етажна собственост/.

2. Длъжен ли е съдът да се произнесе по нищожността на правна сделка, свързана с годността на предмета на сделката, ако това е от значение за решаване на правния спор и ако нищожността произтича пряко от сделката.

3. Длъжен ли е съдът, при предявен вещен иск за собственост, или такъв по чл. 109 от ЗС, с който се търси защита на нарушени вещни права върху общи части, дори и без възражение, да се произнесе по действителността, респ. нищожността на сделката, с която се противопоставят насрещни вещни права;

4. Длъжен ли е въззивният съд да събере доказателства, които са съществени за изясняване характера на спорния предмет, респ. за правилното решаване на делото.

II. От материалноправна гледна точка, въпросите, които се поставят са следните:

1.Жилището, обособено като самостоятелен обект в част от таванския етаж на сградата, представлява ли годен обект на вещни права, от гл. точка изискванията, установени в закона и съдебната практика за промяна на предназначението на обща част по предназначение, каквато е таванският етаж на сградата;

2. Длъжен ли е съдът, при преценката на това дали от фактическа страна, обектът, заснет в КК като жилище, е възникнал законно, и дали са налице нормативно предвидените изисквания за съществуването на подобен обект в тавански етаж от сградата.

3. Към кой момент съдът следва да прецени тези изисквания - към възникване на обекта, като такъв, или към момента на сключване на разпоредителната сделка, която се атакува.

4. При предявен иск за защита правата върху общи части, съдът длъжен ли е да се произнесе по законността на извършените преустройства в общата част, респ. дали с тях се пречи на притежателя на вещни права да упражнява правата си и върху тези общи части.

5. Основателен ли е иск по чл.109 от ЗС и срещу този, който се ползва и подържа едно създадено фактическо положение на извършено преустройство в обща част на сградата.

Във връзка с поставените въпроси се поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът по касационната жалба – Д. М. К., чрез процесуалния му представител, в подадения по реда на чл. 287 ГПК отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба, като излага подробни съображения.

Ответникът по касационната жалба – Д. Г. В., чрез процесуалните си представители, в подадения по реда на чл. 287 ГПК отговор изразява становище, с което моли да не бъде допуснато до касационно обжалване въззивното решение, тъй като не са налице предпоставки за допускането му. При условията на евентуалност, в случай че бъде допуснато касационното обжалване на процесното въззивно решение, то отправя искане касационната жалба да бъде оставена без уважение като неоснователна и да бъде потвърдено решението на въззивния съд като правилно. Предявява претенция за присъждане на направените по делото разноски.

Ответникът по касационната жалба – С. С. В., чрез процесуалния си представител, в подадения по реда на чл. 287 ГПК отговор изразява становище, с което моли да не бъде допуснато до касационно обжалване въззивното решение, тъй като не са налице предпоставки за допускането му. Изразява подробно становище по същество на жалбата, с което моли същата да бъде оставена без уважение, а обжалваното въззивно решение да бъде потвърдено като правилно. Предявява претенция за присъждане на направените по делото разноски.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал.1 и 2 ГПК.

Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е недопустимо в частта по предявените от М. С. искове за прогласяване нищожността на договор за учредяване на право на ползване и покупко-продажба на недвижим имот № [№], том I, рег. № 2383, дело № [№]/14.06.2016 г., по общия регистър на нотариус Н. Х.-С., поради липса на правен интерес. С оглед на това е приел, че постановеното решение по същество, с което тези искове са отхвърлени, се явява недопустимо. За да достигне до този правен извод, въззивният съд е посочил, че въведените фактически твърдения, от които се извлича правния интерес от воденето на установителните искове, са в посока, че ответниците фактически са завзели части от общите части на тавана и неправомерно са ги приобщили към придобития от тях самостоятелен обект на собственост, за да го обособят като жилище, като са изградили зидове и врата, монтирана на имот [№], с които действия не осигуряват достъп на ищеца до южната част на терасата, представляваща СОС с идентификатор [№], както и препятстват достъпа на ищеца до всички общи части на таванския етаж, с които действия накърняват собственическите права на ищеца и му пречат да ги упражнява. Отбелязал е, че тези фактически твърдения обуславят правен интерес от предявения от М. С. негаторен иск, но не и правен интерес от предявените установителни искове за нищожност на сделката. Допълнил е, че така предявените установителни искове не биха удовлетворили целения от ищеца правен резултат, доколкото евентуалната нищожност на процесния договор по никакъв начин не би рефлектирала в правната му сфера в желаната от него посока, а именно за защита на твърдяното накърнено негово право на собственост, защитимо съобразно въведените твърдения посредством негаторния иск по чл. 109 от ЗС.

По предявения иск с правно основание чл. 109 ЗС е приел, че същият е допустим, но неоснователен.

От фактическа страна съдът е приел, че по делото не се спори, а и се установява от представените от страните писмени доказателства и изисканото от Районен съд-Пловдив гр. д. № 321/1962г., че с влязло в сила решение от 23.10.1962 г., постановено от Пловдивския народен съд по това дело, е допусната съдебна делба между ГНС /Жилфонд/ - Пловдив и П. П. К. на следния недвижим имот: тавански етаж от сградата, находяща се в [населено място] на [улица], при квоти - 45/112 ид. части за ГНС и 67/112 идеални части - за П. К.. Посочил е, че с решение № 153/01.11.1962 г. по същото дело е утвърден разделителен протокол от 01.11.1962г., с който допуснатият до делба тавански етаж е поделен реално между страните, като дял I-ви, предоставен в изключителна собственост на ГНС, се състои от: а/ първите две тавански стаи в югозападната част от тавана, ляво от входната врата; б/ от южната част на терасата, като за обособяването на тази част се извършват следните преустройства съгласно архитектурния проект, неразделна част от разделителния протокол, а именно-направа на антре пред входните врати на стаите, отваряне на нова врата откъм стълбището за това антре, направа на нова площадка над стълбата, отваряне на вход за южната част на терасата, преграждане на южната част на терасата, дял II-ри включва: а/двете тавански стаи в северозападната част на тавана с прозорци към главната [улица], б/ общо /непреградено в отделни стаи/ таванско помещение, в/ североизточната част на терасата, като за обособяването на тази част се извършат съобразно архитектурния проект, съставляващ неразделна част от разделителния протокол, преустройствата, описани в дял I, и които преустройства да се извършат за сметка на собственика на дял II. Посочил е, че съгласно констативен нотариален акт № [№]/30.06.1966 г. П. К. е признат за собственик на четвърти жилищен етаж, състоящ се от антре, хол, две стаи, готварна, баня, клозет, килер и тераса, в жилищната сграда на [улица]. Посочил е, че в обстоятелствената част на цитирания нотариален акт, нотариусът е удостоверил, че от представените документи за собственост, както и от удостоверение от 28.06.1966 г. на Пловдивски градски народен съвет е видно, че П. К. е построил „ново нормално жилище на IV етаж в посочената жилищна сграда“. Съдът е приел, че с договор за покупко-продажба от 11.10.1968 г., обективиран в нотариален акт № [№], том 12, дело № 3454/1968г., С. Г. П., по баща Б., е закупила от П. К. следния имот - един жилищен апартамент, застроен на около 136 кв.м, заемащи северната по-голяма част от четвъртия надмагазинен полутавански етаж на сградата в [населено място], на [улица] който жилищно- обособен и самостоятелно узаконен апартамент се състои от две лицеви стаи към [улица], голям хол, антре, кухня, баня, клозет, килер и тераса, заедно със самостоятелно избено помещение, заедно със съответните по чл.38 от ЗС общи части от цялата сграда и терена. С нотариален акт за учредяване на право на ползване и покупко-продажба на недвижим имот с № [№], том I, рег. № 2383, дело № [№]/14.06.2016г. С. Б. е учредила право на пожизнено ползване в полза на С. В. и е продала на ответника Д. К. недвижим имот, представляващ СОС с идентификатор [№], с адрес на имота: [населено място], район „Централен”, [улица], етаж 5, с площ от 136 кв.м, с предназначение- жилище, апартамент, с прилежащи части: 11,45 % идеални части от ПИ с идентификатор [№], избено помещение - второто отдясно на входа /средното/ в източната част на сградата, с декларирана площ от 12 кв.м. По отношение легитимацията на ищеца е приел, че по делото не се спори, че въз основа на договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен с нотариален акт № [№], том 31, дело № [№]/12.11.1992 г. на нотариус при ПРС, същият е придобил собствеността върху двете тавански стаи в югозападната част на тавански етаж, вляво от входната врата, южната част от терасата и входно антре, със застроена площ от 55.40 кв.м., находящ се в четириетажната с магазини жилищна сграда, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата, която сграда се намира в парцел XII- 847, в кв. 50-нов по регулационния план на [населено място] - ЦГЧ- [улица] - бивша „В. К.“ /СОС с идентификатор [№]/. От изслушаното заключение на СТЕ, въззивният съд е посочил, че се установява, че действителното състояние на СОС, собственост на ответника Д. К., съответства на архитектурното разпределение - графична част, неразделна част от разделителен протокол от 01.11.1962 г. – II дял. Посочил е, че от приетата СТЕ се установява, че процесният имот на ответника представлява жилище, отговарящо напълно на техническите изисквания на ЗУТ и раздел III от Наредба № 7/22.12.2003 г. към него за самостоятелен обект и жилище. Възприел е изводите на вещото лице – инженер от приетата СТЕ, че имотът на ищеца с идентификатор [№] е със самостоятелна врата, имотът на ответника с идентификатор [№] е също със самостоятелна врата, разположени са съответно в дясно и ляво от стълбището, не са налице препятствия, които да ограничават ползването на имота, собственост на ищеца, налице е обособен вход, който осигурява достъп на ищеца до южната част на терасата, представляваща СОС с идентификатор [№]. Съдът, въз основа на заключението на СТЕ, е приел, че обща част на етажа (и на сградата) е стълбищната клетка, по която са достъпни и са обособени със самостоятелни входове и трите обекта с идентификатори [№], [№]; [№]; при извършения оглед експертизата не е констатирала съществуването на зидове и врата, монтирана на имот [№], които да препятстват достъпа му до южната част на терасата.

От правна страна въззивният съд е приел, че от събраните по делото писмени доказателства, в т.ч. с извършената делба по гр. д. № 321/1962 г. е разделена собствеността върху таванския етаж на сградата на [улица], като са обособени посочените по-горе индивидуални дялове, чрез извършване на предвидените преустройства, които са се осъществили в периода 1962 г. – 1966 г. Направил е извод, че от заключението на СТЕ и показанията на свидетелите на ответниците се установява, че няма промяна в обема на обектите на таванския етаж в периода след 1966 г. Допълнил е, че имотът е придобит от ответника Д. К. във вида, който е имал при предходната разпоредителна сделка от 1968 г. Направил е заключение, че по делото не са ангажирани никакви доказателства за извършени конкретно посочените в исковата молба фактически действия, изразяващи се в заграждане на цялото свободно пространство, обособено като антре на таванския етаж, и затваряне входа към южната част на терасата с поставяне на метална врата и зидове, нито по някакъв начин поведението на ответниците пречи на ищеца да осъществява правото си на собственост.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Настоящият състав намира, че предпоставките на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице, поради следните съображения:

Първият от формулираните три процесуалноправни въпроса е относим към решаващата воля на съда, но е решен съобразно създадената задължителна практика на ВКС. За да обоснове противоречие със задължителна практика на ВКС на първия формулиран от него въпрос касаторът се позовава на Решение № 95 от 09.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 2416/2014 г., II т. о. Последното, обаче е постановено по спор, по който ищецът е страна по нищожната сделка, какъвто не е настоящият случай. В процесната хипотеза ищецът не е страна по оспорената сделка. Ето защо Решение № 95 от 09.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 2416/2014 г., II т. о. е неотносимо към въпроса за допустимостта на процесния иск. Същото се отнася и до соченото от касатора Решение № 49 от 29.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1945/2021 г., III г. о., в което искът за прогласяване на нищожността се предявява от страна по сделката, а не от трето лице, какъвто е настоящият случай. Ето защо и това решение е неотносимо към въпроса за допустимостта на процесния иск.

По отношение на правния интерес трайна и непротиворечива е практиката на съда, в която се приема, че интерес от търсене на искова защита е налице, когато между насрещните страни съществува спор относно фактите и/или правото /тяхното възникване, съдържание или съществуване/ и трябва да се възстанови хармонията в поведението на спорещите, като се изпълнят изискуемите задължения и се преустановят действията, целящи да осуетят защитата на правото. Две са формите на правния спор - неоснователното отричане на право, което съществува и неоснователно претендиране на право, което не съществува. Чрез исковото производство се цели установяване на действителното правно положение между спорещите със сила на пресъдено нещо и според вида на нарушението и търсената защита още и; придаване на изпълнителна сила за удовлетворяване на субективното право, или предизвикване на правна промяна при конститутивните искове. Следователно, интерес от искова защита ще е налице, когато чрез избрания от ищеца способ, ще може да се разреши съществуващ между него и противната страна правен спор и то в най-пълна степен. Решението трябва да способства за признаване или удовлетворяване на негово субективно материално право, засегнато от посоченото действие. Така например, няма правен интерес от иск, който няма да се отрази върху правната сфера на ищеца или ако в негово разположение има друг по-ефективен способ за защита. В подобни хипотези избраната форма на защита изключва съдействието на съда, което обуславя извода за липсата на правен интерес. / Решение № 207 от 24.07.2012 г. по гр. д. № 914/2011 г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС/. В настоящия случай, съдът е процедирал съобразно практиката на ВКС, като е приел, че ищецът е трето за оспорваната сделка лице, както и че с оглед изложените от същия твърдения, с които обосновава правния си интерес от предявените установителни искове, то същите не биха удовлетворили целения правен резултат, доколкото евентуалната нищожност на процесния договор по никакъв начин не би рефлектирал в правната му сфера в желаната от него посока, а именно за защита на твърдяното накърнено негово право на собственост, защитимо съобразно въведените твърдения посредством предявения негаторен иск по чл.109 от ЗС.

Втори и трети въпроси нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като те не са обусловили решаващата воля на въззивния съд за прекратяване на производството по делото по предявените установителни искове и за отхвърляне на иска по чл. 109 ЗС. Тези въпроси не са правни, а представляват доводи за неправилност на въззивното решение, предвидени в разпоредбата на чл. 281, т. 3 ГПК. Те изразяват недоволство и несъгласие с правните изводи на решаващия съд.

Четвърти въпрос не е обуславящ, тъй като въззивният съд не е установил неизяснена фактическа обстановка, нито, че не са изяснени релевантни за спора факти. Въззивният съд се е произнесъл по доказателствените искания на жалбоподателя-ищец с определение в публично съдебно заседание, проведено на 18.03.2024 г., като е посочил, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуални нарушения при събирането на доказателства – правилно не е допуснал СТЕ, тъй като искането е било преклудирано, поради което е оставил без уважение поддържаното и пред въззивната инстанция искане на жалбоподателя, приемайки, че не е налице хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК.

По отношение на материалноправните въпроси под № № 1 и 2. Тези въпроси са свързани с допълнителните мотиви на въззивната инстанция, които не са единствени и не са обуславящи крайния ѝ извод за неоснователност на предявения иск с правно основание чл. 109 ЗС. Изразеното в касационната жалба и в изложението към нея, несъгласие на касатора с приетото от въззивния съд съставлява оплакване за неправилност на тези изводи в мотивите към обжалваното решение, т.е. - съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не основание за допускане на касационното обжалване. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд не може да обоснове допускане до касационно обжалване на посоченото основание, а правилността им не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

По отношение на формулирания от касатора въпрос № 3 липсва произнасяне във въззивното решение, поради което той се явява неотносим към основанията за допускане до касационно обжалване.

По отношение въпрос № 4, касаещ иска с правно основание чл. 109 ЗС, настоящият съдебен състав намира, че същият няма характер на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обусловил решаващата воля на въззивния съд. В настоящия случай съдът никъде не е приел, че са нарушени правата на ищеца по отношение на обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС. Решение № 283 от 07.03.2013 г. по гр. д. № 387/2012 г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС, на което се позовава касаторът има предвид различна от настоящата хипотеза, тъй като по това дело е било установено извършено от ответника действие - изградена преградна стена с врата, по отношение на обект на право на собственост, представляващ обща част – стълбище в сграда, която е етажна собственост, което действие пречи на допустимото пълноценно ползване на тази обща част според нейното предназначение от собствениците на обекти в сградата.

По отношение въпрос № 5, касаещ иска с правно основание чл. 109 ЗС настоящият съдебен състав приема, че същият не е обуславящ. Приетото в решението, на което се позовава касаторът, /решение № 16 от 03.02.2021 г. по гр. д. № 1637/2020 г., Г. К., І Г. О. на ВКС/ е, че материално легитимирано да отговаря по иска с правно основание чл. 109 ЗС е не само лицето, което е създало противоправното състояние, което пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост, но и лицето, което го поддържа. В настоящия случай въззивният съд е приел, че не е осъществено никакво действие, което да ограничава, смущава и пречи на ищеца да ползва обща част в етажната собственост, поради което не е разсъждавал върху въпроса кой е материалноправно легитимиран да отговаря по иск с правно основание чл. 109 ЗС.

В заключение: Не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

С оглед изхода на спора, право на разноски имат ответниците по жалбата. Д. Г. В. претендира заплащане на разноски и представя договор за правна защита и съдействие, съгласно който е направил разноски за адвокатско възнаграждение, които е заплатил в брой в размер на 3500 лв. С. С. В. претендира заплащане на разноски и представя договор за правна защита и съдействие, съгласно който е направила разноски за адвокатско възнаграждение, които е заплатила в брой в размер на 2700 лв. Касаторът следва да бъде осъден, на основание чл. 78, ал.3 ГПК да заплати на ответниците направените от тях разноски пред ВКС.

Воден от горните съображения, съдът